Борислав Грънчаров: Въпреки рака си пуша цигари, пия си по малко уиски и си казвам: „Каквото Господ реши!”

Борето Гуджунов живееше някак, без да допуска много близки хора около себе си, в една наистина голяма мизерия - и това го сломи

София, България 28 Юни 2015, 13:18 31150 прочита 0 коментара

Борислав Грънчаров: Въпреки рака си пуша цигари, пия си по малко уиски и си казвам: „Каквото Господ реши!” — 16 юни 2015 г. Борислав Грънчаров и съпругата му Светла на поклонението на Борис Гуджунов. Снимка: Иван Григоров

Преди около година големият певец Борислав Грънчаров започна да води жестока битка с коварно заболяване – рак на простатата. Дълго време преди колегите и приятелите му да разберат обаче, той е прикривал болката си – за нея са знаели само най-близките.

Към днешна дата Борето мина през серия от операции и само силният му дух е това, което го прави дори по-жив от много други. Той се усмихва така, както го правеше дълги години и от сцената заедно с легендарното трио &bdquo;Бо Бо Бо”, от което, за жалост, той е &bdquo;последният оцелял”. Миналата седмица от този свят след тежко боледуване си отиде неговият приятел и колега Борис Гуджунов. През 2012-а пък пътя си към небесното царство пое и Боян Иванов. Борислав Грънчаров обаче обича живота и иска да го живее – за тази любов и за силата на духа разговаряме в откровен тон в следващите редове. <hr /> - Г-н Грънчаров, от разговора си с дъщеря ви Мария наскоро разбрах, че сте човек с изключително висок дух! Въпреки болестта и трудностите, сте съхранили непокътнат този свой вътрешен заряд… - Аз по принцип съм силен човек. Особено в последно време, откакто имам здравословните проблеми, усещам, че той е дори още по-силен. Някак проявих една самоинициатива – казах на себе си, че трябва да бъда още по-силен! За да мога да се справям с нещата. И затова и сега този силен дух ражда надежда и спокойствие. Силният дух позволява да се справяш с всички проблеми. Знаете ли, ако аз го нямах този силен дух, особено в последно време, може би щях отдавна да съм си отишъл… - Малко преди да си отиде вашият приятел и колега Борис Гуджунов, говорих с неговия син – Кристиан. Стана дума точно за този дух, който обаче при него е бил напълно сломен… - Между нас двамата наистина имаше известна разлика в това отношение. В последните си години Борето живееше някак, без да допуска много близки хора около себе си. А и в една наистина голяма мизерия. И това нещо действително го сломи. И неговият дух се промени. Не прилича на моя… Но и аз съм силно вярващ човек. Вярвам в Господ! И тази вяра пък ме кара да знам, че всичко ще се оправи. И всичко лошо ще изчезне завинаги. А е много важно да вярваш в нещо. - Вярата, която не ви е напускала очевидно и в най-трудните моменти, в които сте били по-близо до дъното… - Абсолютно. Вярата винаги ме е подкрепяла и аз не съм спирал да се ръководя от нея. Мисля си хубави неща. Каквито и проблеми да имам, колкото и жестоки да са те, знам, че когато съм добър и добронамерен, и вярващ в Господ, нещата биха се подредили в положителна посока. Замисляли ли сте се, че много животни живеят по-дълго от човека. Защо? Защото те не мислят за нищо негативно. Нямат съзнание, за да се притесняват за болести и други неща. И така запазват вегетативната си нервна система за дълго. В крайна сметка животът е само един… богат или беден. Ние всички вървим по различни пътища, но в крайна сметка стигаме накрая до едно и също място… нали? Затова и аз самият си казвам – да се насладим на живота всеки ден, всеки миг, да бъдем добри и влюбени… Защото младостта я имате само един път, а старостта идва и остава завинаги! А при мен се получава следното – тялото ми наистина остарява, имам куп проблеми, ала душата ми не ще, девойко! (усмихва се) - Хубаво е човек да ви чува как се смеете! А вие, доколкото разбрах, не спирате да го правите, дори и когато сте на… операционната маса?! А вие съвсем наскоро минахте през нови три операции… - Много ви благодаря! Аз чувството си за хумор наистина никога не го изоставям, независимо от обстоятелствата… - Духът на Борис Гуджунов не беше висок, макар и това да е същият човек, възпял надеждата. А високият дух се храни именно с нея… - Така е, да… При него много фактори оказаха влияние и накрая действително той се сломи… въпреки възпятата надежда. - Не успяхте ли поне вие, със силата на истинското приятелство, да му повлияете? - В последно време сме се и виждали, и чували редовно. Всекидневно му давах кураж за много неща, а и той знаеше, че и аз съм в подобно положение. И съм още все така… Направих, каквото можах… Самият аз не знам колко време ми остава но това в никакъв случай не ме притеснява. Аз си спя спокойно по 9-10 часа, пуша си цигари, пия си по малко уиски и си казвам: &bdquo;Каквото Господ реши!”