"Той трябваше да е първият със смъртна присъда. Получи най-тежкото наказание, но то е малко за него. За нас това възмездие не е справедливо. Извергът уби собствените си двама синове, златните ни внуци. Посегна на най-близките си, дъщеря ни издъхна от раните си в пожара. Ние и други роднини по чудо се отървахме от огнения ад. Почерни цялата ни фамилия. А този злодей си лежи в затвора в Бобов дол, гледа си телевизия, звъни на приятелите си в селото. Кара ги да съберат подписка, за да го пуснат в отпуска. Дори не го пращат да работи, а е осъден и да плаща кръвнина. Само на нас са към 150 000 лв. Но ние не му щем парите. Ако някога получим нещо, ще ги дарим. Този самолюбец никога не е мислил да си сложи край на живота. Уби децата си и заспа най-спокойно, така го намери полицията. От затвора заявява на свои близки, че му се живее! Чуваме, че станал 120 кг, ръцете му заприличали на памук. Затри най-милото ни, а сега държавата от нашите данъци го издържа, вместо отдавна да гние в земята".
Фикра Парапанова излива душата си през река от сълзи, а мъжът й Мурад тича да й даде хапчетата, мъчи се да я успокои. Жената, която е тъща на детеубиеца Манчо Панюков, в нито един миг не споменава името на мъжа, разтърсил с нечовешките си действия не само село Осиково, но и целия Неврокопски край. <br /> <br /> Всички в селището знаят, че на 4 февруари се навършват 3 г. от най-кървавата и жестока драма в това населено място. Тогава не само един род, а цялото селище бе почернено от Манчо Панюков. Вечерта на най-черната дата в историята на Осиково мъжът драсна клечката на къщата на тъста си, сякаш пали наръч дърва. По това време в стаята са и седем родственици на стопаните. Всички лумват като факли. Веднага след палежа извергът закла като агнета родните си синове - 8-годишния Еди и 6-годишния Иво. От тежките изгаряния в пожара съпругата на детеубиеца - Биляна, по-късно издъхна в &quot;Пирогов&quot;. 5 месеца по-рано пък - на 9 септември 2008 г., само на 22 г.,<br /> в катастрофа загива и&nbsp;синът им Фикра и Мурад живеят от есента на миналата година в къщата, в която се разигра драмата, разказва &quot;Стандарт&quot;.<br /> <br /> &quot;Много трудно се съгласих да се върнем тук. Много се карахме с мъжа ми. Но страшните спомени не ме напускаха за ден и в родния ми дом, където бяхме повече от две години и половина. Поне сега сме в другата половина на сградата, сменихме си местата с братовчеда на Мурад, който също живее тук&quot;, казва побелялата след драмата Фикра. Няма и помен от пламъците, обхванали дома им преди 3 г. Местните хора и другоселци събраха пари за ремонт на изгорялата къща. С доброволен труд стегнаха постройката. Сега съпрузите преживяват с пенсията на съпруга, който е трудоустроен и взема 115 лв. на месец. Гледат и тютюн, грижат се и за зеленчукова градина. Не се оплакват от нищо, защото за тях отдавна животът е свършил. <br /> <br /> Всичко правят механично -ходят като сенки, тъпчат се с успокоителни. &quot;Допълнителна болка ни е, че този изверг си лежи в килията и никой не го кара да работи. Нека поне се труди. Иначе що за наказание е това!? Да го храни държавата, а той да си лежи по цял ден, да яде, да пие и да гледа телевизия. Решил съм да ходя в София. Ще искам да говоря и с премиера, и с президента. Наскоро слушаме и за разни помилвания, но няма как да пуснат такъв злодей навън&quot;, реди 58-годишният Мурад. Докато той говори с мъка, Фикра отива в съседната стая и се връща с две снимки в ръцете си. На едната са техните внуци Еди и Иво, а на другата са децата им - Биляна и Мурад. &quot;Времето по никакъв начин не лекува болката ни. <br /> <br /> За първи път ги вадя тези снимки, за да не плача по цял ден над тях. Правя го, за да видите какви златни деца съм имала. Прекрасни пилета мои вижте какво съм заровила в земята Искам да умра, но насила не се умира&quot;, плаче с глас съсипаната от мъка жена. &quot;Аллах да го накаже, червеите да го изядат, бял ден да не види&quot;, кълне тя. <br /> <br /> Съпрузите признават, че преди трагедията зетят им често вдигал скандали, псувал ги, ругаел ги. Дори ги заплашвал с пистолет. Но никой не допускал, че може да посегне но собствените си рожби. &quot;Напълни гробищата с гробове на най-милите ни същества. Всеки петък съм там, религията не ми позволява да ходя в другите дни. Уморявам се да обикалям от гроб на гроб, толкова са много моите рожби.&nbsp;Докато съм жива, всеки петък ще съм там. Моля се на Аллах да отвори гробовете, за да зърна внуците и децата, но не ме чува. Моля му се всеки ден, по-скоро да отида при слънцата ни Еди и Иво&quot;, мълви 56-годишната Фикра. А Мурад мълчи. Мълчанието му е страшно. И сякаш крещи, че нито в Осиково, нито в съседните селища, нито всички ние трябва да забравим какво се случи на 4 февруари 2009 г. За да се молим никога подобна трагедия да не се повтаря.<br />