Темата за двадесетата годишнина на еврозоната има множество аспекти. Тук накратко ще разгледам както някои цялостни ефекти, така и такива, които се отнасят до отделни страни, както и възможностите, които предстоят, пише в коментар за „Труд“ финансистът Димитър Чобанов.
 
Общо развитие
През 1998 г., непосредствено преди създаването на еврозоната, нейната икономика в номинално изражение представлява 22,8% от световната. През 2017 г. обаче (последната, за която са налични официални данни), този дял вече е 15,6%, т.е. той се е свил със 7,2 процентни пункта. По-бавният от средния за света темп на номинален растеж произтича както от по-ниското увеличаване на производителността, така и от това на населението. Тази тенденция се наблюдава и за икономиката на Съединените щати, чиято значимост също намалява през разглеждания период, но с 5 п. п. Като цяло общият спад на относителния дял на тези две икономики в световната се компенсира от увеличения дял на китайската – нарастване с 12 п. п. По този начин в номинално изражение през 2018 г. китайската икономика вероятно е изпреварила еврозоната и вече е втората по големина в света.
 
Сравнението със Съединените щати според общия размер на икономиката също не е в полза на еврозоната. През 1998 г. икономиката й представлява 78,6% спрямо американската, докато през 2017 г. това съотношение е вече едва 64,9%.
 
Освен това покупателната способност на дохода на човек от населението в еврозоната през 1998 г. представлява 74,3% от тази в Съединените щати, докато през 2017 г. това съотношение се е понижило на 72,2%. Следователно средният темп на растеж на реалния доход в еврозоната изостава леко от този в САЩ. Причините за това развитие обаче са многобройни и съвсем не се изчерпват с паричната политика. Значително въздействие имат фискалната политика и цялостната нормативна уредба, системите за образование и здравеопазване. Те създават по-благоприятна среда за бизнес чрез по-голяма икономическа свобода и така повече стимулират растежа в САЩ, докато в еврозоната се разчита на високо данъчно облагане и в много случаи на прекомерно тежки за спазване регулации.
 
През този период от 20 години еврозоната даде своя принос към световната парична теория и практика, но той трудно може да бъде оценен като положителен. Европейската централна банка стана първата, която направи един от основните си лихвени проценти отрицателен, чрез което се опита да компенсира последствията от предишния период на изкуствено ниски лихви. Освен това започна използването на т. нар. неконвенционални мерки – тоест изкупуване на корпоративни облигации. Това означава директна намеса на тези пазари и по този начин субсидиране на някои от най-големите корпорации от еврозоната, които и без това имат възможност да се финансират при ниска цена. Посочените мерки бяха ефективни за осигуряване на ликвидност, но всъщност не позволиха да се случи необходимото преструктуриране и изчистване на множество погрешни инвестиции.
 
Въздействие върху отделните страни
За Германия се счита, че е извлякла нетни ползи от членството в еврозоната. Отказът от марката означава премахване на валутния риск, което понижава разходите при търговията в границите на зоната. Така тя запазва и дори засилва позицията си на лидер сред големите икономики в паричния съюз. Освен това слабостта на еврото поради дълговата криза допринася за по-висок износ към останалия свят и повече работни места, а нормата на безработица в Германия е една от най-ниските сред развитите икономики. От друга страна обаче слабото евро означава и по-ниска покупателна способност за германските потребители на чуждестранни продукти. Тоест ползите са повече за бизнеса, докато разходите са за сметка на домакинствата.
 
Също така относително консервативната фискална политика допринася германските държавни ценни книжа да се използват като база при оценка риска от неплатежоспособност. Те вече се възприемат като по-ниско рискови дори от американските. Така правителството се финансира при изключително ниска цена, което спомага за овладяване на бюджетните разходи. От друга страна обаче, особено след кризата, се регистрира намаляване на конкурентоспособността поради увеличените разходи за труд.
 
Други примери за печеливши от участието си в единната валута са Австрия и Белгия, които въпреки високите публични дългове, изплащат ниски рискови премии и се финансират относително евтино. Словакия, Литва, Латвия и Естония се възползват от по-силната интеграция, която намира израз в увеличено производство и инвестиции.
 