. Винаги съм казвал, и понякога хората ми се учудват на мнението, че съдбата идва винаги половин час по-рано – преди това, което ще стане… - Кога осъзнахте това по-ранно идване на съдбата, в някакъв определен момент ли? - Просто така си мисля… При мен съдбата винаги е била благосклонна. Аз не съм имал много лош живот. Имал съм много приятели, много познати. Хората са ме обичали, защото винаги съм им вдъхвал вяра, надежда, повече любов, отнасял съм се много братски, приятелски, много добронамерено с тях. Бил съм такъв и с целия народ, защото едно време, когато имахме концерти, всенародната любов бе голяма към нас. Не е като сега… Тогава ние пълнехме стадионите, летните театри и големите спортни зали с публика. Хората идваха преди концерта, след него, канеха ни гости – да им отидем в домовете. Носеха ни кокошки, заклани агнета дори… - за да ни се отблагодарят за това, че сме ги зарадвали, че сме им вдъхнали надежда и любов с песните си. Защото нашите песни наистина бяха много стойностни. Беше стойностна музика – на големи композитори, на известни поети – като Георги Джагаров, Павел Матев, Дамян Дамянов и т.н. И тези песни бяха много обичани от народа. Поезията е много важна в поп музиката. Ако си имитатор, това е вече занаятчийство, не изкуство! А мисля, че нашите песни, по времето, когато бяхме любимци на народа, бяха една кауза. Едно допринасяне за българската интонационна среда. Ние се грижехме за тази интонационна среда – и с нашите песни възпитавахме, и давахме пример на много млади поколения. - Слушам ви и се замислих над думата &bdquo;имитатори”, която подавате… Може би в България наистина имитаторите станаха повече от оригиналите - ние все гледаме да имитираме, да подражаваме на някого… - Така изглежда, за съжаление… Една нация, която няма българска култура и българска интонационна среда, и която не се грижи за тези неща, е обречена на чужда асимилация и гибел! Ние в последно време не знам дали имаме шанс, но сме бомбардирани от две страни – едната е циганско-турско-арабските ладове в звученето на всички наши песни, които слушам в медиите. От друга страна, сме бомбардирани с пълна имитация на американски звезди и музика. И всичко това през цялото време от наши певци, които са наистина можещи, имат много добри данни. Но те не биха се продавали, не биха стигнали до сърцето на българския народ, защото не показват нищо ново, нищо тяхно, нищо единствено. Те имитират някой си… и това, пак казвам, не е изкуство, това е занаятчийство. А да не говорим за &bdquo;Пайнер”, за попфолка и т.н. Там всичките песни, които се представят, включително и песните на Слави Трифонов, които той нарича &bdquo;балканска музика”, всъщност нямат нищо общо с това. Няма австралийска или азиатска музика, както няма и балканска – има немска, унгарска, българска. Едно време нашите песни, които се пишеха от много големи композитори като Александър Йосифов, Петър Ступел, Ангел Заберски, Стефан Диомов, Стефан Димитров, Тончо Русев… в нито една от тях не е имало някакво турско, циганско, арабско звучене, такъв лад. Никога не е приличала на кючек! А сега, в последно време, и песните от страна на Слави Трифонов, и тези от &bdquo;Пайнер”, които всички медии непрестанно подават в ефира, всичко прилича на циганско-турско-арабски компилации. Именно това е сега интонационната среда! По този начин се промениха вече няколко поколения – откъм мироглед, откъм манталитет… - Посланията в музиката се пренасят и в културата, и в един момент вече не говорим само за чалгата като жанр, а за чалгата като вид общуване, живеене, разбиране… - Абсолютно сте права! Всичко се обърна нагоре с краката. Това е нация без собствена култура и интонационна среда. И тя е обречена, разбирате ли?!… Вече не е това, което беше. И оттук нататък… аз не знам колко време ще бъда свидетел, но нещата станаха страшни. И донякъде са виновни и медиите за тези неща. - Със сигурност е така. Но със сигурност и тази част от творците на България, които са създали същата тази културна и творчески богата среда, с която правите паралел, в момента са оставени, грубо казано, да се спасяват по единично..! - Ами да...и какво да направим, след като за популяризиране на самозванците, които ги изровиха от пепелта, за всякакви красавици с много грим, се дава мило и драго. И това са единствените образи, които медиите налагат непрестанно! И народът вече свикна с тях, затова и се променя манталитетът – на всички млади хора, на няколко поколения. Няма кой да преценява. Няма кой да пресее нещата… Това е истината! - С тъга отбелязахте не много отдавна, че &bdquo;сме забравени от държавата!”