В България има много талантливи деца – деца, които влагат сърце и съзнание, за да сбъднат мечтите си. За някои това са мечти, които изграждат бъдещето.
А сега си представете какво е, когато тези мечти се сбъдват от деца със Синдром на Даун – когато преодоляват не само физическите си ограничения, но и всички бариери, които обществото им поставя.
За тях си говорим със Слав Петков – специалист по „Адаптирана физическа активност“ от НСА и президент на Федерацията за адаптирана физическа активност. Поводът – участието им в бляскавото събитие „Нощта на звездите“, организирано от фондация „Енчо Керязов“.
- Г-н Петков, как се сбъдват трудните мечти на едни смели деца, които нямаш шанса да се развиват като всички останали – децата със Синдром на Даун?
– С воля и постоянство. Но и с много подкрепа. Агенцията за хора с увреждания стои до нас отдавна – помагат за развитието на НПО сектора и специално на организации като нашата, насочени към ментални увреждания.
Това ни позволява да изграждаме спортисти с особености, но със същата цел – развитие и постижения. Имаме работеща структура именно благодарение на тази подкрепа – и комуникацията, и дейността вече се случват с лекота.
- С какво тези деца са по-различни от другите? Кое е важното при работата с тях?
- Да се създаде адаптирана, но пълноценна среда. Да се държим с тях така, както с всички останали. Те усещат, когато някой ги съжалява – и това не им помага.
При нас идват деца, които първоначално са невербални и без физическа кондиция. А днес – част от тях участваха в „Нощта на звездите“. Това беше незабравим спектакъл – не само за децата и родителите, но и за публиката, и за нас самите.
И искам тук да кажа нещо много важно. За първи път в България младежи със Синдром на Даун застанаха рамо до рамо на една сцена с най-големите циркови артисти в света – от „Цирк дьо Солей“, от „Монте Карло“.
За нас това беше огромно предизвикателство. Подготвяхме се близо 9 месеца ежедневно. Работихме върху синхрон – което за тях е най-голямото предизвикателство. И го постигнахме! И го казвам без клишета – зная какво е да влезе дете, което те хапе и бяга, а месеци по-късно тренира по четири часа без прекъсване.
В такава ситуация няма кой да ти подаде ръка, както направиха към нас Агенцията за хората с увреждания. Без такава помощ трудно могат да се оправят НПО-тата, а особено пък, ако правят нещо толкова значимо.
- Извън тази безценна помощ от Агенцията за хора с увреждания, разчитате ли за подкрепа и от държавата?
- Трудно е. Често те гледат с недоверие – докато не те опознаят. Гледат те първоначално като потенциален крадец на пари и това винаги се усеща.
Ние, Слава Богу, вече сме по-разпознаваеми, знае се, че работим основно в тази посока. Имаме разработени десетки методики и програми за интеграция, включително с помощта на опита на други държави. Общуваме и с много държави, които са ветерани в интеграцията на хора с увреждания. И не говоря само от гледна точка на спорта.
- Но спортът е този, който довежда идеята за адаптация до успешен финален развой. Изгражда дисциплина, характери, променя хората, съдбите им. Прави реално нещо, което иначе изглежда невъзможно.
- Абсолютно. За хора с интелектуални затруднения спортът често е единствената възможност за реална интеграция. На трудовия пазар обстановката е враждебна. Затова се опитваме да създаваме и социални предприятия – преди време отворихме социална сладкарница, която искаме да възстановим. Но всичко това изисква държавна подкрепа. Европроекти помагат – но докато траят. После всичко се връща обратно.
- За първи път ли децата се докоснаха до акробатиката?
- Да, и това е голям пробив. В света няма други хора със Синдром на Даун, които да практикуват акробатика. Това се случи за първи път в България. Първоначално дори Енчо Керязов не беше обърнал внимание, но щом осъзна какво се случва, ми каза: „Хайде да направим нещо уникално“. И го направихме.
При нас, освен децата със Синдром на Даун, имаме и аутисти, и деца с ДЦП. И специално гимнастиката, която винаги ми е била на сърце, отвори една голяма порта, за да покажем на България, че тези деца също могат да творят чудеса, въпреки своите дефицити.
- Усещането, че няма невъзможни неща – усетихте ли го физически на сцената?
- О, аз това го знам много отдавна. Само не съм сигурен, че повечето хора разбраха това послание, което им подадохме от сцената: Че наистина няма невъзможни неща. Не знам дали хората си дават сметка колко много труд се изисква, за да изглеждат така нещата отстрани, без да имат претенцията да са перфектни.
Изисква се много, много, много работа и търпение. Не знам дали хората са го разбрали, но се надявам с времето това да се случи.
- Понякога перфектното е именно съвкупност от дефицити, които в комбинация дават нещо уникално…
- Може би сте права, прекрасно го изразихте. Но аз знам какво мога и какво могат те. И знам, че ще постигнат всичко – рано или късно. Ние никога няма да спрем да преследваме нови и нови хоризонти.
- А има ли вече следваща цел?
- Имам, да. Искам да изведа гимнастиците ни на международна циркова сцена. Дори в Монте Карло – защо не? Да изиграят едно съчетание пред световна публика.
- Това би било вдъхновяващо послание от България към света!
- О, да, така е наистина. Сигурен съм, че ще се случи.
- Нека с този разговор тогава да му дадем начало!
- Дай Боже! Благодаря ви много! И нещо много важно – през 2026 г. ще сме домакини на световно първенство в София по спортна и художествена гимнастика, тенис на корт и тенис на маса за хора със Синдром на Даун. Очакваме най-добрите атлети в света. Ще бъде грандиозно събитие и се надявам да го направим незабравимо!
Интервю на Анелия ПОПОВА
