„Последната история, която написах, беше през пролетта – казва Иво. – Пропътувах до Хюстън на един дъх 1258 км, чак до Мексиканския залив, за да прекарам 15 минути там и след това да се върна, пише bg-voice.com

„Там, в гимназията „Клиър Лейк“ в Хюстън, писателят снима една… футболна топка. С необикновена съдба. Тя два пъти лети в Космоса, като първия път я взема астронавтът Елисън Онизука по молба на гимназиалния футболен отбор, който тренира. А после той загива при взрива на совалката „Чалънджър“ на 28 януари 1986 г.

Няколко дни след експлозията намират топката сред вълните на Атлантическия океан. Познават я по надписа от девическия футболен отбор: „Наслука, екипаж на совалката!“. „И аз пропътувах тези 1258 км до Хюстън, за да снимам тази необикновена топка и да разкажа цялата история“, каза пред BG Voice писателят. Не е като повечето събратя по перо – всяка своя история я преболява, преживява лично и дълго държи в паметта и сърцето си, преди да я напише. Може би затова неговата първа книга „Кривата на щастието“, излязла преди 5 години, е претърпяла нечуваните за България 20 препечатки. Звучи нереално, но от издателство „Вакон“ не отрекоха този факт.

Истерията в България по живеещия в Лоренс, Канзас, Иво Иванов продължава с пълна сила. Както всяко лято, и миналото, на 3 юли, в книжарница „Хеликон“ опашката за автографи на бестселъра се точеше над 3 часа.


По-миналото лято – същата картина: „Повече от 3 часа – от 19 до 22.30 – продължи опашката за автографи в „Маймунарника“, разказа Владина Цекова, тв продуцент и пиар експерт. – Заваля силен дъжд, хората с чадъри, капеше отвсякъде, но всички над 200 души търпеливо чакаха и мръзнеха… Над 100 книги съм раздала на приятели по рождени дни. Иво е голям вдъхновител, защото „вижда“ със сърцето си.“

Неговите разкази и есета разплакват българи и американци от двете страни на Океана. Изпълнени с човещина и емпатия, те променят съдби. Прозата му действа терапевтично на хора, борещи се с увреждания и смъртоносни диагнози. Иво Иванов е сякаш програмиран да вижда доброто.

Той доказва, че позитивното и добронамерено отношение към героя, желанието да изтъкнеш най-важното от живота му се цени и в България, въпреки изобилието от негативни новини и статии. Или точно заради това. „Дори и в на пръв поглед най-отрицателния човек за мен има нещо хубаво и позитивно, което си заслужава да бъде събудено и активирано. Достатъчно е просто да вярваш в доброто начало. Някои хора подхождат със скептицизъм към всеки човек или очакват да бъдат разочаровани от него. Аз очаквам да не бъда разочарован от човека“, смее се Иво.

Преди години разказал историята на легендарния колоездач Ланс Армстронг – „Живей силно“. Той, който 7 пъти печели колоездачната обиколка на Франция, надделява рака с много тежки разсейки в мозъка, белите дробове и диафрагмата. Превръща се във вдъхновение за милиони хора. Посвещава живота и успехите си на борбата с рака, като създава фондация и набира стотици милиони долари.

В същото време разочарова много хора, когато го засичат с допинг, и се държи вулгарно с критиците си. „Аз обаче съм избрал да се концентрирам върху неговите положителни качества и доброто, което е направил на този свят, което е много повече от лошото“, коментира писателят.

„Напоследък спрях с писането поради здравословни проблеми в семейството ми – сподели Иво. – Не съм спирал обаче да търся и да се срещам с интересни хора и да се опитвам да надникна и в техния свят. Нося в себе си поне двайсетина истории, които се надявам в най-скоро време да разкажа както на другите хора, така и на себе си. Защо на себе си? Защото често откривам, че посланията на хората от разказите ми са отправени към самия мен. Помагат ми да разбера себе си.“

Иво не се интересува от комерсиалната страна на писането си. „Правя го поради силна вътрешна необходимост, а и защото се надявам някой да се натъкне на тези истории в труден момент и да открие опора и вдъхновение в тях, да види светлина в мрака“, споделя писателят. В първата си книга „Кривата на щастието“ има 73 очерка и есета, а във втората – „Отвъд играта“ – около 50. Бестселърът е издаден и в аудиоформат в Storytel. Планира и книга за странстванията си из дивите кътчета на Америка, които е опознал, когато е обикалял индиански резервати.