… - Не само сме забравени… това е факт, но става въпрос и за това, че всичко старо е забравено по принцип, а днешната така наречена култура не ражда нищо ново, по-специално изкуството. Младите певици имат продуценти, които правят с тях глупави договори – и те нищо не правят, никакви съвети не им дават, за да проимат свой стил, свой персонален облик. За да могат да бъдат интересни, продавани лесно и т.н. Нищо не се прави, не се мисли в тази посока от години. И да – и другото, за което споменавате, е точно така. Едно време, когато правехме многото концерти, всичките тези приходи от хората, които пълнеха залите, летните театри и стадионите, отиваха в своите 97-98 %, в бюджета на държавата. Като сме плащали всички осигуровки и данъци още преди да ни се даде хонорарът! Всичко преди това ни е било удържано, и пак е влизало в държавата. Това е истината по този въпрос – до 1989 г. всички приходи от изявите ми отиваха в държавната хазна Всичко беше държавно, само че моите колеги с хонорарите, които получаваха, си плащаха данъците, постерите, осветлението, музикалните апаратури, храната и нощувките по време на участия. А това са огромни разноски, които трябваше сами да поемаме, заради което накрая не ни оставаха почти никакви пари. Случвало се е да се върна от двумесечно турне със 150-160 лева спестени пари - всичко друго отиваше за храна и спане. Имам един вестник тук, в който пише за дългогодишния директор на Концертна дирекция – един почтен човек, който споделя следното: &bdquo;Обирахме естрадните певци, но не им отчитахме, не правехме никакви отчисления за тях”. Значи те не са отчислявали за нас нищо – нито данъци, нито вноски, нищо!… - Защо??? - Наистина защо… може би едно време със същите тези пари, които са взимали от естрадата, от нас най-вече, са плащали на филхармониите. Тогава имахме 13 филхармонии – на всеки 100 км имаше симфоничен оркестър. Ансамбли, чиновници, апаратчици, заплати и т.н. И откъде са взимали тези пари? Ами от естрадата, защото оттам печалбата беше голяма. - &bdquo;За годините, през които съм работил като изпълнител, успях да си купя един черно-бял телевизор и това е…”, казвате преди време и това днес звучи направо изумително, предвид пълните зали, концертите, славата!... - В България това ми бяха накрая приходите в семейството, които са налице… Защото когато взимахме тези хонорари, които бяха горе-долу колкото една командировка – с тях си плащахме хотела и храната. Другите пари държавата си ги взимаше. - Хонорари от колко концерта? - От един двучасов самостоятелен концерт и от пълния летен театър. А по време на турнета – ако в месеца съм направил 30-40 концерта, накрая се връщах вкъщи с 200 лв. А със същите тези пари пък купувах и апаратури, и осветление, поддържах 7-8 души оркестър, превози и т.н. Ще ви кажа, че хонорарите бяха точно определени от Комитета за култура и изкуство. В началото през 1964 г. бяха около 8 до 12 лв. за концерт. Впоследствие, към края на 1980 г., стигнаха до 60 лв., което обаче се даваше само ако си изнесъл самостоятелен концерт. След 1989 г. по-младите звезди вече имат право да взимат целия оборот от концерта. Те може би почти нищо не плащат на държавата като данъци. Въпреки това те, предполагам, ще бъдат третирани по същия закон, по който и ние. Така, когато навършат години за пенсия, сигурно и те ще получават някаква държавна издръжка, но няма да е много честно, нали? Тогава не се замисляхме какви пенсии ще взимаме, като остареем. И може тези въпроси да са отдавна изчерпани, но въпросът е, че е нехуманно, жестоко! И днес решение така и не се намира?! На всичките тези колеги сега не трябва да им се търси трудовият стаж, защото и в момента някои от нас продължават да работят. Не сме се крили, за да трябва да доказваме кога и дали сме работили! Поне това се е доказало през цялото това време. Хората могат да докажат, че ние сме работили – който каквото ще да си мисли. - А може би до последно сте поддържали жива и вярата си, че вашият приятел Борис Гуджунов ще успее да се пребори… - Неговите болести бяха такива, че аз знаех, че рано или късно той ще си отиде. Просто когато органите на един човек спират да работят и се изхабяват, с нищо не можеш да ги възстановиш. За съжаление… - В свое скорошно тв гостуване споделихте, че вече не са ви останали сълзи, за да преживявате болестта и трудностите, с които сте се сблъсквали през последните години. Но вие