В болничната стая Ралица Лазарова научава от телевизията, че децата ѝ – Никола и Яна, на 17 и 15 години, са изчезнали край древно светилище близо до къщата, която изненадващо е получила в наследство. Макар и да изглежда налудничаво, тя знае точно какво е станало. Въпреки коварната болест, майката се включва в издирването. В къщата, пристроена към стара каменна кула, тя открива изписани тетрадки и ковьори със странни сцени, които трябва да проучи и разбере, за да спаси децата си. 


Миналото не свършва никога, а съществува като отделен свят и попадналите в него Никола и Яна, заедно със Съвършения – богомилски водач, и неговия спътник Гайдаря, дошъл от земите на френското кралство, преодоляват невероятни опасности, за да се завърнат у дома. 
Сюжетът на „Домът на пчелите“ е непрекъсната игра между напрегнатото настояще и Средновековието в България от времето на първите Асеневци и превземането на Константинопол от латините. И въпреки че историята се оказва точно такава, каквато са учили в клас, двамата младежи откриват плашеща разлика. В този паралелен свят самодивите и върколаците от фолклора не са измислица, а реални създания, много по-страшни и по-силни от човека. 

Интервю с автора

Цанко Лалев e роден през 1962 г. в София. Завършва Немската езикова гимназия и Софийския университет – специалности „Българска филология“ и „История и теория на културата“. От 2010 г. е съдружник в Издателска къща „Пан“. Автор е на две стихосбирки: „Тежки улици“ (1988, награда „Владимир Башев“) и „Майстор на окови“ (1994). За деца публикува шест поеми и книга със стихове. Цанко Лалев пише и научнопопулярни книги за българска история и фолклор.
„Домът на пчелите“ е първият му роман.

 

- Г-н Лалев, в края на месеца излиза дебютният ви роман – „Домът на пчелите“. В него повеждате читателя на едно забележително пътуване през времена и светове. Какви са основните теми и проблеми, които разглеждате в книгата?

- Думата „пътуване“ добре обобщава сюжета на романа. В него има три линии. Брат и сестра, на 17 и 15 години, ученици от София, внезапно и необяснимо пропадат във времето на средновековна България малко преди възцаряването на Иван Асен II. Озовават се сред малка група богомили и неволно участват в битките им със зли хора и страшни фолклорни създания. Историческото време в романа е границата между XII и XIII век, а географската рамка на текста е очертана от Френското кралство и Окситания до възстановеното царство България и имперския град Константинопол.

За да бъде по-пълна картината на това създадено и поддържано с насилие общество, в романа са включени като втори пласт и записките („Сините тетрадки“) на един монах за живота му сред обикновените българи и невероятния свят на византийската столица и на един френски гайдар, тръгнал с латинските рицари, които я превземат и разграбват. И третата сюжетна линия е издирването на изчезналите младежи, изпълнено също със загадъчни знаци и събития, по време на което майката повежда своя битка, за да спаси децата си. Наистина в романа има различни времена и светове.

Чак след като завърших книгата, си дадох сметка, че може би „пропадането във времето“ не е случайно хрумване, а всъщност е нещо, което днес се случва на всички нас. Човечеството се озова, също внезапно и необяснимо, в бездна – климатична, здравна, политическа, военна, морална, и то с дълбочини, непознати в историята. Това е пропадане в света на Злото и както в романа, така и в реалния свят, има само един начин да излезем от него – със силата на Доброто. Това е опростена богомилска теза.

Не се притеснявам, че мога да бъда обвинен в интелектуален мелодраматизъм или в инфантилност. Опазването на безценната ни, неизразимо красива планета и правото на щастие за всеки човек са все още достижими, но не с оръжия и самоубийствен егоизъм. Някой читател може да възрази, че и в романа ми нещата се подреждат не по мирен начин, а едва след битка. Ще отбележа само, че тя се печели с помощта на фантастични създания, които също са сили на Доброто. Хората обаче имат решаващата роля в тази победа. Бог дава, ала в кошара не вкарва.

- В романа демонстрирате сериозни познания по средновековна история и фолклор, а описанията са изключително убедителни. Много време ли ви беше нужно, за да се подготвите?

- В деня на лятното слънцестоене Яна и Никола попадат в странен паралелен свят, който е вариант на Българското средновековие. Той е такъв, какъвто ни го разкрива историческата наука. Описал съм го според наученото от обобщаващи изследвания и статии, писмени извори и материали от археологията. (Написал съм много научнопопулярни книги за деца, посветени на българската история.) Имам и – така да се каже – лични впечатления от Средновековието. Бил съм в рицарски и катарски замъци в Южна Франция, в манастирите крепости на Света гора, в скрития под ислямските сгради, но все още различим Константинопол. Винаги с вълнение посещавам оцелелите малки сгради съкровища от Българското средновековие.

