Мери Кери Кенеди е американски адвокат, автор и активист за правата на човека. Тя е дъщеря на знаменития политик и сенатор, известен с борбата си срещу мафията, докато е главен прокурор на САЩ - Робърт Кенеди.

Мери Кери Кенеди е и племенница на 35-ия американски президент - легендарния Джон Кенеди.

Мери е 4-годишна, когато убиват американския президент и неин чичо и 8-годишна, когато застрелват баща ѝ Робърт.

Мери Кенеди е президент на Robert F. Kennedy Human Rights –една от най-големите организации с нестопанска цел за застъпничество за правата на човека.

Американката даде ексклузивно интервю за Нова ТВ:

- Г-жо Кенеди, били сте на 4 години, когато чичо Ви, 35-ият президент на САЩ, е убит. Помните ли този ден и какви спомени имате от чичо си?

- Ами, бях толкова малка, когато си отиде, но имам страхотни спомени. Помня как дойде в Кейп Код, където прекарвахме летата, как кацна хеликоптерът.

Имаше невероятно усещане за радост, когато беше там. Спомням си как обикаляхме двора с голф количка, как играех на криеница в Белия дом, криех се под бюрото в Овалния кабинет.

Най-много помня от Джак, че всички възрастни изглеждаха толкова щастливи! Когато беше наоколо се знаеше, че ще царува радост в дома.

- Баща Ви е борец за човешки права и за опазване върховенството на закона. Бихте ли ни разказали повече за него?

- Разбира се! Приятел на баща ми беше казал, че животът може да се обобщи с цитата „Не стъпвайте на врата му!“, защото през голяма част от кариерата си баща ми спираше хулиганите.

Още в началото на кариерата си, дори и като дете, той е защитавал хората от хулигани. Като студент по право, поканил Ралф Бънч, първият афроамериканец, удостоен с Нобелова награда за мир, да изнесе лекция в университета във Вирджиния, който по времето е сегрегиран.

Баща ми десегрегира Юридическия факултет на университета във Вирджиния, което е изключително постижение за 50-те години на ХХ век.

Татко се бореше на страната на трудещите се в синдикатите срещу лидерите на синдикатите, които са крали от тях. По време на движението за граждански права, в историята ни преди, всички главни прокурори взимали страната на привържениците на бялото превъзходство, местните губернатори и кметове в съответните градове и щати, които репресирали чернокожите.

Но баща ми помага на активистите за правата на чернокожите, което е истинска промяна. Той го прави, защото вижда неправда и иска да постигне промяна.

- Как искате да бъде запомнен той?

- След смъртта на Мартин Лутър Кинг татко изнася невероятна реч в Индианаполис и завършва със следния цитат: „Нека се отдадем на поуката на гърците: да укротим свирепостта на човека и да направим живота на този свят по-благ“.

„Да укротим свирепостта” означава да държим хората отговорни – да няма безнаказаност, а онези, които мачкат други - да понесат своята отговорност. Но и животът на този свят да бъде по-благ – да знаем, че трябва да се ръководи с обич, да имаме състрадание един към друг. Трябва да направим света по-благ!

- След толкова много години, имате ли обяснение за себе си какви са истинските мотиви за тези брутални убийства?

- Живея, стараейки се да не се съсредоточавам върху начина, по който умират чичо ми или баща ми, а по-скоро върху това, за което те живяха. Мисля, че е много по-добре да насочвам енергията си към това.

Спомням си, когато си отиде татко бях на 8 години, бях в Калифорния, където той водеше кампания. Онази вечер си бях легнала, не бях се сбогувала с него, бях заспала, а после се събудих много рано – защото съм от Вирджиния, на другия край на страната. Бях 3 часа напред със смяната на часовете.

Събудих се много рано и пуснах телевизора, за да гледам анимационни филмчета. Седях сама, със скръстени крака, в хотелска стая, гледах телевизия, когато съобщиха новината, че баща ми е прострелян. Така научих. Беше ужасно! Объркващо! Отвратително!

Върнах се във Вирджиния с братята и сестрите ми. На следващия ден брат ми се обади и ми каза, че татко е починал. Помня онзи момент, помолих се за татко, за мама, за семейството, после се помолих и за човека, който го уби. Помолих се на Бога да не позволи да му се случи каквото и да било.

Страхувах се, че ще го убият и не исках никое друго семейство да преминава през това, което ние изживявахме. Не исках децата или родителите му да изпитат такава загуба.

Това са инстинктите на 8-годишно момиче с разбито сърце. Все още изпитвам същото относно смъртното наказание и важността да се защитава човешкото достойнство, каквото и да е сторил някой. Трябва да има справедливост, трябва да защитаваме обществото от вършещите зло, но трябва да се отнасяме един към друг с достойнство.

- Вие следвате стъпките на баща си, отдавате живота си за правата на човека. Разкажете ни повече за постиженията Ви.

