Журналистът Евгени Христов: Екип от 5-има души е убил Георги Марков, но агент “Пикадили” не е сред тях!

· Франческо Гулино е само помагач в престъплението - осигурявал е квартири, паспорти, билети · Съдбата на Марков се решава на среща в Москва, “молбата” на Живков за ликвидирането му е предадена писмено чрез вътрешния министър Димитър Стоянов

София, България 13 Окт. 2013, 21:35 13456 прочита 0 коментара

Журналистът Евгени Христов: Екип от 5-има души е убил Георги Марков, но агент “Пикадили” не е сред тях! — Георги Марков със съпругата си Анабел и дъщеря им Александра-Райна

Известният журналист от бившия вестник „Демокрация” Евгени Христов предостави на “ШОУ” сензационно свое разследване за смъртта на писателя емигрант Георги Марков. Според неговото разследване, италианецът Франческо Гулино, с агентурното име от ДС “Пикадили”, не е стрелецът, забил отровната сачма в бедрото на Георги Марков! Покушението беше извършено на моста “Ватерло” в Лондон на 7 септември 1978 г., а писателят емигрант почина 4 дни по-късно в болницата „Сейнт Джеймс”от действието на рицина в топчето с диаметър 1,5 милиметра.

Ето и цялото разследване на Христов: <hr /> Името на агента от Копенхаген беше хвърлено в публичното пространство през юни 1993 г. от вестник &bdquo;Гардиън”, а преди това, с инициали - от датски медии. През юли, месец по-късно, във вестник &bdquo;168” часа имаше подробно описание със заглавие &bdquo;Убиецът Пикадили”. За него журналистът Христо Христов написа две книги: внушителната по обем &bdquo;Убийте &bdquo;Скитник”( 2005) - за Георги Марков, за поръчителите и предполагаемия изпълнител и за епохата въобще; и друга, за да убеждава в твърдението си - &bdquo;Двойният живот на агент “Пикадили” (2010). В първата половина на септември 2000 г. Христов имаше серия от публикации във вестник &bdquo;Демокрация” върху това. Участието на италианеца се разнищва и във филми, включително и в последния по темата от 2013 г. на германската компания ZDF, ARTE и БНТ с режисьор Клаус Дексел – &bdquo;Накаран да замлъкне: Писателят Георги Марков и убийството с чадър”. В действителност, Франческо Гулино е толкова страхлив, че не може да убие дори и муха, както се казва. Това можеше да се чуе от всеки от старите антиквари от София, които са имали алъш-вериш с него (официалното занимание на агента всъщност е било и е търговията с уникати, ценни предмети и картини включително). За съжаление, това поколение вече си отиде и докато изследователи се досетят да запечатат изказванията им на звуков или видео носител, подобна възможност е пропусната. Все пак не е изключено при упорито търсене да се намери някой останал жив от този кръг хора. Но те едва ли могат да са единствен източник на подобна информация - такава биха дали и негови контрагенти извън България до 1993 г., откогато Гулино беше осветен и избягва контактите. “Пикадили” е &bdquo;открит” от Богдан Карайотов водил разследването от българска страна за убийството на Георги Марков до 1999 г., след което е пенсиониран, а от 2010 г. вече е покойник. Към името му винаги се прикачва епитетът &bdquo;топследователят”, въпреки че по случая не пожъна особен успех. Наскоро, на 11 септември, разследването беше прекратено от Главна прокуратура поради изтичане на давностния срок. Иначе Гулино не блести с особени качества, нито има заслуги и роля, които му се приписват. Роден през 1946 г. в Бра, на 50 километра от Торино, вербуван е на компрометираща основа на 25 години от Първо главно управление на ДС в София. През 1970-а е хванат с малки количества наркотици и с валута на границата (КПП - Кулата) и в друго леко престъпление – внесъл кола и започнал да я продава на части. Вербовчиците му го описват като смел и готов да рискува за пари, но за да оправдаят действията си - имало е глад за агенти-чужденци. От 1974-1975 г. “Пикадили” е в Копенхаген. Поддържа магазин в центъра, купува си къща в предградието Нерум. Почти винаги работата му се отчита от службите като неефективна. Но въпреки това е получил от ДС до “замразяването” му през април 1990 г. около 30 000 щатски долара. В България е имал най-малко четири безплатни почивки, даден му е два пъти милиционерски медал &bdquo;За заслуги към сигурността на НРБ”. Но не орден, забележете! Срещал се е с началника на ПГУ Васил Коцев на 3 януари 1978 г. През 