Различното в „Домът на пчелите“ е, че това, което днес възприемаме като фолклор, в романа е действителността, породила фолклора. Самодивите и змейовете съществуват заедно с хората и често държат цялата власт над тях. Средновековните хора биха се съгласили с тази мисъл. В продължение на години подготвях книгата си „Български митове и легенди“ (2020), така че съм възхитен и смирен от чудото на народните песни, приказки и предания. Те образуват едно общо информационно-естетическо съзнание, с което хилядолетие са живели всички българи. И колкото и странно да звучи, поколението на моите баба и дядо, родени в първите две десетилетия на XX век, беше последното, чието мислене е формирано и от средновековни идеи. И не говоря само за суеверия, а за качества на ума като трудолюбие, честност и доброта. Моята баба Васила от село Пресяка, Ловешко, се страхуваше от самодиви. И може би семенцето на този роман е посадено в ума ми точно в малката къщичка в края на селото, където баба ми разказваше за самодивските хорà.

- В „Домът на пчелите“ се преплитат елементи на мистерия, приказка, фентъзи, трилър. Защо решихте да съчетаете реалното с фантазното, миналото с настоящето и смятате ли, че този похват ще привлече вниманието и на по-младото поколение читатели?

- Аз съм формиран като читател по класическия метод. Първо с приказки, после с детски и приключенски романи – с важното уточнение, че велики автори като Джонатан Суифт и Виктор Юго попадаха в тези категории. (Днес мисля, че Юго е съвършеният образец за писател. Оказа се, че съм постромантик.) Помня, че цялото ми поколение четеше ненаситно. Нямахме смартфони, компютри, интернет и дори много телевизия. Май имахме само ток. При общуването си с литературата още тогава развих едно основно изискване – да ми е интересно. Или ако трябва да обобщя днес своя опит: за да бъде интересно на читателя, трябва да ми е интересно на мен, докато пиша. От тази основа нагоре текстът се гради според възможностите и уменията на автора. Каквото сабя покаже. Не писателят обаче определя постигнатото, а читателят. Мисля, че младежите биха харесали тази романова игра. Как биха се почувствали, ако изведнъж попаднат в абсурдно различно минало, където буквално трябва да се борят за живота си?!

Днес живеем в свят, където границите между „нещата“ вече са размити. Промените на всичко са така стремителни, че човек на 60 години – като мен, вече е живял два или три напълно различни живота и не, не говоря за различните възрасти. Това не се е случвало никога в човешката история. Затова си мисля, че е нормално и границите между литературните жанрове да изчезват. А точна граница между реалност и фантазия никога не е съществувала.

- Метафора на какво е „Домът на пчелите“?

- Простият отговор е: Домът на пчелите е Раят, където всички живели хора се събират. Това е блестяща метафора от старогръцки апокрифен текст, преведен на старобългарски, вероятно от богомили, преди хиляда години. Сигурен съм, че няма математически ред, който да съотнесе човека спрямо Безкрая около нас. Каква част сме от него? Една колколионна? Но ето че добрите християни са намерили отговора. Всички хора ще бъдат като пчели, еднакви по форма, което за мен означава, че всички ние имаме енергиен запис на съществото ни (душа), който отива в Дома на пчелите, Кошера или Облака. Аз изпитвам вълнение и понякога радостна надежда от тази древна тайна, известна на всяка религия. Познавали са я траките и обществата преди и след тях. Човешката душа е безсмъртна, а с нея и човекът е безсмъртен и свързан с това, което определяме като Добро. Александър Фол е писал много за тази вяра и дори се сбогува със земния свят чрез ритуал, извършен през мегалитна порта. Каменната врата високо в планината е един от първите конкретни образи, от които се породи романът ми.

- Героите ви преминават през редица изпитания, а повествованието е изключително динамично. Как успяхте толкова добре да съхраните ритъма на отделните сюжетни линии?

- Действието в романа се развива стремително между лятното слънцестоене и Еньовден – събитията в тези четири дни се случват в миналото и настоящето. Тази огледалност е нещо като пясъчен часовник, само че зрънцата в двете колбички изтичат едновременно една към друга. Нуждата от изясняване на героите и събитията от миналото ме накара да включа и „Сините тетрадки“ – записки, продиктувани от съвършен богомил. Те са историческата рамка, която държи двете половини на пясъчния часовник.

Динамика и ритъм са изключително важни характеристики на един роман. Мога да кажа, че в „Домът на пчелите“ те произтичат от алхимичната реакция между трите елемента на романа: история, фолклор и личен опит. След като години работих по текста и дори успях да го завърша, се появи една увереност, че съм намерил лична формула за писане, мой начин, мои теми. Оказа се, че целият ми интерес към фолклора и историята, интерес, който не се превърна в моя професия, а е някаква страст, си е имал цел. Да осигури неизчерпаем извор на истории. И аз искам да правя това, което вършат писателите в целия свят – да разказвам истории.