- Благодаря Ви! Преди всичко имам седем братя и три сестри, аз съм седмото от 11 деца. Когато си толкова малък, оценяваш правата на човека от ранна възраст!

Нещата, с които най-много се гордея? Държим правителства отговорни за нарушения на правата на човека, предимно в Латинска Америка и Африка. Когато Уганда прие закон, според който хомосексуалност се наказваше с доживотен затвор без право на замяна, осъдихме правителството и отмениха закона.

Преди няколко години съдихме правителството на Колумбия в Южна Америка за убийството на журналист – беше първият случай в историята на Латинска Америка, в който се търси отговорност от правителство за убийството на журналист, така че се гордея с това.

Миналата година успешно осъдихме Хондурас – също първи случай в историята на Латинска Америка за търсене на отговорност от правителство за убийството на LGBTQ човек.

Имаме по около 35 дела във всеки даден момент и никога не сме губили. Много от тях са свързани с журналисти, опозиционери, защитници на човешки права, хора, които упражняват правото си на несъгласие, които критикуват правителството не защото го мразят, а защото обичат демокрацията. Предимно с това се занимаваме – както споменах, по 35 дела във всеки момент и никога не сме губили дело, така че много се гордея с екипа ни заради това.

Също така имаме програма за обучение по човешки права, разпространявана сред 5 милиона души по цял свят – от детската градина до юридическия факултет, така че да са запознати с правата си, да знаят как да ги защитят, да събират заедно хора, за да постигат промяна. Много се гордея и с този труд.

- Впечатляващо е! Започвате и инициатива за учредяване на международен трибунал за престъплението агресия от страна на Русия срещу Украйна. Бихте ли ни разказали повече?

- Да, това е усилие, ръководено от много хора по цял свят. Ние го правим по молба на главния прокурор на Украйна, защото от престъплението агресия произтичат всички останали военни престъпления, но то е единственото, по което не може да бъде повдигнато обвинение пред никой съд. Защо? Защото в Украйна има закон, даващ имунитет на държавните глави. По украинските закони не могат да потърсят отговорност от Путин.

Според Международния наказателен съд Москва никога не е подписвала договора от Рим, който би позволил на съда да преследва това престъпление, така че това не е възможност. Единственият начин да го направим е чрез нов трибунал за престъплението агресия, по което работим.

- След над 40 години, отдадени на правосъдие, насърчаване и защита на върховенството на закона, сте срещали толкова много тежки човешки истории и съдби. Как се справяте с цялата тъга, на която ставате свидетел?

- Добър въпрос. От една страна прекарвам много време в молитви, медитация, старая се да се храня здравословно, да правя физически упражнения, а и имам много приятели, с които разговарям. Минавала съм и през терапия. Мисля, че се нуждаем от много способи – всички или сме минали през травма, или имаме приятели и роднини, преминали през травма. Една на три жени е изнасилвана през живота си, това се случва навсякъде. Важно е човек да използва тези способи.

Това, което ми помага да продължа е, че всичко, което правим наистина води до промяна. Печелим всичките дела, невероятен резултат имаме. Когато започнах да се занимавам с човешки права, през 80-те години на миналия век, в цяла Латинска Америка властваха десни военни диктатори. Сега остана само един.

В цяла Източна Европа господстваше комунизъм – сега не е останало комунистическо правителство. Южна Африка беше във върха на Апартейда, сега в Южна Африка има няколко поредни свободно избрани правителства. Правата на жените не бяха в международния дневен ред, а сега те са важни за международната дипломация на всяка държава. Това е революционна промяна.

Тези революции не се случват, защото правителства, многонационални корпорации или армии го искат - всички тези сили се опитват да го спрат. Те се случват, защото малки групи от решителни хора взимат в свои ръце мечтата за свобода, използват Всеобщата декларация за правата на човека и казват: „Ние се застъпваме за правата си и ще създадем промяната“. Именно затова тая надежда.

- Какво би казал баща Ви днес за света, в който живеем?

- Знаете ли, мисля, че би бил удовлетворен от много промени, които са настъпили, както тъкмо казах. Но би казал, че предстои да се извърви дълъг път. Има много причини сутрин да се събудиш и да отидеш на работа, ако се занимаваш с правата на човека.

- Госпожо Кенеди, кое е най-голямото чудо в живота Ви?

- Ами… чудото на любовта. Чувството на обич, което усещах у семейството ми като дете, чувството на обич, както и Вие знаете, когато носиш бебе на ръце, чудото на живота. Приятелството, радостта, сътворението – всички добрини, които сме получили от Твореца.

- Много Ви благодаря за интервюто, за мен беше огромна чест и привилегия да разговаряме!

- И за мен беше огромно удоволствие! Следващия път – в България!

- Добре дошли сте по всяко време!

- Благодаря!

Следете актуалните новини с БЛИЦ и в Telegram. Присъединете се в канала тук