Авторка на увлекателни и мъдри истории, Мария Метлицкая още с първите си литературни опити печели сърцата на милиони читатели. Творческата й натура винаги я тласка да търси различни форми на себеизразяване – занимавала се е с декупаж на мебели, писала е стихове и разкази. Споделя първите си произведения с приятели и близки и когато папката с разказите й попада в ръцете на известната руска писателка Виктория Токарева, тя остава възхитена и бъдещето на Метлицкая като автор е решено. През 2011 г. е публикувана първата й книга.

С историите си Метлицкая кани читателите си да наблюдават живота на други обикновени хора, да изслушат разказите им, да съпреживеят съдбите им. Бързо ни изпълва усещането, че познаваме тези герои отдавна, дори ги оприличаваме на себе си или наши познати. И макар самата авторка да нарича себе си „реалист с уклон към песимизъм”, тя всъщност умее да разсмива с тънка ирония и да ни убеди, че всяка радост и тъга имат смисъл. Вероятно големият успех на книгите й се дължи на това, че пише за неща, които е преживяла лично: „Изживяла съм страсти и разочарования, болка и обиди – все неща, пред които съдбата ни изправя. Не трябва да се предаваме. Човек носи в себе си огромни сили, за които не подозира, и животът ни помага да ги разкрием.”

Българските читатели познават Метлицкая с романа „Дневникът на свекървата”. Макар тя да е била в ролята и на снаха, и на свекърва, сюжетът на книгата не е взаимстван от личния й живот. Романът е толкова завладяващ, че се превръща в абсолютен бестселър в Русия с над 100 000 продадени екземпляра. По него е заснет и телевизионен сериал, който също жъне огромен успех. 

През февруари на български език ще излезе още една въздействаща история от руската писателка - „Денят на жената“, книга за радостите и болките в кръговрата на живота.
 



За книгата
 
Когато ти е зле, трябва да знаеш, че няма винаги да е така. Но и когато си на крилете на щастието, помни, че това също няма да продължи вечно. Обикновено забравяме и едното, и другото. Но съдбата не пропуска момента точно навреме да прати утеха и лъч надежда или обратно – да ни приземи и отрезви.

В навечерието на Деня на жената три успели жени – актриса, лекарка и писателка – гостуват в студиото на популярно токшоу. И трите не се съмняват, че от тях се очаква да разкажат за невероятната си кариера, изградена с много труд и лишения. Всяка от тях е давала толкова интервюта, че с времето истината и измислицата са се смесили, и при това до такава степен, че и самата героиня вече едва ги различава.
Водещата на шоуто обаче има други планове и интервюто се развива по коренно различен сценарий. Най-съкровените тайни на гостенките излизат наяве и репутацията им е поставена на карта. Дълбоко потулени грешки и премълчани истини заплашват да сринат личния им живот. Денят на жената се превръща в поредно изпитание за трите известни дами. Превръща се и в поредното напомняне – че нито тъжните, нито щастливите моменти продължават вечно.
 
Откъс
 
Кафето в кафенето беше прекрасно – истинско капучино, направено както трябва, с плътен каймак и със сърчице от канела. Женя се отпусна на стола и огледа помещението. Беше пълно с познати от медиите лица – водещи на новините, на токшоу програми, актьори, режисьори.
От една масичка срещу нейната й махна жена с червена рокля. Женя позна Марина Тоболчина, водещата на предаването, в което й предстоеше да участва след петнайсет минути.

Тоболчина също беше известна личност. Всички гледаха предаването й вече пет или шест години. То никога не беше скучно. Тоболчина правеше предаването си за жените. Веднъж на две години тя леко променяше формата – вероятно, за да не омръзва на зрителите. И трябва да й се признае, че успяваше да постигне търсения ефект.

Някои смятаха предаването на Тоболчина за конюнктурно, според други започваше да се повтаря. Някои я упрекваха, че е жестока, други – че й липсва искреност.

Но! Много хора ги гледаха. Предаванията й бяха интересни, динамични. И въпросите, които Тоболчина задаваше, не бяха нито банални, нито елементарни. Освен това тя с лекота успяваше да накара събеседницата си да се просълзи и да измъкне от нея нещо, което е било дълбоко скрито, почти тайно. Беше професионалист, спор няма. Гласът й ромонеше меко, ненатрапчиво като ручей. Унасяше, успокояваше, отпускаше. И точно тогава – хоп! Един остър въпрос. И събеседницата й се объркваше, трепваше, едва не подскачаше в креслото. Но вече нямаше накъде да мърда! Тоболчина много грижливо се подготвяше за своите предавания. Вадеше скелети от гардероба – уж нищо особено... Но – право в целта!

Женя беше чела в социалните мрежи, че имало един-два случая, когато опонентите на Тоболчина настоявали записът да бъде изтрит и да не се пуска в ефир. Напразни надежди! Тоболчина водеше битка като тигрица за всеки запис. Имаше и едно съдебно дело, което Тоболчина беше спечелила. Настойчивата тъжителка беше наказана с обществено порицание и глоба. И дори я бяха осмивали в медиите.
И изобщо да получиш покана от Тоболчина се смяташе за нещо яко, много яко. Разбира се, тя беше призната за акула на перото – ако може така да се каже за една телевизионерка.

Тоболчина погледна часовника си, бодро се изправи и се упъти към Женя. Отиде до нейната масичка, усмихна й се с пленителна усмивка и се наведе.
– Готова ли сте, Евгения Владимировна? – меко попита тя.
Женя изцеди от себе си една усмивка и също кимна:
– Да, Марина. Разбира се, че съм готова.
– Минахте ли през гримьорната? – осведоми се водещата.
Женя кимна:
– Разбира се.
– Тогава да се заемаме за работа! – Тоболчина още веднъж й се усмихна и кимна: – Да вървим?
Женя стана, въздъхна и без желание тръгна след нея.
В душата й се беше настанила някаква тревога.