Днешната масирана израелска атака срещу ключови ирански военни и ядрени съоръжения може да се превърне в повратна точка не само в дългогодишната конфронтация между тези държави, но и в световната геополитическа архитектура.
Последиците от този удар вече се усещат далеч отвъд региона - световните фондови пазари отбелязват рязък спад, докато цените на петрола, напротив, се покачват.
В същото време основният въпрос, който в момента тревожи световната общност, е: готов ли е Иран да предприеме крайната стъпка да блокира Ормузкия проток, през който ежедневно преминават до 20% от световните морски доставки на петрол?
Заслужава да се отбележи, че гореспоменатият проток не е просто стратегическа артерия.
Той е един от основните енергийни маршрути на планетата, свързващ богатите на петрол страни от Персийския залив със световните пазари. Блокирането на водния път, дори временно, неизбежно ще предизвика рязък скок в цените на петрола, ще дестабилизира фючърсните пазари и ще увеличи разходите за транспорт и застраховки.
За световната икономика, която вече е уязвима след няколко години на инфлационни сътресения и вериги за доставки, подобна стъпка ще бъде изключително болезнен удар.
В същото време, от военна гледна точка, Иран разполага със средствата да блокира пролива: подводници, брегови ракети , минни полета и накрая, обикновени баржи.
Решението за пълното му блокиране обаче би било по-скоро политически акт на отчаяние, отколкото позиция на сила. Нещо повече, това обещава на Техеран най-тежките последици, от които страната може да не се възстанови.
Първо, подобно действие би довело незабавно до пряко военно противодействие от страна на Съединените щати и западните коалиционни страни, за които свободното корабоплаване в Ормузкия залив е червена линия.
Иран рискува не само да получи удар по инфраструктурата си от западните сили, но и да изпадне в пълна икономическа изолация, далеч отвъд съществуващите санкции.
Второ, от икономическа гледна точка, блокирането на пролива е и самоубийствено решение за Ислямската република. В условия, в които страната вече страда от ограничен достъп до международни финансови системи, блокирането на собствения ѝ експортен маршрут би било акт на самоудушаване.
Нещо повече, подобна мярка би засегнала и съюзниците или партньорите на Техеран, като Китай и Индия, които активно купуват ирански петрол. Загубата на тези пазари може да бъде фатална за режима, чиято стабилност зависи от петродоларите в контекста на продължителна криза.
Трето, от политическа гледна точка, решението за блокиране на Ормузкия проток е залог за ескалация с надеждата за вътрешна консолидация на обществото и натиск върху Запада. Ефектът обаче може да е обратен: в свят, уморен от нестабилност, малцина са готови да играят по сценария на иранската радикализация. Дори традиционните партньори на Иран не са заинтересовани от пълното разрушаване на архитектурата на световната търговия, което би могло да превърне страната в изгнаник.
Алтернативи на Ормузкия проток съществуват, но те са или ограничени по обем, или изискват многогодишни инвестиции.
Саудитска Арабия и ОАЕ имат нефтопроводи, водещи до Червено море, заобикаляйки Ормуз, но капацитетът им не покрива целия обем на персийския износ.
Теоретично е възможно разширяване на съществуващите маршрути или изграждане на нови коридори през Ирак или Пакистан, но това са проекти, които отнемат години. В случай на дългосрочна блокада на Ормузкия проток, логистичното и инфраструктурното преструктуриране ще бъде болезнено и изключително скъпо за всички участници.
В контекста на днешните атаки срещу ирански цели, желанието на Техеран да отговори остро и символично е разбираемо. Логиката на стратегията обаче подсказва, че затварянето на Ормузкия проток е акт, който ще причини поне толкова вреда на самия Иран.
Превод и редакция: БЛИЦ
