Журналистът Петър Бойчев е издал книга. В това му действие няма нищо оригинално. Днес епидемията от  Ковид 19 е дребосъче в сравнение с графоманията. Това е първата причина да простим на Бойчев този грях. Има и друга: неговата творба има малко страници, което значително снижава издевателството над читателите и разхода на хартия, за което маститите автори на дебели романи не си дават сметка.

В "Голям шлем" Бойчев прави това, за което Господ го е дарил с особен талант - пие. Бавно, повествувателно, заразяващо. Напитките са главно традиционните за българския пазар и домашните лаборатории, с изключение на „29 глътки от реки и редакции“, каквото е подзаглавието на книгата му. Последното подсказва, че авторът, освен журналист, е и рибар.

За изключителните му способности да свещенодейства с въдицата говори факта (документиран!), че той, навярно, е единственият риболовец в света, уловил в река Арда дълбокозамразен 5-килограмов шаран, при това старателно очистен и ухаещ на съответните билки, особено на местния див риган. Арда и до днес разказва на прийждащите към нея рибари за този подвиг, спасил честта на един майстор в занаята.

Като журналист Бойчев е еднакво талантлив, описвайки както възходите, така и паденията си. На различни позиции неговото име присъства в редакционните карета на почти всички постоталитарни български всекидневници. Мания или не, това го издига до ранга на един истински Моисей, неуморно бродещ в пустината на родното вестникарство през последните повече от тридесет години.

Такъв друг не скоро, а никога вече няма да се роди, защото повечето от любимите му издания, вече ги няма. На както е казала кралицата: като няма хляб, яжте пасти. Явно тази мисъл Бойчев е разбрал по своему: като няма вестници, пиши книги. 

- Така ли е, г-н Бойчев? Фактът, че вестниците загинаха ли ви насочи към книгоиздаването? Или бацила на графомана и вас не ви пощади?

- Графоманът у мене винаги е дремел. Спасявал ме е мързелът. Докато измисля и напиша един разказ, вече съм направил десет дописки. Десет лесни и най-вече платени дописки. Няма да се мъчиш, да плюнчиш пръста, да търсиш издател, разпространител, читател. Вестникът се е погрижил за всичко. Ти му даваш дописката, той – хонорара, и се грижи за всичко останало. Хубав занаят беше.

От журналиста се искаше само или талант, или дисциплина. Едното да имаш и дописката се раждаше. За книгата се иска и двете. И като умря занаятът, ща-не ща трябваше да се самодисциплинирам. И да стана писател.

Оказа се в един момент, че мога само да подреждам думи, друго не бях научил за 60 години. И така прописах. Малко късничко – такива като тебе срещу мене да вървят, вече не мога да ги стигна, но се забавлявам и пак пада по някой лев. 

-   Как изглежда вашият "Голям шлем" и коя беше причината да скитате от редакция на редакция? Вие ли не харесвахте началниците си или те вас?

- Това беше много точно попадение. Наистина скитах. Много казват – той напуска редакциите, други – бяга, трети – не се задържа, четвърти не го свърта. Точната дума е скитах. Това беше истинско скиталчество. Между другото – същото важи и за жените. Със същите думи. Скитах защото търсех най-доброто състояние за душата и тялото.

Турците му казват на това рахат. Философите му излислят термини на базата на равновесие. И така, попадам в редакция, и съм там, докато ми е рахат. Т.е. рахатясал съм. Добре ми е, работя, даже от време на време творя. В момента, в който ме извадят от това състояние, става невъзможно присъствието ми там. Ние, все пак, сме творци. И започвам да скитам, докато си намеря пак пристан за рахат и творчество. Като млад беше по-лесно. Не само че нямах проблем с новото място, но и ме дърпаха от няколко страни.

С възрастта нещата се усложниха. Започнах да паркирам по задръстени и затънтени пристанища, едвам вдигах котвата, творческата. И с жените стана така. Но все намирах някакъв път. Както казва един приятел – за Валери Божинов и за Петър Бойчев все ще се намери отбор. Ама на, и Божинката се пенсионира. 

- Мечтата ви в провинцията е била да станете заместник-главен редактор на голям централен вестник. Е, станахте, дори и главен. Какво е да си на върха, когато знаеш, че над теб е само небето?

