„Яви се в небето

звездата Невена.

И стана по- светла

небесната сцена.“

Този епитафия е написана през 2000-та година в памет на незабравимата Невена Коканова.

На 30 юли, петнадесет  дни след като навърши 89, към по-добрия свят отлетя и нейният автор Георги Ведроденски. Изтъкнатият писател, журналист и карикатурист е започнал в БТА като репортер, бил е кореспондент в Москва и в Будапеща, стига до шеф на най-отговорната редакция в агенцията - "Вътрешна информация".

Мортус, както заради псевдонима, го наричаха приятелите му, е автор на петнадесет книги, между които и стогодишната история на Българската телеграфна агенция. Като художник има шест самостоятелни изложби, но като че ли най-голяма слава му е донесъл портрета на един поет, чийто стихове, в средата на миналия век, властта четяла, скърцайки със зъби, а студентите възторжено рецитирали на всички свои вечеринки. Този гений на авангардното свободно слово се казва Трендафил Акациев.

До последните си дни, макар и с помощта на лупа, Ведроденски продължаваше да чете, пише и да рисува... Виж, със заглеждането по красотата, която винаги е ценял, му беше по-трудно. Като човек, който не вярваше в безсмъртието, той отрано се беше погрижил и осветил вечния си дом в родното си Кипилово. Дори беше съчинил и епитафията си, която звучи доста оптимистично за жанра: "Цял живот аз, Мортус, бях, но накрая оживях."

Мястото, в което поетът е видял бял свят, е сгушено във вечния възрожденски-еленско-котленски - сливенски Балкан. Там е роден Анастас Кипиловски, голяма, макар и малко известна личност, сподвижник на Васил Априлов. Той е учил литература в Лайпциг, превеждал от няколко езика, пише на некролога на Петко Рачев Славейков. 

Селото е създадено от жителите на кюстендилското Копеловци. Те бягат от турците след Чипровското въстание. Асоциацията с копеле обаче, никак не им харесва, затова го прекръстили на Кипилово.

Георги от дете пише и рисува, главно върху цигарени кутии. Готви се за художник. Прозорците на семейната къща са облепени с негови  картинки. Хората идват да ги гледат като на изложба. Поръчват му портрети и рисунки на къщите си, за да останат за внуците. И малко странно, но момчето израстнало в такъв  беден и затънтен край, талантлив зограф, в крайна сметка решава да стане журналист.

Като студент живеят заедно с Пеньо Пенев, когото нарича огромен талант и чудесен приятел, незнаещ завист и гордост. Като поет го подрежда веднага след Вапцаров.

Във времето, когато Георги Ведроденски учи във „Факултета по журналистика“,  поезията на младия Иван Радоев е подложена на жестока критика. Громят  го заради наличните в нея цветя, любов и никакво отношение към авангардната роля на компартията. Студентите решават да  потиводействат по свой начин на атаката срещу големия поет. Те започват да пародират всички глупости, които тогавашната конюктура налага. Появява се вестник „Трън“. В него дебютира талантът Трендафил Акациев.

„ Кълна се в двете ти очи, /в едната ти сълза, моя мила и желана: /Превърнеш ли се в коза,/ аз пръч ще стана!“

Успехът е невероятен. Но кой е Трендафил Акациев - питат се читателите? Зад това име стоят повече от триста души. А визията му създава Ведроденски, като, докато го рисува, използва за прототип колегата си Марко Недялков. Днес биха нарекли Акациев десидент, но тогава този дума въобще не е била известна. Но не може същото обаче, да се каже за поезията му:

Ето как творецът е възпял любовта на пожарникаря:

„Аз те любя, ти ме любиш, двамата се любим./ Аз горя, ти гориш, двамата горим. / Дръж маркуча, дай вода/ да гасим пожара, неговата мама стара...“.

Разбира се, имало е и стихове патетични, възхваляващи новия социалистически живот. Като например:  

Грамоотвод

„Мъже,  жени, народ, /настава нов живот! /Ще строим грамоотвод. „

За едно тристишие обаче, „авторът“ ял як бой, който едва не го затрил:

„Когато пред скоби има минус, /то в скоби става плюс-/ защото така е в Съветски Съюз.“

Говори се, че Тодор Живков също е чувал някой от стиховете на авангардиста. Когато се засмеел, всички се смеели. Иначе мълчали.  

Бългаска телегрефна агенция е съдбовния храм, където минава почти целия живот на Георги Ведроденски. Ето неговия разказ за една щастлива случайност, благодарение на която попаднал там:

- Бях без работа. Отидох при генералния директор Лозан Стрелков. Той ме погледна и започна:

 „Чувал съм името ти. Ти ли написа статия срещу моята пиеса.“Мълча. Критиката във вестник "Строител" наистина беше моя. Стрелков ме назначи на пробен срок за три месеца. Останах в агенцията 36 години.

На един прием в посолството ни в Москва Ведроденски се запознава с Михаил Шолохов. Авторът на „Тихият Дон“ говори колко обича България.

В Унгария, в онези години, е доста по-различно от българско. Подредена страна. Още тогава има частни ресторанти, таксита. Кореспондентът пише за тях, но материалите му не се публикуват. Родните началници не искат да се разчува как в една соцалистическа държава настъпва капиталистическото. В Централния комитет на партията обаче, го  четат. За информация.

- В книгата си "Бетеански дни и нощи" авторът е публикувал шеговит призив: "Като Ицо, като Марадона, бетеанецо гони шаблона!...  С усмивка  разказва и история след история. Ето една от тях:

„В информациите за манифестациите винаги отбелязвахме участието на циганите. Начело на колоната вървяха отбрани моми и невести с пъстри атлазени шалвари. Играеха кючек, хвърляха гюбеци към официалните лица и скандираха: Тито-Димитров и Шакир Пашов!... Шакир беше техният лидер. Във циганския вестник "Ново дром", който понякога разгръщах, веднъж видях портрет на Пашов, статия за Шакир Пашов, спомен за Шакир, стихотворение за Шакир Пашов. Тогава разбрах каква велика сила е печатът.“

И нека накрая, изпращайки Георги Ведроденски във вечния му път, прочетем още една епитафия, която доказва колко актуално е творчеството му и днес. Тя е озаглавена  „Утешение“. Написана е преди петнадесет години в памет на големия артист Доньо Донев, авторът на анимационната класика „Тримата глупаци“:

„Много надалече заминава

заедно със своити юнаци...

Но се знае - нашата държава

Няма да остане без глупаци!“

Исак ГОЗЕС