“Всички нормални хора се раждат в град или село, пък аз - на гара.” Така се шегуваше бате Дончо, както го наричахме ние, по-младите, пък май и не само ние. Поводът за шегата му беше, че родният му град Левски е най-известен с това, че е голяма жп гара. 

Такъв съм го запомнила - вечно шегуващ се мъдрец и сладкодумен разказвач

Вече бях изчела неговите “Червени слонове”, “Да си мъж - не е невъзможно”, “Почти любовна история” и дори имах късмета да държа в ръцете си “Принцовете” (по времето, когато книгата беше забранена), когато получих невероятния шанс от съдбата да се запозная с автора им на живо. Случи се в редакцията на вестник “Хубава жена”, където току-що бях започнала работа, а той беше приятел на екипа и често се отбиваше при нас. Там взех и първото си интервю от този невероятен писател и човек.

После имаше още няколко, вече без повод и не нарочно. Просто знаех, че трябваше да нося касетофона със себе си винаги, когато уж щяхме да се видим на по ракия в “При ловците”. Слушах всяка негова дума като омагьосана - за десетките моливи, които винаги подостряше и поставяше в някаква голяма чаша, за да са му под ръка. За ловните му истории, за срещите му с чудаци като него самия. И бях безкрайно щастлива, че имам тази привилегия да се уча от своя кумир. Не, не на писане, защото малцина са благословени с неговата дарба. Учех се на живот.

Каквото и да кажа обаче аз за него, няма да има тази стойност, каквато имат думите на големите. Още приживе те го сравняваха с класици като Джек Лондон и Ърнест Хемингуей. “Всеки съвременен писател би искал да е автор на някои от разказите на Дончо Цончев”, каза в средата на 80-те друг майстор на думите - австралиецът от Великобритания Джеймс Олдридж.

“Няма в българската проза такъв орач като Дончо Цончев. Браздата след него е блестяща и в нея има магия” - казваше Йордан Радичков. Показателен е и шаржът, цитиран от големия Антон Дончев при кончината на Дончо, че ако Джек Лондон се бе родил в България, щеше да се казва Дончо Цончев...

Онова, което винаги ме хваща за гърлото, е написаното от Георги Ведроденски в деня на кончината му:
 
“Вземам те! - прошепна му смъртта. И аз искам да те прочета!”

И като стана дума за този тъжен момент, тъкмо той е поводът да си спомним за големия български писател Дончо Цончев. Той си отиде от този свят на 22 юли 2010 г. - само 5 дни преди да навърши 77 години. Приживе той мечтаеше за неголяма хижа на високо място, от която се вижда цялата низина и човешка низост. Разбира се, в нея са разрешени: пиенето, пушенето, гостите и гостенките, смехът, плачът и псуването. Вратата не се заключва, дворът няма ограда. Това той наричаше духовното пространство.

Виждаше го в сънищата си. Вече сигурно го е намерил.
Един от най-колоритните български писатели остави повече от 60 книги, много истории и... празни бутилки, изпити с приятели и като фон на сладкодумни и мъдри разговори. Неговите герои - спортисти, геолози, рибари, ловци, работници - са свързани пряко с начина му на живот. Пише за природата, за света на животните, за възрастните и децата. Автор е на разкази, новели, повести и драми.

По професия е дипломиран геолог, бил е зидар, учител, хамалин, майстор на камини, боксьор, автомобилен състезател, дори беше народен представител от Коалиция за България. Самият той пише за себе си, че е страстен ловец, но и известен оплаквач на убитите от него животни във вид на разкази, че е изпълнен с несъвършенства в делата си и с наивни, прекрасни идеи. Но каквото и да прави, където и да ходи, като че ли сърцето му бе останало по баирите, които обикалял с геоложко чукче, за да търси скритото от предците и природата имане. Може би там е открил мъдростта, че истинските диаманти се откриват в калта.

И приятелите, и враговете му твърдяха, че съдбата го целува всеки денрано сутрин. Чувала съм да казват, че бил любимец на Тодор Живков, който го приел в ловната си дружинка. Каква е истината за това обаче, разкрива дъщеря му Ангелина в интервю, което даде преди години за “Блиц”:

- Ако има нещо знаменито в тях (срещите им - бел. а.), то е, че Живков е допуснал да прояви интерес към феномена Дончо Цончев, въпреки силно афишираната му безпартийност и пълното отсъствие на комунистическа панегирика в писанията му. Татко беше рядко харизматичен, просто пръскаше чар с присъствието си.
На лов 

Един негов приятел, май че Ивайло Петров, му беше измислил прякора Дончо Чара

Та този му чар вероятно е събудил и интереса на Живков, освен шума около пиесите му. Предполагам, че Тато го е интригувал и забавлявал фактът, че баща ми, дори когато вече е имал какво да губи, след като е станал известен, е продължил да се държи като тотален каубой пред него.