За Франция и Италия ситуацията изглежда по-различна. Наличието на значително по-стабилна валута от франка и лирата означава по-голяма сигурност и предвидимост за населението. От друга страна девалвацията и инфлацията са средства, които често са били използвани от тях в миналото. Първата – за временно отлагане на решаването на проблемите с конкурентоспособността, а инфлацията – за обезценяване на големите държавни дългове и на работните заплати в реално изражение. Така присъединяването към единната валута ги поставя в неизгодно положение особено спрямо Германия, която не разчита особено на такива инструменти. Проблемите и при двете страни обаче са структурни и дългосрочното им адресиране не би могло да се случи чрез използването на паричната и по-конкретно валутно-курсовата политика.
 
В Испания значителното понижаване на разходите за финансиране и на държавния, и на частния сектор в резу лтат от членството намери израз в прекомерна кредитна и икономическа експанзия. Тя обаче се оказа над способностите на местните институции да я управляват. В съчетание с по-ниската конкурентоспособност на икономиката това създаде множество дисбаланси. След избухването на кризата те доведоха до спукването на балона на пазара на недвижими имоти и висока безработица. Последната от своя страна не позволява побързото нарастване на покупателната способност на населението след кризата.
 
За Гърция участието в еврозоната е твърде противоречиво. Още след неговото начало избухва скандалът с умишлено манипулираните данни за състоянието на публичните финанси, които позволяват държавата да бъде приета в зоната, въпреки че всъщност не е изпълнявала критериите за бюджетния дефицит и държавния дълг. Тази практика след това се повтаря с прикриване на прекомерни разходи за отбрана или здравеопазване чрез използването на дериватни инструменти.
 
Неадекватната оценка на риска от неплатежоспособност на Гърция от страна на пазарните участници преди кризата означава минимална премия спрямо германските ДЦК, тоест по-ниски реални лихви и позволи получаването на евтини кредити. Дълговата криза обаче промени драстично ситуацията като даде началото на икономическа катастрофа, която постави под заплаха съществуването на паричния съюз като цяло. Банковата криза и необходимостта от бюджетна дисциплина доведоха до значителна рецесия и много висока безработица. Спасителните програми и реформите дават резултат и понастоящем икономиката на Гърция се разширява, но е твърде далеч от предкризисните си стойности.
 
Перспективите пред еврозоната
Франция и Германия наскоро припомниха недвусмислено, че всъщност те формират ядрото на Европейския съюз чрез подписаните двустранните споразумения за сътрудничество. Така освен разделението между държавите вътре и извън паричния съюз вече има разграничаване и на сърцевина и периферия и в самата еврозона. Разбира се, те няма да останат единствените елементи на тази сърцевина. По-скоро изглежда, че процесът по изграждане на ЕС ще се повтори при интеграцията в посока създаване на единна федерация с общ бюджет и въоръжени сили.
 
Уеднаквяването на данъчното облагане в рамките на ЕС е ясна краткосрочна цел за тези две държави с цел премахване на конкуренцията и най-вече при ставките по преките данъци. Срещу това обаче може да се създаде сериозна опозиция, включително и от държави-членки на еврозоната, тъй като еднаквите и, твърде вероятно, високи данъци едва ли биха ускорили икономическото развитие, а по-скоро допълнително ще го забавят.
 
Наближаващото излизане на Обединеното кралство обаче дава пример, че както е възможно това да се случи спрямо ЕС, така изходът от еврозоната трябва да бъде регламентиран с ясна процедура, когато разходите от членството превишават ползите. Също така е необходимо укрепването на институционалната рамка и спазването на пратилата за устойчивост на публичните финанси.
 
За момента обаче не се случва друго важно нещо – случаят с Обединеното кралство трябваше да послужи за урок на политиците относно нуждата от реформи в Европейския съюз и еврозоната, насочени към повече икономическа свобода и по-малко власт за общоевропейските институции над националните. Вместо това реакцията на Германия и Франция е точно противоположна.
 
Еврозоната все още представлява незавършен проект, който ще продължи да се развива. До момента импулсът за позитивни промени обаче възникна след избухването на световната финансова криза. Вероятно ще трябва да се изчака до следващия икономически спад, за да се изясни дали по-нататъшните изменения действително ще укрепят паричния съюз, или ще предизвикат неговата дезинтеграция.