На именния си ден Иван Гоздов направи изложба в галерия „Арте“. В нея той показа нова техника и нови идеи. Значи ли това развод с любимата му графикатура? С този и други въпроси се обърнахме към професора, сред чийто талантливи ученици е и нашумелият зад океана наш художник Теодор Ушев.  
 
- Проф. Газдов, какво е настроението след поредната ви изложба.  Оправдаха ли се очакванията ви?

- Специално за изложбата настроението ми е чудесно. Моето отношение към изложбите, които правя (вече повече от 50 самостоятелни) всякога се определя от това вълнение, как ще бъдат възприети от публиката и много важно – от хората, пред които тръпна с уважение. Все още са останали такива.

Всички самостоятелни изложби са били задължително с нови работи, така че те са нещо като периодичен отчет за свършена работа, но по-важно и някаква ЕСТЕТИЧЕСКА НОВИНА. Целият стил Графикатура се разположи във времето с 16 цикъла с минимум по 12 работи, а максимум по 30-40, но всичките носеха нещо характерно във формата на графиката и това за мен е основният смисъл да се прави изложба.

Последната изложба носи име „ARTIFICEM COMMENDAT OPUS“ („ТВОРБАТА ХВАЛИ ХУДОЖНИКА“). С това заглавие искам да напомня за чудесното разминаване, че на думи ние искаме нещо ново и непознато, но същевременно не го приемаме, защото е ново и непознато. Удобно и утъпкано е картините да имат кортеж от стара слава, непременно да може да бъдат сравнявани с нещо, (изкуствоведките демонстрират ерудиция) и кротичко да ползват известни класьори.

Тази изложба е срещу това, че искаме ново, ама приемаме старо. Или, ако НЕЩО НЕ МОЖЕ ДА СЕ СРАВНИ С НЕЩО, ТО Е НИЩО! Това е добре да се каже на висок глас, защото не е особено полезно за човек, който се наслаждава на изкуството, да бъде воден за носа или за главата, или за ръката към творбите.

Така че по-добре картината да се „хвали“ сама със себе си, вместо вещи особи да постилат червените килимчета. Това не е особено продуктивно и дори е обидно за културата на зрителя. В Ямбол през 50-те години имаше две фигури, по-големи от човешки ръст, изчукани от бял камък на жени войници – пътни регулировчици, които показваха със знаменца в ръка наляво и отсреща надясно, т.е. в двете посоки едновременно.

Явно идеята е била да се види, че ни показват правия път, ама защо в двете посоки? Сега тези две девойки, като им се махнат униформите, могат да бъдат символ на кураторки в изкуството СЪВЪРШЕНО НЕОБХОДИМИ И АБСОЛЮТНО НЕНУЖНИ! Регулировчичките в Ямбол отдавна са свалени, както се полага на концептуални творби, но Ямбол като исторически авангард на модернизма, е уважил и предсказал първи в света, още преди 50 години, дефибриращия труд на кураторките.
 


- Струва ли си човек за се занимава с изложби в днешното пандемично време?

- За хора, които се отдават на „творене“, а не на „производство“, никога няма подходящо време. Те всякога са в криза. И в най-блажените от медицинска и обществена гледна точка времена тези автори се терзаят, страдат от несигурност и се измъчват. Но вътрешната необходимост доминира.

Изкуството е НЕУСТОИМО ВЛЕЧЕНИЕ на базата на дарба и талант... Всички тези постулати, че изкуството е труд 99% и талант 1% са достойни за мухльовците. Обратно – 99% талант и  1% труд стигат за лекотата на създаването. Иначе е мъка неземна. Пандемията е ужасно премеждие. Изненадан съм колко уж нормални хора се противят на единствената за сега алтернатива – ваксинацията.

За жалост тази съпротива е от суетата и комплекса за малоценност – да бъдем забелязани. Липсата на обществена дисциплина рефлектира и върху уважението към изкуството. При положение, че нямаме в музей нито един оригинал на световни шедьоври, че нямаме нито един цял замък, образованието ни по изкуство става опосредствено (по репродукции), трябва многократно по-голямо усилие за съучастие в естетиката.  

В Япония момичетата масово следват изкуство, но не после да стават кураторки, а да си ВЪЗПИТАВАТ ДЕЦАТА в естетика. Изложбите всякога се необходими, но те всякога са били, като че ли в карантина -  с по един посетител дневно.

- Заговорихте за  пандемията. Как се отрази тя  на вас - като човек и художник?

- Отразява ми се почти фатално. Пълната изолация не ми е непозната, но сега вече отчуждението ми е патологично. Но миналата година направих около 50 съвсем нови работи (част от новата ми изложба), които имат добро излъчване. Затова ги и показах. Нещо като цветни рецепти (не само „зелени“).