1977 и 1978 г. е посещавал четири пъти Лондон и е отсядал, макар и невинаги, в Южен Клапъм - районът на къщата на Георги Марков и съпругата му Анабел. Имало е и план да се премести да живее в Англия, който се е провалил (не заради точно тази &bdquo;цел”, а вероятно защото интереса към Обединеното кралство е бил по-голям). По думите на Богдан Карайотов, през 1991 г. в делото на “Пикадили” се натъкнал на писмени следи, че му се възлага от Владо Тодоров, тогава заместник-началник на ПГУ, чрез оперативния работник Мичо Генковски, работа по плана за &bdquo;Скитник” (Георги Марков). Агентът приел с готовност. Вероятно разговорът станал на среща в Малмьо през октомври 1977 г. При предоставянето на досието на “Пикадили” през 2007 г. обаче такива документи липсват. То било в окаян вид – трите тома не са прошнуровани и прономеровани, имало е възможност за замяна, от личното дело са унищожени първите 100 страници, заедно с други два тома през август 1987 г. (според написаното от Христо Христов). Убиецът на Георги Марков остава неизвестен до голяма степен заради унищожаване на досиетата на жертвата му 10-томното от ПГУ и 6-томното от Шесто управление. Заради това последният началник на Външното разузнаване на ДС Владо Тодоров лежа ефективно в затвора 10 месеца, а бившият заместник вътрешен министър Стоян Савов се застреля с пистолета си пред паметник на партизанин в родното си село Лесичево на 6 януари 1992 г. Месеци след падането на комунизма в България бяха унищожени незаконно около 40 на сто от досиетата и различните видове дела на ДС. Това стана със заповед на тогавашния вътрешен министър Атанас Семерджиев. Заедно с шефа си за заличаване на миналото на службите предимно чрез изгаряне в пещите на &bdquo;Стомана”-Перник, в съда беше вкарана и шефката на архива на МВР Нанка Серкеджиева. Очевидно тогава (а може и по-рано) е погребана тайната за убийството на Георги Марков, а също и за много още за т.нар. остри мероприятия. Въпреки всичко имаше възможност агент “Пикадили” да бъде арестуван в Дания и да получи 12-годишна присъда за шпионаж в полза на чужда държава. По инициатива на Скотланд ярд Гулино е разпитван по-продължително (11 часа) на 5 февруари 1993 г. в разузнавателната служба в Копенхаген. Дания с нота поисква нотариално заверени копия от документи от досието на Франческо Гулино в периода 7-23 април, през юни подава и втора. През септември 1993 г. има нови опити да се получи исканата информация – чрез датския посланик Клаус Отто Капел и британския Ричард Томас. Началникът на следствието Ани Крулева винаги отказва В нейна защита е главният прокурор Иван Татарчев. Междувременно “Пикадили” напуска Дания – през април 1993 г. заминава за Будапеща, а през юни ликвидира собствеността и бизнеса си в скандинавската държава. Едва след девет и половина години, през ноември 2002-ра, Гулино е засечен на германско-австрийската граница с картината &bdquo;Саломе” на германския художник Франц фон Щук. Превозваният в микробус с австрийски номер шедьовър бил задържан от немската полиция със съмнения, че е краден или фалшификат. След проверка обаче Гулино е освободен. Новата среща с него е след още 10 години – със създателя на филма &bdquo;Накаран да замлъкне...” - режисьора и сценарист Клаус Дексел. Той е заснет в периода 2011- 2013 г. Немският документалист сам казва, че една от целите на разследването му е била да открие “Пикадили”. Разговарят около час и половина в едно от жилищата му в град Велс, Горна Австрия. Подмамват го да отвори с хитрината, че искат да купят от него картина. Гулино не е постоянно във Велс, а само идва за кратко. Същественото във филма след възстановката на убийството е изводът, че то най-вероятно е извършено от екип от петима човека. “Пикадили” не е пряк участник, а е само помагач - осигурявал е квартири, паспорти, билети и е извършвал подобни услуги на ниско ниво - агент-пионка. При многократните ми усилия да науча нещо по темата от разполагащите с тайните на разузнаването, неофициално ми беше отговаряно именно така. Безспорно е било умението на Гулино да измъква пари от българските служби, както е видно от запазените документи. Затова и Скотланд ярд, откъдето продължават разследването за убийството на писателя, не фокусира усилията си изцяло върху агент “Пикадили”. Доказателство, че Георги Марков