Илина Михайлова е родена във Варна. Завършва НУИ "Добри Христов" със специалност пиано и оперно пеене. Веднага след това постъпва в НМА "Панчо Владигеров" в класа на проф. Благовеста Карнобатлова. През 2002 печели първи награди на националните конкурси "Светослав Обретенов" в Провадия и "Парашкев Хаджиев" в София.

След дипломирането си продължава образованието си в Консерватория "Джузепе Верди" в Милано, в класа по оперно пеене на Вилма Борели. Солистка е на Варненската опера. Участва в постановки и на софийския Музикален театър.

В репертоара на певицата са ролите на Фиордилиджи от "Така правят всички" и Церлина от "Дон Жуан" на Моцарт, Дидона от "Дидона и Еней" на Х. Пърсел, Мюзета от "Бохеми на Пучини, Норина от "Дон Паскуале", Мария от "Дъщерята на полка” и Адина от “Любовен еликсир” на Доницети, Розина от “Севилският бръснар” на Росини.

- Г-жо Михайлова, вие сте прима на Варнеската опера, Хосе Карерас прави дует с вас, но не пеенето е било първото ви увлечение. С него сте се захванали твърде късно. Защо?

-  Бях на пет години, ниско кюфте с големи бузки. Майка ми ме напъха в един чорапогашник и тръгнахме да ставам балерина. За да провери еластичността на тялото ми, госпожата ме хвана за крака и рязко го повдигна нагоре. Издадох такъв писък, че жената се уплаши. Тогава се разбра, че от мен балерина няма да излезе, но имам изключителен, силен глас. Така приключи кариерата ми в балета, което направи майка ми много нещастна.

- И тогава Вашата баба Ви купува пиано и идва ред на музиката?

- Бях на шест години. Живеехме точно срещу музикалното училище и дали от мързел или от късмет, записаха ме там. Тръгнах да ставам голям пианист, спечелих няколко конкурса, реших че целия ми живот ще бъде сладко робство на този инструмент. В десети клас започнах да уча и саксофон. Но веднъж, по време на урок по история на музиката, два часа слушахме опера. И в мен се събра такава топка глас, че започнах  да имитирам певиците.

През три стаи госпожата, която преподаваше пеене, ме чу и нахлу в класа ни с въпроса: Кой пее? После започна да ме разпява. Така стана, на шега. Амелия от „Бал с маски“  и ораторията на „Тоска“ са първите арии, които научих. За годишния концерт на училището първа зала на „Фестивалния комплекс“ беше препълнена. Явих се като певица с роклята на учителката ми. Треперех от стрес и притеснение. Бях като хипнотизирана, все едно гола пред всички, но тогава усетих, че това е моето. Окончателното ми решение обаче, дойде, след като гледах „Травиата“ в Софийската опера.

- А какво стана с пианото?

- За консерваторията усилено се готвех точно за този инструмент. Но Благовеста Карнобатлова заяви категорично на преподавателя ми по пиано: Илина ще стане оперна примадона, а не корепетитор на певци. Професорката не ми даде друга алтернатива. Кали ме като характер, което е много важно, защото светът на операта е за железни хора. Никой не трябва да е способен да те разстрой.

- Как попаднахте в Милано и то в консерваторията „Джузепе Верди“?

- Деян Вачков, тогава още мой приятел, впоследствие и съпруг, единствен от колегите си беше приет да стажува в „Ла скала“. Разделени, страдахме много един за друг. Междувременно той пуснал документите ми за прослушване в консерваторията там. Предварително обаче, ме предупреди, че няма нищо да стане. Достатъчно ще е, че съм пяла в прочутата зала „Верди“ на „Ла скала“. С идеята да се позабавлявам, се явих на конкурса. Другите обаче, бяха много притеснени. Пях на четири езика, играх танцувах и си тръгнах. После разбрах, че след мен преподавателите се питали, чия ученичка съм и били много изненадани, като установили, че не съм на никого от тях. Приеха ме. На шега. Да не повярваш, че едно варненско момиче, пропяло преди три години, влиза в този храм на музиката.

- Къде Ви намери Хосе Карерас, за да Ви включи в концерта си в София?

- В парка на Валенсия, където живеем.

- Шегувате се?

- Докато разхождах двете си деца, получих съобщение, че сред много други изпълнители, съм българското сопрано, избрано да пее дует с него на концертите му в зала „Арена-армеец“. В е-мейла питаха още дали съм свободна и имам ли желание да го направя?

- Как човек приема такава вест?

- Отначало помислих, че е шега. Но след като прочетох три пъти писмото, започнах да викам. Като луда.

- Къде се видяхте за първи път с Карерас и какво Ви каза той?

- На сцената на Софийската опера, където репетирахме под диригенството на неговия племеник Давид Хименес. Карерас влезе, хвана ме за ръката и каза: "Благодаря, че се съгласи да пееш с мен.“ В този момент гърлото ми се стегна.

Около него има някаква енергия, особена аура. Запяхме заедно, а на мен сълзите ми текнаха. Накрая той ме поздрави и си тръгна. Следващата ни среща беше вече на сцената, пред 12000 души. В черна палатка, встрани, чакахме с Росен Минчев, който е негов ученик. Карерас непрекъснато ни успокояваше: "Вие сте прекрасни, браво", казваше. И силата, която ни даде този крехък, добър човек, ни сложи криле.

Такъв адреналин не бях усещала. По-късно  си дадох сметка какво ме е сполетяло. След няколко дни бяхме в Атина. 18 000 души стояха на крака. Там вече бяхме като едно семейство.

- Ще се видите ли пак?

- Да. На 24 и 26 ноември ще участвам в два концерта в Кувейт. Ще пея мой арии и шест дуета с Маестрото.

- Говори ли Ви Карерас за другите двама свои велики партньори - Павароти и Доминго?

- Колкото по-голям е човек, толкова по-скромен и истински е. Съпругът ми Деян е пял с Доминго и няколко пъти съм била в компанията му. Те са различни. Доминго държи на артистичността, докато Карерас не се движи много, иска емоцията да е в гласа.

- По време на най-тежката пандемия в Испания Вие се прочухте с Вашите концерти от балкона. Как се сетихте за това?

- Когато ни затвориха, мислех, че ще е за малко. Минаха двадесет дни. Натрупах глас, енергия. Наближаваше Великден, който там много се празнува, но хората бяха тъжни. Тогава решихме да започнем нашите концерти. Деветгодишната ни, тогава, дъщеря Виктория обяви, че също иска да изпее нещо. Казах й, че това не е шега работа, че сега терасата е моята сцена. Хората имат нужда от нашето лекарство. Но Вики не отстъпи и с плътния си глас, наследен от баща си, изпя „Една българска роза“. Имаше голям успех.

Последният ни концерт беше на 20 май, двадесет години след деня, в който се бяхме запознали с Деян. Вече пускаха хората по улиците. Под балкона ни беше пълно с народ. Летаха балони, телевизията снимаше, вееха се български знамена. Концертът ни беше посетен в мрежите от 100 000 души за 24 часа. Оказа се, че в този тежък период музиката наистина лекува. Непознати започнаха да оставят пред вратата ни зеленчуци, плодове и дори туба зехтин.

- За какво мечтаете днес?

- Карерас ме накара да си повярвам повече. Мечтая за големите роли, големите сцени: „Миланската скала“, „Ковън гардън“ , „Митрополитен“. На четиридесет години съм. Няма време. Вече, където ме повикат да пея... Заминавам!

Исак Гозес

.