- Да, сбъднах я, направих даже Голям шлем, за който не бях и мечтал. Бях зам. главен редактор на „24 часа“, първи зам. главен на „Новинар“, зам. главен редактор на „Неделен Стандарт“, главен редактор на „Монитор“, главен редактор на „Малък Вестник“, отговорен редактор на „Труд“, „Преса“ и „Филтър“. Дано не прескачам някой, забравям вече, много са.

Да не пропусна, че съм работил в хасковските „Хасковска трибуна“ и „Шипка“, а в София стартирах в „Демокрация“. Нелоша творческа биография, нали? Направо се чудя как съм успял да бъда на толкова много места! Веднъж ги броих – 15 вестника и 5 агенции, майко мила!

А за небето – на върха разбрах, че и горе в небето седят едни хора със слушалки, и на тях някой им говори в ухото.   

- От всички тези вестници кои усещаш като свои, и признаваш ли някъде провал?

- Пак точната дума – свои. „Най мои“ са „24 часа“ и „Новинар“. На „24 часа“ дадох най-много, и получих много – и като пари, и приятели. Но накрая, на 13-ата година бях тотално изчерпан емоционално. Не можех да остана и една минута. „Новинар“ напуснах тъпо, но навреме. Иначе там направих интересни неща.

„Монитор“ си беше издънка, още на третия ден разбрах, че съм сбъркал адреса. Но не си губих времето дълго. Голям звяр бях в „Демокрация“, в един момент отразявах Дело №1 – за Живков и бях репортер в Министерския съвет. До обяд в зала „Тържествена“, връщаш се, пишеш. После в Министерския, пак се връщаш, пак пишеш. Един ден ги броих – имах 11 дописки в броя. Като бяха не само информации – два репортажа, един блиц, едно по-старо разследване. Без помощ от гугъл, без телефон в ръката. Сам с касетофона и пишещата машина. Това сега младите даже не могат да си представят, че е възможно.  

- Как си обяснявате гибелта на родното вестникарство през последните години? И страдате ли по годините на възхода му?

- Ами намери му се гробокопачът, пиар му казват. Лека-полека журналистиката се превърна в слугинаж. Къде по-елегентно, къде директно. Превърнахме се от разследващо звено, от коректив на властта, в неин обслужващ персонал. При тая постановка няма как да се питаш защо не те уважават.

Ами защото ти бутат едни 200 лева и ти ги прибираш в джоба. И си доволен. Пито-платено. И смяташ, че това е добра цена. А вече го правят и без пари, просто така са свикнали. Имам чувството, от моите 33 години журналистика в епохата на демокрацията, само първата година в „Демокрация“ и първите две-три в „24 часа“ наистина нямаше теми табу и недосегаеми. Пишехме каквото сме изровили, без страх, без притеснения, без съобразяване.

Сега ти носят флашката и ти се подписваш. Но чак да страдам по миналото – не, разбира се. Давам си сметка, че времената се менят, с тях и нравите. Но ми липсва това време.     

- Кой е най-големият гаф, който сте правили като журналист и какви бяха последствията от него?

- Професионални гафове съм нямал. Всеки от нас, знаеш, си има червена лампичка. Моята ме е предупреждавала винаги. Но има неща, които не зависят от тебе.

- Започнали сте кариерата си като селски даскал с мечтата да станете журналист. След като сте я постигнали, бихте ли се върнали на учителската банка в село Жълти бряг, след като заплатите на учителите вече са по-големи от журналистическите?

- Сега? Никога. Първо, нямам нерви. Второ, не мога да гледам как гримирани ученички и татуирани ученици пушат пред училището в голямото междучасие с даскала и си играят на игрички по телефоните в час. Аз съм старомоден, човек от друго време.

Между другото, бях много добър учител. Модерен за времето си, млад, хубав. Големите ученички и майките им бяха влюбени в мене. Но аз вече си бях избрал пътя – това също съм го описал в книгата – как се влюбих в журналистиката.

- От книгата ви излиза, че вие сте човек със сбъднати мечти. За какво мечтаете от тук нататък?

- Вече не мечтая, намечтахме се. Вече само искам: Да съм здрав, да ми расте пенсията, да се виждам с приятели и да се хилим за спомени и простотии. Няма да откажа някакво разтърсващо увлечение, но и няма да си късам ризата, ако се забави. Вече мога да чакам.

Исак Гозес