Неотдавна фоторепортерът Румен Жерев показа поредната си изложба, озаглавена "Art + Amour = Paris", плод на две негови пътувания до френската столица. Той е син на родения в село Ковачевица журналист и поет Георги Жерев.   

През годините Румен е работил за вестниците „Пиринско дело“, „Вяра“, „Дума“, „Монитор“. Сред основателите е на вестник „Стандарт“. От 2010 г. е кореспондент на “Телеграф“, където пише и статии с историческа тематика.

В началото на прехода много от политически и криминални събития в страната са отразявани през „погледа“ на неговия фотоапарат. Увлечен е и от художествената фотография. Фотоизложбата му „Ковачевица памет и надежда“ беше експонирана на два пъти в Париж. С фотоизложбата „Bacilikus Bulgarikus” гостува през 2004 година в Хелзинки, Турку и в Будапеща.

Плод на две негови пътувания до българския манастир „Св.Георги Зограф“ в Света гора е фотоизложбата „Зографъ“, показвана у нас и в чужбина..

Румен Жерев има публикувани над 3000 фотографии, фоторепортажи и статии. В първата класация на община Благоевград „Личност на годината“, той е отличен в сферата „Журналисти“!

- Колко години минаха между първата и последната ви снимка? Разкажете за тях.

- Първата ми публикувана снимка е в благоевградския вестник „Пиринско дело“ от далечната 1977 г., когато на площада в Благоевград заснех току-що проходило момченце да бута с напрегнато от усилие личице количката си. Текстаътпод снимката гласеше: „Няма цял живот да ме возят?!“

Последната по-запомняща се снимка направих преди няколко години на площада пред Американския университет в Благоевград. Иван Костов минава пред скулптурната композиция, на която липсваше металната тояга от ръката на една от фигурите. Текста под снимката беше: „Кой ми открадна тоягата? Кажи си, Иване, хората ще те разберат?“ 

- Коя снимка или снимки считате за свой професионален удар?

- Може би снимката, публикувана в синия „Стандарт“ от мига, в който Филип Димитров научава резултата от необмислено поискания от самия него вот на доверие. Тогава гласуването се състоя в късна ноемврийска вечер на 1992 г. Докато квесторите се усетят, няколко от фоторепортерите влязохме без разрешение в пленарната зала и успях да хвана Филип Димитров със зейнала от изненада уста в мига, в който научава от Лучников, че вече не е премиер.

Причина за сваляне правителството на СДС е избухналия скандал с контрабандното изнасяне на 4 военни камиона с разглобени минохвъргачки през ГКПП-Станке Лисичково за република тогава Македония, а оттам за Югославия, която в тези години с война се „разглобяваше“ на съставните си републики. Припомням, скандала бе с контрабандата на оръжие, маскирана като износ на „череши“:

На 20 ноември 1992 г. след няколкомесечен шумен оръжеен скандал, който се провежда предимно в парламента, а от там в медиите, Филип Димитров, премиер на първото правителство на СДС, сдава властта, след като непремислено поисква вот на доверие. 124 депутати гласуват против.

Журналистите бяхме сигурни, че правителството ще падне, след като станаха достояние подробностите около контрабандния износ на оръжие за Сърбия през Македония. И досега само не е достатъчно изяснено обстоятелството дали премиерът Филип Димитров е бил „в час“ с контрабандата, в основата на която се оказа неговият съветник Константин Мишев?!

- Най невероятното място, където сте попадали и запечатвали с фотоапарата си?

- Може би през 1993 г. в урановата мина „Джурково“ край Лъки, Родопите. От близо седмица миньорите бяха обявили гладна стачка на 300 м под земята. Месеци наред не бяха получавали заплати, а още не им беше казано, че урановите мини се ликвидират. Тогава, с колегите Олег Попов от „Ройтерс“, Борислава Симова от „Демокрация“ и Емил Иванов от БТА слязохме с асансьор при миньорите и направихме фоторепортажи. Едва после се замислихме, че бяхме небрежно наметнали противорадиационните мушами.

- Най-мечтания и незаснет още от вас обект?

