На източния бряг на Африка, на 45 мин с ферибот от Танзания, сред тюркоазените води на Индийския океан се е сгушил магнетичният Занзибар. Архипелагът е полуавтономен регион в Танзания и се състои от два големи острова – Унгуджа и Пемба, и десетки други мъничета, разпръснати наоколо, пише Канал 3.

Тук по един специален начин ръка си подават африканският, арабският и европейският дух. В миналото Занзибар е бил отделна държава, а през 1964 г. се обединява с Танганика под името Танзания (съкращение от първите срички на двете страни).

Вашко да Гама достига Занзибар през 1498 г. и полага основите на европейското влияние . Закратко страната става част от Португалската империя.

Своя отпечатък арабите оставят по време на управлението на султана на Оман от 1698 г., който развива търговията с роби като сериозен бизнес до идването на британците, които през 19 век създават протекторат и забраняват робството. Днес Занзибар е полусамостоятелна държава в политическа и икономическа зависимост от Танзания.

Пътешествието до Екватора отнема много часове по летища и самолети, културен сблъсък с нравите в катарската столица (инстинктивно придърпване на деколтето на блузата нагоре и на полата надолу) и приземяване в "супермаркета" в столицата Stone town. Аеропортът е с две къси писти, които са си истинско изпитвание за майсторството и рефлексите на пилотите за най-кратко кацане. Сградата е с размер на квартален магазин, а климатикът е мираж, за който бленуваш при досега с температура навън от 35 градуса и влага, която по един магичен начин залепва дрехите по тялото ти за секунди. Следва "приятна" опашчица от 150 човека пред гишето за визи и откритието, че всъщност междувременно багажът ти е изсипан във фоайето на супермаркета, до което имат достъп и външни лица. Няколко снимки, пръстови отпечатъци и положението е "Хакуна матата" – изразът, който от тук нататък ще чуваш на закуска, обяд, вечеря, при разминаване по алеите на хотела, на плажа, във водата и въобще навсякъде, където те свари местен. Все си мислех, че това е звучна художествена измислица от детското за Цар Лъв и Пумба, ама на суахили си е абсолютно реалното "Всичко е наред".

Tout est bien qui finit bien пък казват франсетата, които чуваш наоколо в суетене къде е бюрото по туризъм (!). Не е нужно да казвам, че такова липсва, както и какъвто и да било сървис в помощ на чужденците. Добре, че предварителната подготовка предотвратява провала на представлението и въоръжени с най-шлифованите умения за пазарлък се отправяме към стоянката на такситата отвън. Като мравчици, усетили сладостта от захар, местните шофьори "нападат" плячката, жадни за 65$, от които в крайна сметка получиха "едва" 50. Кавичките идват да покажат, че сумата никак не е малка за 1:30 ч. пътуване към северната част на острова, тъй като впоследствие се оказа, че месечната заплата на средната класа тук е 75 зелени пари. Хубаво е, че местните са фенове на Тойота (90% от колите са именно от японската марка). Натоварваме се на прилежно поддържан джип с климатик (алелуя) и розово килимче с реснички на пода. По пътя към Нунгви се запознаваме с местния колорит-колиби с покрив от палмови листа, "луксозни" къщи с ламаринени покриви ("Боже, навън е 35 градуса, как ли се нагрява металът и какво ли се случва с хората у дома" – чувам гласове в глава си),

крави с гърбици (местната порода била такава), които си пасат необезпокоявани до шосето,

десетки Dala Dala, което не е долар, долар, а публичният транспорт - камиончета без прозорци, в чиято каросерия върху пейки на тясно са нагушкани местните хора, които се прибират от работа.

След час и половина път, няколко спирания от полицаи с точилки (да, да, дървени пръти вместо палки) и въпроси: "Къде в Африка е България?" се добираме до оазиса, наречен хотел на брега на океана. Тук вече нищо няма значение, защото културният шок е заменен от влюбения в красотата на океана и белия плаж поглед.

Фреш от диня, любезно посрещане и настаняване в еднофамилната вила и бегом към залеза. А този е достоен за титлата най-красивият от всички, които до момента съм виждала. Няколко тъмно сини облака се опитват да спрат оранжевия кръг да потъне във водите на Индийския океан, но лъчите, чертаещи светла пътека в океана се борят до последно.

10 минути по-късно всичко наоколо е обгърнато от вечерни цветове и само лунната светлина озарява палмите и градините с цветя наоколо.

Местните могат да танцуват! Даже си мисля, че така се раждат – с ритмични движения, пляскане с ръце и песен, вместо плач. Първата ни вечер в Нунгви е посветена на африканската култура и програмата включва местни танци, музика и храна.