„Като дете бях много запален по баскетбола“, започва разказа на собствения си живот Иво. Баща му е елитният спортист и многократен шампион на България по джудо Светослав Иванов – Цапето, „основателят на бойните изкуства в България“.

Той е и учен, професор. Завършил е ядрена физика и е математик и физик. И единственият в рода си по бащина линия, който не е лекар. „Аз обаче усещам в гените си този „шепот“ на лекарската професия – казва Иво. – Винаги много съм се интересувал от начина, по който функционира тялото на клетъчно ниво, от физиологията. По-късно в университета проявих интерес към биомеханиката – движението на човешкото тяло, науката на баща ми.“

От баща си, който преподава биомеханика и става ректор на НСА, Иво наследява любовта, отношението към спорта и разбирането, че зад един успех се крият много други фактори. Като малък в кино „Дружба“ (сега „Одеон“) Иво гледа един много стар филм за харлемските баскетболисти – отбора Harlem globetrotters („Харлем глоубтротърс“). Пленен е от магията на тази игра, която в ръцете на умели баскетболисти се превръща в танц. „Започнах сам да се уча“, казва Иво. Подава му ръка Младен Младенов, учител в близкото до дома му.

127-мо училище – Меката на баскетбола

Младенов е легенда в българския баскетбол, създал генерации от елитни състезатели и баща на големия Георги Младенов. По това време Иво учи в 133-то руско училище и в свободното си време непрекъснато е в двора на 127-мо.

След това тренира баскетбол в ЦСКА и завършва учителския и треньорски факултет на НСА с баскетбол. Първата му среща с журналистиката е във в. „Старт“. Пише за американски спортове – баскетбол, американски футбол, бейзбол, националната хокейна лига. Първата си статия решава да посвети на треньора Младенов. „Тогава бях на 21, излязъл от казармата, неопитен и се притеснявах как ще пиша за своя идол.

След месец го видях на баскетболен мач и ми идеше да се скрия някъде, но той ме намери и просто ме прегърна. Това беше неговият коментар за статията ми“, спомня си Иво.

„През 1990 г. не емигрирах, а отидох в Щатите да следвам“, уточнява той. След НСА Иво иска да направи магистратура в американски университет. Идеята му е да види това, за което е чел в книгите на любимите си автори Стайнбек, Керуак, Кен Киси… „Исках просто да усетя Америка, да попия нейната култура, език, хумор, начин на живот, а после да се върна и да живея в България“, казва Иво.

В САЩ обаче той се влюбва в американката Джейми

Женят се, след година им се ражда първото дете Алина, а през 2000 г. – и син Емил. Междувременно Иво завършва спортна психология в университета в Канзас сити. А факултетът е в град Лоренс, на 20-ина километра от Канзас сити. Харесва му артистичният дух на града – „един либерален остров в океан от консерватизъм“. Днес Иво и семейството му продължават да живеят в Лоренс.

В Щатите Иво публикува статии в най-големия вестник в региона – „Канзас Сити стар“. „Дадоха ми „доживотен“ блог във вестника, но го изоставих поради липса на време“, казва той.

Иво работи като маркетинг специалист, но пак за хората, които често са герои на негови очерци. Това е социална агенция, която помага на хора с увреждания.

Мисията му като маркетинг специалист е да разпространява посланието, че хората с увреждания могат да се реализират като пълноценни личности. Отговаря и за дизайна и уеб дизайна в агенцията. Вкъщи има телевизионно студио, в което прави документални филми от А до Я. Праща и репортажи за предаването „120 минути“ по bTV – негови интересни истории, които филмира.

След работа Иво тренира ученически отбори по европейски футбол. Започва още през 2003 г. със съвсем малки деца – 4-5-6-годишни. Днес тренира два гимназиални отбора – на момичета през пролетта и на момчета през есента. „Тази есен момчетата се представиха блестящо, беше най-силният сезон в историята на училището“, споделя с вълнение Иво.

Никога не съм се чувствал емигрант

защото човек е там, където е сърцето му. Надявам се последните 20-ина години от живота ми да са в България. Трудно е да запазиш българското у децата си, когато майчиният им език е английски“, признава Иво. Всяко лято води за месец в България сина си Емил, който следва икономика.

Алина понякога пропуска заради ангажименти в колежа си. Тя следва философия. „Все пак успях да ги направя и българи. Успях да ги науча да ценят нашата култура, писменост, саможертвата на българските мъченици, нашата история и трагедия и триумфите на тази нация“, споделя с вълнение