 

Откъс

ВЪЛЧАТА ПОРТА


Димитър Лазаров се събуди рано, не спеше добре нито в София, нито в планината. Нощната тревога изплува в съзнанието му и както обикновено, мъдрото утро му поднесе готов отговор. Това се случваше често и в научната му работа. Мъжът реши, че на Никола се е присънил образът на самодива с лък – фантастично създание, за което Ралица често бе разказвала на децата си. Едно от предимствата да имаш майка, илюстрирала няколко книги с български фолклор.


В ума му се появи и първата задача за деня. Трябваше да затвори вратите на плевнята, без да казва на Яна истинската причина. Потопена в сивкав здрач, скромната селска стая изглеждаше много тъжно, затова якият мъж решително отметна одеялото и слезе на двора. Изми си лицето и отиде да огледа плевнята. По прашния под се виждаха нежните вълнообразни следи от смока. С голямо усилие Димитър затвори двете изкривени крила на голямата врата. Яна не биваше да влиза в плевнята, а не вярваше смокът да излезе на двора, докато си тръгнат. После започна да прибира във вестибюла на първия етаж найлоновите чували, натъпкани с изхвърлените през прозорците дрехи и парцали. Беше решил да остави в спалните само металните рамки на леглата. Всички гладки, мъхести и откровено бодливи тъкани, събрани от втория етаж, щяха да изчакат присъдата на Ралица. Не искаше да изхвърля на боклука нещо, което жена му не е видяла.


Яна и Никола също се събудиха. Бащата направи чай и кафе на малкия газов котлон. Хапнаха на масата в кухнята хляб с масло и френски конфитюр от праскови. През прозореца природата нахлуваше неудържимо като гъста течност – кобалтовосиньо и изумруденозелено, разбъркани с цвъртежа на цяла гора птици. Сякаш къщата бе понесена във водовъртеж от цветове, звуци и миризми. Тримата на масата обаче нямаха време и желание за лирични преживявания. Изнесоха завивките и твърдите като дървени дюшеци на чардака. После измиха с четки и препарат дъсчения под на целия етаж, а водата се стичаше и изчезваше в тъмните процепи. Замириса на мокро дърво и напарфюмирана химия. Яна опита да измие и прозорците. Те обаче се отваряха трудно, а рамките пукаха така, сякаш щяха да се счупят при дърпането. Оставиха ги за следващия път.
– Починете си и тръгваме – каза Димитър. – Аз имам още работа. Искам да огледам елинсталацията.
– Близо ли е светилището? – попита Никола.


Бащата го погледна изненадано.
– Това е добра идея. Стига се за по-малко от час. Пътят е лесен. Преди се вървеше покрай реката, а сега има черен път почти до скалите.
Никола изсипа вещите си от раницата на масата, сложи вътре две леки якета за преходи, купени от „Декатлон“, шише с вода и едно малко поларено одеяло. Препаса на колана си големия ловджийски нож с лъскаво като огледало острие, с който се гордееше от дете. Още помнеше първия път, когато баща му разреши да го вземе при един излет на Витоша.


– Сега е десет и половина – каза Димитър Лазаров. – Приберете се към един, за да тръгнем навреме. Ще хапнем в някоя бензиностанция по пътя.
В чистия въздух младежите виждаха ясно върха над селото, където беше светилището. Скалните зъбери, въздушно синкави в този час на деня, се издигаха над гъстите зелени вълни. През гората нагоре водеше неравен път, прокаран от дървосекачи. Камионите бяха издълбали дълбоки коловози, превърнати от дъждовната вода в малки каньони. На места в най-дълбоките улеи шофьорите бяха нахвърляли цели дънери и дебели клони.
По ръбчетата на пясъчните наноси слюдата светеше като златен прах. Яна не се стърпя, клекна и по детски напълни шепите си с мекия жълт пясък. В полумрака на силната букова гора искряха яркозелени клонки, топнати в слънчева светлина. Постепенно пътят стана съвсем лош – и с камион вече не можеше да се мине.


Светилището беше непознато за туристите и нямаше никакви указателни табели. Преди години в репортаж по много гледана телевизия възторжена журналистка го нарече Вратата. В книжката си Михаил Бъчваров бе измислил новото име като по-неутрално и литературно, защото не искаше да създава лоша слава на родното си място. Той и баба Васила бяха от последните жители на селото, които знаеха истинското му име – Вълчата порта.
През последните години България се отвори като сандък, пълен със скъпоценности. Златните накити бяха разграбени бързо от мними колекционери, които всъщност оглавяваха иманярската мафия. Те безсрамно парадираха със съкровищата, извлечени от ограбени и разбити гробници. Димитър Лазаров много се ядосваше.