- Мечтая да заснема среща на Байдън, Путин, Си Дзи Пин и старият Сорос със стиснати ръце, и обещание от тримата, че повече няма да предизвикват войни чрез банки, военни заводи и изкуствени конфликти между народи?! Напразно си мечтая, може би?!

 - Сега всички сме фотографи, снимаме с телефони ден и нощ. Какво различава лаика от професионалиста?

- Професията „фоторепортер“ постепенно затихва, остава в миналото. Сега, ако някой по-известен минувач зрелищно се спъне на улицата, околните веднага ще заизваждат телефоните си и ще започнат да снимат. А снимките на секундата ще се появят в социалните мрежи. Технологиите много напреднаха и вестниците постепенно отстъпват на телевизиите, online медиите и социалните мрежи. Преди години с една снимка разказвахме цялото събитие. Докато сега снимките по-скоро регистрират „словоохотливо“ събитието. Често неразбираемо! 

- Общото и различното, от гледна точка на фотографа, между Ковачевица, където прекарвате доста време, и Париж?

- Родопският бисер Ковачевица е родното място на татко ми Георги Жерев, Бог да го прости! Аз съм роден в Благоевград. За първи път видях Ковачевица, когато бях на 18 години.. Тогава наистина онемях от гледката! Къщи-крепости на над два века, строени само от камък и дърво по метода на сухата зидария от прославените дюлгери ковачовалии. Тук е роден акад. Людмил Стоянов, последните си  десетилетия тук живяха писателите Георги Данаилов, татко ми Георги Жерев, както и проф. Илия Конев. Днес Ковачевица разказва за духовно богатото си минало, някога родно място на възрожденци, комити и творци, а сега естествен декор за игрални филми.

- И какво общо има това с Париж?  

-  Париж от векове е люлката на изкуството и любовта. На Монмартр са рисували безсмъртните импресионисти, Хемингуей е писал своя „Безкраен празник“ в бистрата около Сена. И Ковачевица, и Париж са опожарявани – Ковачевица от башибозук, а Париж от комунари и нацисти! Но винаги са възкръсвали от пепелищата, все по-обогатени от тези премеждия. Париж всяка година е посещаван от милиони туристи, Ковачевица от хиляди!   

- Имахте дълго приятелство и сътрудничество с актьора Асен Кисимов. Той почина във вашия дом след една съвместна ваша изява в Благоевград. Какво се случи тогава?

- Съдбата ми подари запознанството и приятелството с Бате Асен през последната година от живота му. Тя, съдбата, реши той да си отиде от този свят в моя дом, в ранната утрин на 13 юли 2005 година. Вечерта седяхме у дома, щастливи и уморени от преминаващия вече 12 юли. По обед аз открих фотоизложба, а той рецитира “Белия Бип” и “Лозе на Монмартр” от Веселин Ханчев, и изпълни трогателно песента на Жо Дасен “Ако ти не съществуваше”.

Посланикът на Франция тогава, Ив-Сен Жур, наруши протокола и се завтече да го прегръща. После го настаних у дома в гостната стая, защото на сутринта го чакаха най-верните му приятели - децата. Но, уви! Съдбата реши друго - сутринта на 13 юли Господ го прибра при себе си!  

- Как се запознахте с Асен Кисимов?

- Когато го видях в двора на нашето посолство в Хелзинки на 22 май 2004, си казах... Ето, детските мечти се сбъдват. Няколко стотин наши сънародници и доста финландци дълго ръкопляскаха на неговия моноспектакъл “Великите поети на България“ на фона на моите фотографии от колекцията “Ковачевица – памет и надежда”. Така приятелството ни тръгна от само себе.

- Най-яркият ви спомен с него?

- Пътувахме за Будапеща в края на март 2005 година. В автобуса бяха повече млади хора. Познаха го веднага. Зарадваха му се много. В един момент, някъде в два часа след полунощ, той стана и като към пълна със зрители зала, започна да рецитира “Моята молитва”, после още Ботев, Вазов, изпя песента за "Хвърчащите хора" по Валери Петров и още от българската поетична съкровищница. Шофьорът на автобуса ловко изпускаше волана, докато ръкопляскаше. Заедно с цялата театрална зала на колела. И така до изгрев слънце. 

Исак Гозес     

Следете актуалните новини с БЛИЦ и в Telegram. Присъединете се в канала тук