На авторката Вивиана Асса се падна точно това:  да получи Националната  литературна награда „Хр. Г. Данов” за книгата си „Моят Шабат” точно в годината на „Коронясаният” вирус.  Той  повлече куп забрани, а конкурсите,  честванията и наградите останаха без публика и празнична атмосфера.

Какво да кажат  носителите на награди от театралния Икар,  с празния салон и никой не видя голямото събитие.  Олимпийските игри 2020 едвам успяха да се проведат в 2021 г.

Но точно Изтритата година  се оказа най-щастлива за творчеството на Вивиана Асса.
 
Ще кажете, нали е получила наградата! Да, ама едно да има празничност, много публика, приятелки с тоалети и поздравления, друго да ти връчат „Бухал” на  „Хр.Г.Данов“ 2020 г. за най-добър автор на българска художествена проза сред преброена публика.

-Интересно обяснение давате за написването на вашата наградена книга „Моят Шабат”:.” Писах я за внуците си, които живеят в чужбина.”

Казвате, че сте написали  наградената си книга  „Моят Шабат“ за внуците си, които живеят  чужбина.  Как се почувствахте, когато разбрахте, че печелите националната литературна награда на „Хр.Г.Данов“, една от най-авторитетните у нас?

Красивата женска част от рода
 
Как ли се почувствах? В първия момент се притесних. Пътувахме за церемонията в Пловдив, знаех, че съм сред четиримата номинирани и както винаги, закъснявах. И тогава звънна телефонът на Румен Леонидов, моят издател.

Той изведнъж, както караше колата се разкрещя с пълно гърло, както само той може. Толкова шумно, че може и мъртвец да събуди.

Почна да блъска от радост кормилото, а накрая се разрида. Аз обаче онемях,  свих се и много се уплаших. Помислих си, ами сега ще ми задават въпроси, ще трябва да говоря пред микрофона, а главата ми е съвсем празна. Истината е, че никога не съм се изживявала като писателка.

Една такава награда е ужасно задължаваща. Но имаше  тържествена церемония . Получих си статуетката с много поздравления, цветя и прожектори…Огромна въздишка!  Зарадвах се. 
 
Кое  е същественото?

Имам две деца, Румена и Александър и  пет внучета.. Когато навремето доста лекомислено ги изпратих в чужбина, уж за тяхно добро, не осъзнавах пред каква дилема ще се изправя един ден.  Когато децата ти и техните деца, мои внучета не в България ,  за мен това е голяма драма.

След децата, внуците са най-близките ми същества. А истината е, че между нас е издигната голяма преграда. И тя не е само голямото разстояние, изразено в хиляди километри. Тя е изградена от друг манталитет, друг език… съвсем различна културна среда… И това вече е драма.

Само хора, които имат подобен проблем ще ме разберат. Това бяха и подбудите ми да напиша тази книга. За да знаят внуците ми откъде идват и да обикнат това, което е далеч от тях и „вътре“ в тях…

Разказвам за моя роден Бургас, за студенството  ни,  запознанството ни с Румен, родовете ни ...Дори само  съзвучието Бургас ще продължава да ме облива с мили чувства и незабравими спомени.

Това са малките улички с подредени дворове, със социалистическия надпис „Образцов дом“, Акациевите дръвчета, салкъмите, напуканият тротоар, прашната витрина, накичена с демодирани стоки. Те са незабравими единствено за мен, за всички останали са нещо съвсем тривиално.

Не мога да го обясня, това е прекрасното нещо наречено провинция. Където хората се познават, клюкарстват безконтролно, но ако си в нужда ще ти помогнат. Място, където трудно можеш да се скриеш, защото си разпознаваем, но и сред най-шумната тълпа си се научил да се уединяваш и да бъдеш себе си. Защото до теб е морето.

Вътре са рибите, които не говорят, но поглъщат всичките ти тайни и ги пазят в коремите си. 

Нещо като кита на библейския Йов. А в далечината плуват кораби от други светове и ти често качваш мислите си на някоя чужда палуба и обикаляш с мечтите си, върху гърба на  ветровете.

И естествено в повечето случаи всичко си отива на вятъра. И така нататък… Не мога да си обясня и до днес защо хората в столицата имат такова подигравателно отношение към провинцията. Почти нацистко.

В големия град се чувстваш анонимен, хубавото е, че в тълпата от непознати можеш да се скриеш, но има опасност да загубиш и своята самоличност.

-Какво в една фамилия поражда чувството  за общност?

-Ритуалите. Както и фамилните спомени. Ритуалите, както беше казал Екзюпери в „Малкия принц“, са много важно нещо. Те подготвят сърцето ти за съществените неща в живота. Те обличат в празнична дреха твоите очаквания и предчувствия. В тях се крие вълшебството,  в инак прозаичното ни всекидневие.
 
Вашият мъж Румен Леонидов ви подкрепя май много за тази книга? Това навярно е важно за съпругата, която е написала своята втора книга и изненадващо получава веднага награда?
 
Ако трябва да бъда напълно откровена, най-голяма подкрепа, за да напиша и издам тази книга получих от сестра ми и няколко мои приятели. Румен, сякаш се впечатли повече от техните оценки. 

Днес твърди, че докато е чел ръкописа на книгата е плакал. Но с мен сподели само забележките си по книгата, съвсем по редакторски.

Навсякъде заедно с Румен Леонидов 

Но пък и аз като автор не всички приех. Не ми позволи да пратя ръкописа в някое по-голямо издателство, защото редакциите били задръстени с всякакви лични истории и кой ли се интересува от тях.

Послушах го. Личното ми усещане е, че много не вярваше в успеха на този ръкопис. Откровено казано, аз също.  Когато читалище „Гоце Делчев“, където работя, предложи моята кандидатура в Министерство на културата за националната награда „Хр.Г.Данов“, мъжът ми Румен доста пренебрежително подхвърли, че едва ли ще стигна до номинация.

 До тук „Моят Шабат“ получи три номинации и една награда.

Споделям тези неща не за да създам усещането, че Румен Леонидов не ме подкрепя в писането. Обратното. Вероятно винаги е искал да ме предпази от вманячаване, за което съм му благодарна. Няма по-противно нещо от вманячен графоман. Като дългогодишен редактор в „Ние, жените“ имам богата колекция от  комични спомени с такива „автори“.

Но помня и една похвала, която той сигурно вече е забравил. Преди двайсетина години реших да кандидатствам в конкурс за разказ от жени, които нямат авторски книги. Наградата беше пътуване до Марсилия. След като написах разказа го дадох на Румен за мнение.

Доста време той го подхърляше, и все нямаше време да го прочете. А на мен ми беше унизително всеки ден да го питам дали нещо се е получило. Вече бях забравила за този разказ, когато една сутрин той ме събуди с целувка и ми каза: „Виви, ти си писателка.“ Бях шашната.

Честно казано, разказът е доста нескопосан, неотдавна го четох отново...но тогава получих похвала от най-високото за мен място.

-Багряна, вече възрастна, се пита кое би избрала ако стане отново млада - да пише, да описва живота, или да живее живота, тя недвусмислено казва - щях да избера да го живея живота.

-Да го живея, разбира се. Колкото повече напредвам във времето, осъзнавам, че животът е наистина много кратък. И е доста красив. Но, ако трябва да си лекувам депресиите си,  ще се наложи и да го описвам.  Третата книга вече е в главата ми и отчасти в компютъра.

Савка ЧОЛАКОВА , БЛИЦ