е убит по искане на Тодор Живков от ДС с техническата помощ на КГБ, са признанията на Олег Калугин - шеф на контраразузнаването в съветското ПГУ. Първото изявление на генерала е по радио &bdquo;Свобода” в началото на април 1991 г., а дни по-късно - и пред кореспондента на БНТ и след това по радио &bdquo;Свободна Европа”. През февруари 1992 г. Калугин дава показания пред българското следствие. На 31 октомври 1993 г. е арестуван на летището в Лондон и разпитан в Скотланд ярд заради публикация в английски вестник половин година по-рано, че той е организатор на убийството на Георги Марков, което е преиначаване с цел постигане на сензация. Не му е предявено обвинение и е освободен. В книгата си &bdquo;Магистър по шпионаж” ( 1994) Калугин потвърждава казаното дотогава. Съдбата на Георги Марков се решава на среща в Москва в началото на 1978 г., присъствали са шефът на КГБ Андропов, началникът на ПГУ Крючков, заместникът му Усатов и Калугин. Молбата на Живков е предадена писмено чрез вътрешния министър Димитър Стоянов. Предоставянето на оръжието за ДС без директна намеса в убийството била възложено на Сергей Голубев. Той идвал няколко пъти в София до атентата. Мислело се е за отровно желе, отрова в храната и изстрелване на сачма. През лятото на 1978 г. се изяснило и какво да съдържа - рицин. Направени били и опити за подобряване на устройството. За косвено доказателство, че убийството е работа на ДС, може да се смята и прострелването пак с отровна сачма на изменника й Владимир Костов на 26 август 1978 г. на метростанция в Париж. Журналистът извадил късмет, защото по-голямата част от съдържанието й е изтекла, преди да се забие микроскопичното топче в гърба му. За да се докаже убийството на Георги Марков от ДС, припомнят и други по-малко остри мероприятия като отвличанията. Книгата на Христо Христов &bdquo;Държавна сигурност срещу българската емиграция” е написана по досието на Борис Арсов &bdquo;Терористи” на Второ главно управление. То е също &bdquo;откритие” на следователя Богдан Карайотов. След самоубийството му по принуда в Пазарджишкия затвор на 20 декември 1974 г., Арсов става една от най-популярните личности за българската емиграция и средите на репресираните у нас. Борис Арсов емигрира през юли 1970-та през Югославия и Триест, престоява в Италия и Германия и от 1971-ва е в Дания. В края на 1972 г. основава Български революционен комитет в изгнание, преименуван впоследствие в Съюз на българските революционни комитети. За освобождението на родината призовава да се следва примерът на Левски и издава бюлетин с това име. Търси и контакти, за да бъде финансиран – със Симеон Сакскобургготски, с Ванче Михайлов, с БНФ на Иван Дочев, член е на ръководството на голямата емигрантска организация и неин представител за Дания. Някакви средства успява да получи от Съюза на българските политзатворници. Арсов непрекъснато мисли как да се бори срещу режима, но не предприема реални стъпки – за мини, за нападения над български посолства, за изпращане на диверсионни групи... Само по телефонния указател на София е издирил адреси, на които са дошли по пощата &bdquo;вражески” агитационни материали. Създал е &bdquo;тройка”, която да събира принудително пари от богати българи (Петър Симеонов, Иван Алексиев и Николай Китов), пак по примера на Левски. Въпреки че Арсов по всичко личи няма как да изпълни големите си замисли, Второ главно прави план за ликвидирането или неутрализирането му Според официалната версия, юдата в обкръжението му е &bdquo;Николай”, презавербуван като &bdquo;Маринов” (Димитър Филипов Георгиев, шофьор) – той помага на ДС с информация, но когато трябва да го убие, се изплашва. Агентът, който живее в Пецберг, близо до Мюнхен, е получил за цялото си сътрудничество през 70-те години общо 6000 германски марки и 3100 шилинга. След провала му се преминава на резервния вариант: Арсов да бъде упоен и отвлечен. Но и това не се налага, защото от отчаяние, носталгия и привързаност към сина си - хандбалиста Николай Илиев, 59-годишният несретник решава да се върне сам срещу гаранции, че няма да бъде съден. Обещанията пред сина му са лично от Григор Шопов. На 11 април 1974 г., заедно с архива на СБРК, Арсов е взет от квартирата си в Орхус от заместник-началника на Второ главно полк. Димитър Йотов и още двама копои и през