май рядко си позволявате да показвате болка… вместо нея подавате усмивката! - Да, навярно така е прозвучало тогава, но всъщност аз си плача – и от щастие, и от тъга. Плача дори на много от филмите, които гледам. Даже съпругата ми често ми е казвала: &bdquo;Никога не се прави на болен, на унил, на нещастен, за да не те съжаляват хората”. Не обичам да ме съжаляват – обратното – обичам да си мислят, че всичко ми е наред. Такъв характер съм… И си правя майтап с всичко. - Как е съпругата ви Светла? - Съпругата ми е добре, слава Богу, да чукнем на дърво. В ремисия е Тя взима от моята вяра, аз взимам от нейната и се подкрепяме взаимно. Другарчета сме си, много се обичаме и е така вече 50 години. - Дъщеря ви Мария продължава вашето творческо дело сега! - Мария е един великолепен човек. Една достойна майка. Много свястно момиче… по-скоро жена, а всъщност - не – дете (смее се). И внукът ни е нашето щастие в последните дни от живота ни, както се казва. Той ни дава надежда, вяра, радост и сила за живот – защото ние с жена ми го обичаме толкова много, че просто се задушаваме от обич. - Колко често се връщате към периода, в който заедно с Борис Гуджунов и Боян Иванов създадохте емблематичното трио &bdquo;Бо Бо Бо”? - Ние тримата бяхме много забавни – и по време на турнетата, и по време на почивките. Толкова години бяхме заедно – от школата за естрадни певци през 1964 г. Правехме си много майтапи, всички имахме чувство за хумор. И за всичко това сега си спомням с една радост, с една усмивка. - Слушате ли песните? - Истината е, че не обичам да си слушам песните, но обичам да слушам песни на мои колеги. - Може би наистина предложението, което даде съпругата ви, докато слушаше разговора ни – за написването на книга – трябва да се осъществи - как мислите? - Може би… Ако съм жив! Надявам се, вярвам в Господ и мисля с една здрава психика за това, че идват по-добри дни. Човек с моите болести обаче трудно изкарва дълго… - Но и трудно човек запазва за дълго толкова висок духа си при всичките тези обстоятелства, а вие го правите, нали така!… - Дай Боже… И да продължавам по същия начин. Благодаря ви! Мария Грънчарова: ТАТКО НЕ ТЪРСИ СЪЖАЛЕНИЕ! <hr /> В скорошен разговор с наш репортер дъщерята на Борислав Грънчаров – Мария, сподели в какво точно се състои философията на баща й. Неговият вкус към живота очевидно е наситен, доказват го следващите признания: &bdquo;Баща ми не търси съжаление, много е борбен и с философията, че каквото трябва да стане, ще стане. А каквото зависи от него да направи, го прави. Много оптимистично настроен е към всичко това, което му се случва. Мога да кажа, че е спокоен. Баща ми не се оплаква и не иска да се оплаква. Напротив. Ляга си, спи си, пуши по две кутии цигари и гледа оптимистично – каквото има да става, да става. Общо взето, когато мислиш положително, болестите бягат от теб до някаква степен – и ти си помагаш сам.” Преди няколко месеца Мария Грънчарова сподели и друго: &bdquo;Последните 10 години бяха кошмарни за моето семейство… Баща ми се държи, относително добре е. Но дори не може да се каже, че е в ремисия. Може да му правят и други операции. Много малко излиза навън, за кратко. Майка ми е в ремисия. Надявам се периодът да е много дълъг! Беше в истанбулска клиника и е много доволна. Преди 3 години тя преживя и сърдечна операция. Последните 10 години бяха много тежки за нашето семейство, беше стресиращо, отчайващо на моменти. Баща ми получава 128 лв. пенсия, а има 100 процента инвалидност! Това е от държавата. Той си има други приходи, от рента. С майка ми са си купили преди време едно кафененце и от него получават наем. И двамата са болни и затова не са в състояние да работят. До известна степен обвинявам и самите певци, че не са направили нищо за себе си. Но и държавата не ги подкрепя. Когато е трябвало да си плащат авторските права и данъците, те са го правили навремето. Но сега, когато те имат нужда от пари, няма кой да им помогне… Когато работехме с баща ми в чужбина, аз пея с него от 15-годишна, сме плащали 10 процента импресарско право на “Концертна дирекция”. Носили сме на ръка парите и сме ги внасяли. Прибирали сме се с по 5000, по 10 000 долара импресарско право на месец и сме си ги внасяли в дирекцията. Но в един момент се оказа, че архивът на “Концертна дирекция” изгоря ли, не знам какво се случи с него, и все едно не сме работили в чужбина, и все едно не сме докарвали пари на държавата! А баща ми беше много деен и работеше с години навън. Сега не може да бъде облагодетелстван от това, стотинка няма от това, което е положил като труд!”. Подготви Анелия ПОПОВА