Двойният убиец от столичния квартал „Надежда“ Виктория Ангелов е от хората, които искат да са консуматори и да нямат професия, която изисква усилие. Това каза психологът Христо Монов в интервю за в. Монитор.

Христо Монов е роден е през 1958 г. Завършил е психология в СУ „Св. Климент Охридски”. Специализирал е в Института по психология към Руската академия на педагогическите науки. Член е на редица професионални организации - Дружеството на психолозите в България, Българската асоциация по приложна психология, Световната асоциация по фамилна терапия, постоянен комитет по психология на кризите и бедствията към Европейската федерация на психологическите асоциации. Председател на комисията по въпросите на децата, младежта и спорта в 42-рото НС.

Ето какво каза още психологът за бруталния убиец:

- Г-н Монов, поредно убийство потресе обществото ни. Защо зачестяват битовите престъпления и коя е причината за тази агресия?
- Убийството в столичния квартал „Надежда“ повдига въпроса в ръцете на какви хора даваме оръжие. Имам предвид колегите, които правят заключение за психологическия профил на даден човек, за да може той да получи разрешение от КОС. Чудя се, толкова ли е ниско нивото на експертизата им, че не могат да преценят дадена личност. Само по погледа мога да позная, че въпросният Викторио Александров злоупотребява с анаболите. Така че що се отнася до изготвянето на експертизите за психологически профил, аз също се чувствам виновен като част от гилдията. Защото когато тези хора представят в КОС документ, че са годни да притежават оръжие, няма как да им бъде отказано разрешение за това. А имайте предвид, че такива у нас са много.

- Вече обаче бе изтъкнато, че Викторио Александров няма психически проблеми.
- Как да няма, това личи по погледа му. Той е продукт на времето, в което живеем - без образование, предимно обичал да играе игри и да гледа телевизия. Може ли човек да застреля собственото си дете? Та това е дори против инстинкта за самосъхранение. Той е изтрил дори този инстинкт в адаптационните си механизми.

- Стана ясно, че трагедията е станала след раздялата на двойката, които живеели на семейни начала. Разпада ли се семейството като институция?
- Стъпката да имаш семейство говори за личностна зрялост. Аз сключих граждански брак на 23 години и имам 33 години семеен живот със съпругата ми. И съвсем не чувствам, че съм в окови. Знам, че има граници, които не бива да преминавам. Затова и бракът е институция, това не е просто съюз между мъжа и жената. Познавам много двойки, които живеят в т.нар. милиционерски брак, както му викаха в миналото, и те са прекрасен пример за семейство. Но те са единици от всички, които живеят на семейни начала.

- Не са ли важни по-скоро отношенията, а не подписът?
- О, подписът има голямо значение. Както казах, познавам двойки, които са образец за семейство, но са малцина. Това е свързано с една тенденция и тя е много опасна за съществуването ни като цивилизация. Още през 80-те години на миналия век в психологията се заговори, че става подмяна на психичния пол. За съжаление той е много по-явен при мъжете. Тук съвсем не говоря за Истанбулската конвенция, понятия като джендър и прочие. Имам предвид, че много от мъжете в своята ценностна система не приемат някои от ролите, които трябва да изпълняват - да бъдат отговорни, да създадат семейство.

- Не е ли проблемът в това, че макар и да имаш семейство, всеки иска да запази свободата си?
- Нали още Енгелс беше казал, че свободата е осъзната необходимост. Ако ти самият не осъзнаваш необходимостта да бъдеш с партньор, да създадете деца, да продължите себе си не просто биологично, за каква свобода говорим тогава? Това са елементарни личности, които искат да се приберат вечер вкъщи, някой да им сготви, да преспят с него и на следващия ден да кажат, че трябва да отидат на работа, защото издържат семейство. Същността им е изключително елементарна. Познавам такива от практиката си и за съжаление мъжете са огромната част от тях. Все пак се предполага, че жените имат друга психика и затова са по-устойчиви. Виждате, че вече сред мъжете има инфаркти и инсулти на по-ранна възраст на психогенна основа. Просто те не могат да се впишат в тази доста по-сложна действителност. Случаят с Викторио Александров е доказателство. Станал е охранител. Такива хора дори не мечтаят за нещо друго. Огромната част от тях искат да са консуматори и да нямат професия, която изисква усилие, за да постигнеш ниво на квалификация.

- Затова ли и днешните деца станаха агресивни? Виждате, че много от тях растат в такива семейства.
- Да, няма как да е по друг начин, когато взаимоотношенията между родителите се основават на „ма“ и „бе“. Да не говорим за външната среда, която им влияе след напускането на дома.

- Защо обаче децата не споделят проблемите си с родителите, на какво се дължи това отчуждение? Мислим си, че когато са в стаята си, са в безопасност, а не е така. Оказва се, че половината 11-годишни българчета имат профили в мрежата.
- Дори деца на 8 години имат профили, познавам такива. Това е още един проблем, който отново неглижирахме. Всеки мисли за нещо нормално съжителството без брак, църквата не се намесва по въпроса. Но поне можем да контролираме социалната мрежа. Децата ни са в това пространство и няма как да го избегнем. Но трябва да ги контролираме и подпомагаме. Къде в училищата има програми за дигитална грамотност? Длъжници сме на децата и внуците си да ги ограмотяваме дигитално. По информатика учат езици и формули, които отдавна са мъртви. Трябва да решим оцеляването ни като нация.

- Защо се загуби връзката родител-дете?
- Защото се променя моделът на семейните взаимоотношения. Още от времето на Аристотел се популяризира притчата, че от все по-лоши деца стават все по-добри родители. Само че в глобалния свят се оказа, че от неподготвени деца не може да има добри родители. Отчуждението е факт. Аз също не смятам, че съм най-добрият пример като родител за децата ми, които са тийнейджъри. Но тогава търся помощ. Но младото поколение, което е на 22-24 години, категорично не са готови да са родители. Има и изключение, но огромната част от тях. Не можем да приемаме семейството като детска игра и като се скараме с партньора си, да сме на принципа „дай си ми куклите, на си ти парцалите“.

- От какво се нуждае тогава българското семейство? От компромиси, от уважение?
- Според мен българското семейство се нуждае най вече от това да разберем като общество, че без него няма да продължим. В християнската традиция официализирането на една връзка е заявка за това, че си достатъчно зрял и оттук насетне пред обществото сте ти и тя - семейството. Не случайно при сключването на този съюз се казва „Докато смъртта ви раздели“.