- В последната си експозиция показвате колажи. Да разбираме ли, че бракът ви с графикатурата е приключил?

-  Позачистих работната маса и открих шише китайски туш на около 30 години. Оказа се, че не е изсъхнал. Започнах да рисувам с него. Той е особен, няма чисто черно. А разливанията са артистични и дори мрачни. После добавих моето категорично допълнение, този път с цвят – колаж. И нещо грейна с ново графично остойностяване. Асоциацията за брак с графикатурата е ефектна, но не точна. Не може да се разделиш с нещо, което си правил 40 години по влечение, а не по формула. Може да го правиш или не, но не да го изхвърлиш.
 
- В едно интервю казвате: „Отправям предложение при атестирането на професорите да се добави колко носители на нобелови награди и Оскари са подготвили.“

- Това си е една шега с неадекватните изисквания за акредитацията на художниците професори – да се броят колко докторанти е водил. Доктори художници дават аспиринче на простуденото изкуство. Обаче имах едно друго съвсем сериозно предложение към ВАК (Висшата атестационна комисия от едно време).

Предложението беше да се обърне редът за хабилитация. Младите преподаватели да се хабилитират направо за професори. И така, и така те идват нахъсани с идеи и енергия нещо да направят, я после в течение на годините да стават доценти и накрая да се пенсионират като щастливи и сенилни асистенти. Така и така силите и желанията с годините отпадат, мисля, че така ще бъде справедливо към образованието отношение. Реши се, че това е неуместна шега, разбира се, от корифеите професори.


 
- Нашумелият наш художник Теодор Ушев е ваш ученик. Очаквахте ли успехите, които постигна той?
 
- Нашата специалност „Плакат“ в Художествената академия съществува в един неизбежен и много категоричен дуализъм. По същество тя трябва да подготвя специалисти, които да работят в рекламния бранш и толкова. Така беше и в най-хуманния строй. Завършваха „подготвени“ художници да рисуват плакати и портрети на членове на Политбюро на БКП (Българска комунистическа партия) за четирите годишни манифестации във всички градове.

Сега няма разлика – само дето се „подготвят“ за рекламните фирми. В такава деловитост няма нищо лошо, но няма място за нищо истински художествено – все пак сме Художествена академия, а не компютърен курс. Още преди 10-и ноември имах стремеж да се активизира индивидуалното хрумване с акцент на авторско студентско решение.

Това беше много трудно на фона на безличните задължителни задачи (партийни конгреси, конференции, юбилеи и пр.) да се предизвикат собствени мисли. Трябваше да минат десетки години. През 1978 година изложих за първи път в България „авторски плакати“, поръчани, измислени и изпълнени от автор. После издадох луксозния албум „Авторски плакат“ (моята докторска дисертация), 300 страници с 800 илюстрации, за който получих чудесни отзиви от двамата корифеи на плаката Шигео Фукуда и Казумаса Нагаи. Големият успех беше, че този начин на творчество стана „Школа на авторския плакат“ в Академията.

Изпълнителското обичайно ниво е само за офисите, а свободното творчество е в главите. През 90-а година завърши специалността първият випуск след освобождаването от идеологическата принуда. Целият курс се представиха с теми по СОБСТВЕНИ ИДЕИ. Защитата стана с кипящ дух на творчество. Собствено творчество с личен избор на цялото мислене и изработка. Всички бяха въодушевени.

Теодор Ушев беше от този знаменателен за специалността курс. Неговото любопитство към изкуството се допълваше с дарба и порива да експериментира. Помня как с вълнение и скромност ми показа в коридора първата си награда от конкурс на фирмата „Корел“ от Канада. Малка стъклена колонка. Отнасям се с чувство на радост и възхита към неговото развитие и знам, че в неговата интелигентност ще просветват идеите на свободата, мисълта и прецизния напредък от специалността „Плакат“.



- Вие сте преподавател и художник. Ако трябва да премахнете единия от двамата, кого ще оставите?

- Всички художници, които се развиват, а не произвеждат стока, са учители. Тях ги следват чрез идеите в работите им. Така че на хипотетичния въпрос отговарям: Ще избера художник, защото така няма да избягам от преподаването.

-  Да пишете дебели книги е ваша страст. Правите ли го още?

- Пиша и рисувам сега том 3 на моята рисувана автобиография „Графичествен – 111 анотирани рисунки“, 240 страници. Общо от трите тома рисунките са 333 парчета спомени от битието.
 
- Трябва ли да чакаме следващия Ивановден, за да видим новата ви изложба.

- Иска ми се да не чакам Ивановден. Отдавна не съм показвал нищо в Ямбол. Дължа го на няколкото човека, които са ми близки и на другите, които обичат изкуството. Както го обичаха Стефан Бъчваров и Ташко Попов.

Исак ГОЗЕС, БЛИЦ