– Всички са за затвора – казваше той. – И колекционерите, и помагачите им сред археолозите и политиците.
Планинските светилища бяха по-трудни за разбиване, а и там нямаше погребални дарове от злато. Все пак иманярите от време на време взривяваха някоя странна скала, за да докажат на практика, че все пак мафията им се състои главно от тъпаци.


Младежите вървяха бързо, пътят бе лесен сред прохладната и чиста гора. Скоро наближиха каменните грамади, излети направо от огромната топилня на Бог. При изстиването си магмата се беше втвърдила в странни форми, подредени сякаш умишлено и по предварителен план.
Никола и Яна спряха пред висока над десет метра скала, разцепена надве от тесен процеп. Стените бяха гладки и на равно разстояние по цялата му дължина. Явно хора бяха отворили или дооформили този проход в скалата. Дребничката Яна тръгна по равното му дъно, покрито със ситен бял пясък. Никола спря за малко да разгледа огромния мравуняк на безброй черни мравки, издигнат на завет до друга скала, надвиснала над главата му. Тя се разширяваше към върха си като гъба. Суровите воини трескаво влизаха и излизаха в пясъчния си замък.


Никола спря в началото на прохода. Двете половини на скалата притискаха и изцеждаха пейзажа от другата ѝ страна в струя тънка зеленикава светлина. Младежът почувства пристъп на клаустрофобия. Направи няколко крачки и се усети приклещен вътре в камъка. Извика с фалшива бодрост „Ехооо!“, но тук нямаше ехо, а гласът му прозвуча слаб и някак не негов. За миг се почувства дребен като изгубила се черна мравка. С няколко бързи крачки премина прохода. От другата му страна имаше още странни скали – една продълговата и плоска като огромно легло, а върху нея друга, издълбана като арка.
– Тук са полагали телата на мъртвите – каза Яна. – Вероятно на принесените в жертва на боговете.


Въпреки видимата човешка намеса, скалите в светилището бяха разхвърляни от силата на сътворението. Хората само бяха дооформяли грандиозния декор. Но имаше нещо, което не можеше да се обясни с природните сили. На най-високата точка на върха се издигаше Вълчата порта. Тя бе изградена от два отвесни блока, свързани отгоре с огромна скала. Ако някой минеше през отвора ѝ, щеше да падне в стръмната урва надолу. А само същество с криле можеше да премине в обратната посока и да кацне на обраслата с мащерка поляна до разсечената скала.
– Днес е 20 юни. Помниш ли как като малки се чудехме на думата слънцестоене. Вероятно точно днес слънцето залязва в очертанията на вратата. – Никола бе чел за астрономическите познания на траките, закодирани в светилищата им.
Яна се развълнува.
– Може да се върнем тук вечерта.

Изведнъж и двамата усетиха много ясно как времето спря. Никой от тях после не можеше да обясни какво точно се случи, но всичко внезапно застина така, сякаш никога не е имало време, а само един-единствен вечен миг. Във Вълчата порта се усети нещо като раздвижване на въздуха, лека промяна в светлината, сякаш прозрачна вълна нахлу през каменния отвор. Младежите усетиха как тази енергия мина през тях.
– Видя ли? – извика Никола.
Яна стоеше пребледняла и се бореше с паниката, която я обземаше.
– Хей, няма страшно! – Никола я привлече към себе си с две ръце. – Хайде да се прибираме!
Двамата бързо тръгнаха надолу, като заобиколиха разцепената скала. Всичко изглеждаше променено – от пътя нямаше и следа. Никола си помисли, че са се объркали и са тръгнали в друга посока. Все пак гората обграждаше светилището в полукръг.
– Не се тревожи! – успокои отново сестра си. – Момчилци е надолу. Не може да се загубим.


Обърна се да погледне Вратата и се уплаши. От нея се спускаше мъгла, млечнобяла и плътна като облак. Тя бързо покри скалите и потече към тях. И двамата усетиха, че отведнъж застудя. Небето леко побеля и сякаш се покри с ципа. Ставаше все по-студено с невероятна скорост. Топлината изтичаше от гората, сякаш през някакъв невидим отвор Космосът я изсмукваше.
Двамата се затичаха надолу, но пътят, изровен от коловози, не се виждаше. Никола беше сигурен, че са дошли от тази посока, но явно грешеше. Пред него се издигаше гора, по-буйна и по-голяма отпреди. Изглеждаше невероятно, но дърветата бяха пораснали. И нещо, което отново го изплаши. По клоните се виждаха много жълти листа като в ранна есен. Подухна студен вятър...

 

Следете актуалните новини с БЛИЦ и в Telegram. Присъединете се в канала тук