Германия, Западен Берлин и социалистически Берлин, след три дни вече е в София. ДС иска да използва Борис Арсов за пропагандни цели – пресконференции, разобличителни статии, документален и художествен филм срещу враждебно настроените към режима емигрантски лидери. Излъганият мъж отказва с достойнство и е осъден на 15 години. От 11 декември 1974 г. Арсов е поставен при нечовешки условия в единочка в Пазарджишкия затвор. На 17-и прави опит за самоубийство, на 19-и - още два, все неуспешни, защото примката се скъсвала. На 20 декември вече е “успешен” – обесва се на въже от три вратовръзки, които пазачите не са му взели нарочно или са му подхвърлили. Отделям голямо внимание на този мъченик в разследване за убийството на Георги Марков, за да покажа доколко приеманата за вярна история може да не съвпада с истината. Предателят в обкръжението на Борис Арсов не е Димитър Филипов, а Н. К. (засега го оставям с инициали - б.а.). Твърдеше го с пълна увереност Иван Петков Алексиев от СБРК, с когото станах близък приятел по време на двегодишното си пребиваване в Копенхаген през 1991 и 1992 г. Болният вече от престоите си в затвора Алексиев живееше на “Йагерсборг” 14. Беше на социал, държавата му плащаше и наем, ток и вода. Почти не излизаше от очуканата си гарсониерка на четвъртия етаж в стар блок, измъчван от силен диабет. Кварталът не беше от престижните, често можеше да се види как някой на ъгъла на улицата продава наркотици. Както при хъшовете ни отпреди Освобождението на България, тя си оставаше за него най-скъпото. Нямаше семейство. Налагало се да върши криминални престъпления, за да се събират пари и да се пълни касата на организациите. Именно затова два пъти е бил в затвора, което му е разбило здравето и живота. Иван Алексиев е бил в &bdquo;тройката”, определена от Арсов за тази цел. Във вестникарски дописки може да се прочете, че е разследван заедно с друг българин (Димитър Димитров) за убийството на златар-сънародник в Швеция. В действителност Иван Алексиев е участвал само в обири. По времето, когато председателят на СБРК е вече подмамен да се върне в България, той е задържан за ограбване на пощенски клон в Копенхаген. След това има и лежане за разпространение на фалшиви пари. През юни 1995 г. поисках по етапния ред досието на Борис Арсов от Архива на МВР, но ми беше отказано. А дотогава следствието за смъртта на затворника (или по-точно за убийството му) от 1992 г. беше приключило, естествено - безуспешно. На Христо Христов обаче то беше дадено, щом през 1999 г. го поиска – Богомил Бонев го разсекрети набързо. Налага се убеждението, че досиетата, които не са унищожени, но вече са преправени, се предоставят на “правилните” хора. Има и друг замисъл за отвличане - на Велко Верин - Димитър Инкьов - коментатор и сатирик в радио &bdquo;Свободна Европа”. На 19 февруари 1998 г. във вестник &bdquo;Демокрация” излезе мое интервю със създателя на Каиш Ботушев, озаглавено: &bdquo;Българската държавна сигурност се опита да ме отвлече от Виена” . Това трябвало да стане в ТИР през границата - в австрийската столица го повикал негов познат от радио “София”. Планът бил да го напъхат в товарната платформа, но от службата за сигурност на американската медия го предупредили да не отива на срещата. Италианецът агент “Пикадили” се появява и в книгата &bdquo;Отдел за убийства” (Тайната история на секретната служба 7, създадена през 1963) от Аксения Димитрова. Разследването е от 2010 г. и се опира на разсекретени архиви от ДС. &bdquo;Пикадили”, &bdquo;Исмаил” и &bdquo;Папазов”, като готвени за мокри поръчки, са в документ от времето, когато Франческо Гулино е съвсем прясно вербуван и тепърва трябва да проявява качества в “занаята”. Оказва се, че и той, като Димитър Филипов, е шпионин, който може да бъде подхвърлен на журналистите. &bdquo;Николай” (&bdquo;Маринов”), подобно на &bdquo;Пикадили”, се скрива от средата на 1981 г. Но не е така търсен, защото не е убиец, нито похитител, а само информатор, според архивите. Запазени умишлено или доправени до смес между лъжа и истина, за да създават чувство за убедителност. Целта е да се отвлича вниманието от вярната следа, докато мине прекалено много време, за да се открият действителните извършители... Евгени ХРИСТОВ ОЩЕ РАЗСЛЕДВАНИЯ ЧЕТЕТЕ В НОВИЯ БРОЙ НА "ШОУ", КОЙТО ИЗЛИЗА ВЪВ ВТОРНИК, 15 ОКТОМВРИ