Баща ми пък изпитваше огромен кеф от факта, че никога не е поискал нищо от него. Върховият момент на този кеф е бил, когато самият Живков не е издържал и ачик-ачик го е попитал от какво все пак има нужда. И татко му казал - ами най-вече да сме живи и здрави. И поискал нещо за театъра, не помня какво нещо е трябвало за Младежкия тогава, за театъра ли, за трупата ли, не знам. Това също е било прецедент, доколкото ми е известно. След този му отговор Живков изкоментирал пред всички около масата: “Той нищо не поиска за него си, ама така май спечели най-много”. 

Но това му спечели и много завист. Много лъжи се пуснаха около отношенията на баща ми с Живков оттогава, та до днес. И сега някои от източниците на тези лъжи са още живи и активни” - казва Ангелина.

Любимец или не на Тато, когато излиза романът на Дончо Цончев “Принцовете”, първото, което прави властта, е да го спре. Тя е бясна. Това не е книга за социалистическото строителство, а за живота на децата на най-маститите партийни величия. Те тънат в охолство, а са нещастни - пише между редовете. Романът излиза в “Профиздат”. Авторът използва момента, когато началниците са в отпуск, и го издава на своя глава.

Без никой да го е чел. Читателят надушва, че в него на бял свят се появяват истини, които иначе се пазят в дълбока тайна. Че в него се отваря вратата на един разкошен, фалшив свят, който няма нищо общо с техния. И започва бясно да го търси. Героите му също са изкушени да го прочетат, въпреки гаврата с тях. С някои от тях писателят не си проговаря никога повече.

Тъжното обаче е, че много години след това, когато България е вече уж демократична държава, авторът твърди: “Принцовете са още живи”.

Самият Дончо Цончев е потомък на бележити люде

Казваше, че може да осъмне, когато заговори за видните си родственици генерал Цончев и Стефан Стамболов. “Приятно е да имаш толкова велики мъже в рода си, нали?”, питаше самият той риторично. Освен политик и публицист Стамболов бил и поет от ранга на Ботев. Когато Войводата слязъл с четниците си на Козлодуй, пеели Стамболовия марш: “Не щеме ний богатство, не щеме ний пари...”
С дъщеря си Ангелина

Генерал Цончев е по-малко популярен от Стамболов. Но потомъкът му го сравнява с Левски и Че Гевара, защото след като България вече е свободна, храбрият мъж тръгва да освобождава и Македония. Преоблича се като жена и бяга през границата. Отива и не се връща повече.

Дончо пък е кръстен на дядо си, който бил строител и по женска линия е рода с Кольо Фичето. Половината Питсбърг и Детройт ги е построил той. Когато разбрал, че се обявява война - Балканската, се върнал обратно в България. За да се бие за родината си. Сърцето му сега се пази в стъкленица в музея на Велико Търново. Внукът винаги е с екстравагантно борсалино, каквото носел и дядо му Дончо.

Трудно е да се говори за Дончо Цончев в минало време. Трудно е да разкажеш и всичко, което ти се иска, за тази необятна душа. И ако си послужа с неговите думи - за да не “осъмнете”, докато четете този текст, ще го завърша с 
няколко от крилатите фрази на Дончо Цончев

Аз лично се връщам често към тях, сигурно съм, че и читателите на в. “Над 55” ще открият по нещичко за себе си.
 

Крилати фрази

♦ Една компания не може да бъде мъжка, ако в нея няма поне една дама.

♦ Човек трябва да гледа със сърцето си, да мисли с очите си и да живее с ума си.

♦ Не вярвам, че добър писател може да бъде човек, който не е грешен.

♦ Вървя, в нарушение съм и това ми стига.

♦ Впрочем “във всичко има всичко” - любима моя мисъл - както в един кубически метър океанска вода се съдържа цялата Менделеева таблица. На всичкото отгоре ние също като химическите елементи си имаме изотопи на самите себе си. Аз най си харесвам ведрия изотоп. На моменти наивния, та до лекомислие.

♦ Ако в някои случаи властта чрез законност върши беззакония, то моралът във всички случаи - дори при беззаконието - е законност.

♦ Живейте както искате и както можете. Но на всяка цена живейте така, че да трябвате.

♦ Няма кофти въпрос. Бедата обикновено идва от отговорите.

♦ Дълбоко съм убеден, че към всяко нещо съществуват поне сто ракурса и толкова версии. Аз съм за красивата версия. Тя се ражда от разума и доброто. Това ме прави щастлив и ме осмисля по някакъв начин. Понякога си въобразявам, че тъкмо тук е отговорът на въпроса защо ми върви, с каквото и да се захвана. Няма нормален човек, който да не иска красивата версия - за себе си, но и за околните.

♦ Макар и късно, научих се да не упреквам нищо, което съществува реално. Не съм сценарист на Господа. Не съм и режисьор на природата. А със съдбата сме почти в любовни взаимоотношения. Каквото тя е решила, за мен е закон. Понякога ме е целувала.

♦ Имах още да пиша хубави неща. Имам 80 книги, голяма работа... Духовният свят е безбрежен, не го познаваме. Като морския рай под водата. Неизчерпаема красота. Винаги трябва да има нещо, което да те прави щастлив за това, че виждаш слънцето, че виждаш светлината.

Валентина ИВАНОВА