Фрайън Вейдеман от малък си е мечтал да стане фотограф. Когато се сдобил със степен магистър на изобразителните изкуства, на него му се струвало, че нищо не може да му попречи да направи мечтата си реалност.  
Младежът се преместил от Калифорния в Ню Йорк през 1980 година, за да се занимава с любимото си дело. Той бил изпълнен с мечти и надежди. Но суровата реалност заедно с необходимостта да си плаща сметките го накарали да търси и допълнителна работа. 

Неочакваните трудности обаче не го изкарали извън релси. С помощта на съсед – таксиметров шофьор, Райън започнал да вози хора в почивните си дни. Но скоро, освен допълнителен доход, в работата на таксиметров шофьор той видял още една възможност.





 

"В таксито ми всеки ден се возеха много интересни хора. Просто не можех да изпусна тази възможност. Снимах клиентите и това ми изглеждаше като единственото правилно решение за мен. Тези хора изглеждаха толкова различни едни от други. И всеки от тях създаваше своя неповторима атмосфера", казва той.  





 

Задната седалка на таксито на Райън станала фотостудио през следващите цели две десетилетия.   




Първоначално Райън снимал всички подред. Но скоро разбрал, че трябва да снима само онези, които действително са му интересни. Така снимките се получавали живи и оригинални, в тях той така оставял част от душата си.    




През 1990 година на задната седалка на таксито на Райън сяда известният поет Алън Гинсбърг. Той бил впечатлен от колекцията от снимки на Вейдеман и дори написал за необичайния таксиджия стихотворение. Снимката на Гинсбърг все още се пази в Бруклинския музей.  






Проектът на Райън My Taxi му носи славата на уличен фотограф. Макар и неговата работа като шофьор на такси да продължила цели 20 години.






Превод и редакция: БЛИЦ