Тези хора обичат подправките! Сигурно, защото си ги произвеждат. Подправките и захарната тръстика са единствените стоки, които занзибарци изнасят по света. Обичат танца на аромати и вкусове в храната и тук не можеш просто да ядеш пиле с ориз. То е със сосове с джинджифил, чесън, пипер, чили, индийско орехче.

За любителите на морските дарове тук е океан от най-различни видове - през раци, калмари, омари, октоподи, знайни и незнайни риби във всички цветове на дъгата. За любителите на "зеленчуците" на кокал се предлагат най-крехките агънца, теленца, пиленца, щраусчета и антилопки. Изобилието от разноцветни плодове включва кокос, манго, папая, маракуя, мини бананки (запазената марка от клипчетата на Наталия Кобилкина), цитруси и диня.

Стомахчетата са пълни и е време за заслужена почивка.

Новият ден предлага пълен релакс - макар сутрешният отлив да е отвлякъл океана на стотици метри навътре, белият и фин като пудра захар пясък е идеален за шезлонг и чадър с изглед към тюркоазеното съвършенство на водите на океана.

След час водата се е завърнала, а в ранния следобед деликатно те гони към сянката на чадърите при басейна, защото приливът е толкова силен, че заличава от погледа и последните следи от пясък. Вторият вълшебен залез настъпва към 18 ч. и след 30 минути луната си проправя пътека по повърхността на океана.

Новият ден е отреден за среща със Сейшелските костенурки, които се гушкат (и не само) на Prison island. Местен гид, добър приятел на занзибарската полиция и негов познат ни возят на юг към столицата, откъдето по обяд трябва да отплаваме за острова. Пътуването е дълго, не заради разстоянието от около 60 км, а заради редовните проверки от органите на реда, обстоен разпит къде отиваме и спорове на суахили относно документацията на автомобила и дължината на панталоните на екскурзовода. Няколко хиляди шилинга (10-ина долара) и "здрависване" с чичко полицай и продължаваме напред. Вече знам как се разпределят средствата от туризъм в тази част на света.

До острова стигаш с дървена лодка от пристанището на столицата и 45 минути във водите на океана. Зловещото име на Prison island според местните идва заради епидемията от холера, бушувала в Занзибар. Именно там пращали в изолация за лечение болните.

Според Wikipedia обаче от там тръгвал пътя на робите от Африка, продавани по света по времето на управлението на Оманския султан.

Костенурките пък му били подарък от губернатора на Сейшелските острови, най-вероятно за скрепяване на дипломатическите отношения между тях. Животинките са с размер от няколко сантиметра до метър и на възраст - от току-що излюпени до 140 години. Добре, че като атракция туристите получават възможността да ги нахранят със стрък спанак, че иначе земноводните нямат много опции за обилно похапване.

Отново на лодката за час плаване и се озоваваме на Накупенда – пясъчно петно насред океана. Името му в превод от суахили означава "Обичам те". И без колебания го залюбваш.

Там те посрещат местни търговци на сувенири и разпънати шатри, в които се предлагат плодове и печени морски дарове.

Няма много време за плаж и гмуркане, защото приливът напомня заплашително, че това пясъчно петно ще изчезне след час. Експедивността ми във водата ми позволява да се насладя на бели и червени корали, прозрачни рибки и морски звезди.

Събираме багажа и започва приключението на дървената лодка в леко разбунтувалия се океан. Живи, здрави и вече спокойни слизаме на брега, където отново ставаме обект на ухажване от местните търговци, които се стремят да ти вземат максимум долари за минимум магнити и дървени фигурки на масаи и африкански животни. По такива земи, в които пазарлъкът е национален спорт е много трудно да не те прецакат, но пък ходи си купи такива сувенири от Женския пазар, да видим.

Времето в Занзибар тече бързо-бавно. Спокойствието и тишината на вълшебните плажове те отвеждат в състояние на Нирвана, но в следващия момент се оказва, че океанската приказка е към края си.

Сещаш се, че пътят обратно към дома минава през "супермаркета" - летище и още повече не ти се тръгва. Усещането за пълна почивка, откъсването от "цивилизацията" посредством телефон и служебна поща, които “деликатно" са забравени, лекотата отвътре, красивите спомени и надеждата за нова среща с магнетична Африка усмихват. Запечатаните в съзнанието картини, миговете на безвремие и срещите се складират в шкафчето за позитивни емоции и скоро няма да излязат от там.

Снимки: Авторът