Дончо Цончев: На всяка цена живейте така, че да трябвате

“Всички нормални хора се раждат в град или село, пък аз - на гара.” Така се шегуваше бате Дончо, както го наричахме ние, по-младите, пък май и не само ние. Поводът за шегата му беше, че родният му град Левски е най-известен с това, че е голяма жп гара. 

Такъв съм го запомнила - вечно шегуващ се мъдрец и сладкодумен разказвач

Вече бях изчела неговите “Червени слонове”, “Да си мъж - не е невъзможно”, “Почти любовна история” и дори имах късмета да държа в ръцете си “Принцовете” (по времето, когато книгата беше забранена), когато получих невероятния шанс от съдбата да се запозная с автора им на живо. Случи се в редакцията на вестник “Хубава жена”, където току-що бях започнала работа, а той беше приятел на екипа и често се отбиваше при нас. Там взех и първото си интервю от този невероятен писател и човек.

После имаше още няколко, вече без повод и не нарочно. Просто знаех, че трябваше да нося касетофона със себе си винаги, когато уж щяхме да се видим на по ракия в “При ловците”. Слушах всяка негова дума като омагьосана - за десетките моливи, които винаги подостряше и поставяше в някаква голяма чаша, за да са му под ръка. За ловните му истории, за срещите му с чудаци като него самия. И бях безкрайно щастлива, че имам тази привилегия да се уча от своя кумир. Не, не на писане, защото малцина са благословени с неговата дарба. Учех се на живот.

Каквото и да кажа обаче аз за него, няма да има тази стойност, каквато имат думите на големите. Още приживе те го сравняваха с класици като Джек Лондон и Ърнест Хемингуей. “Всеки съвременен писател би искал да е автор на някои от разказите на Дончо Цончев”, каза в средата на 80-те друг майстор на думите - австралиецът от Великобритания Джеймс Олдридж.

“Няма в българската проза такъв орач като Дончо Цончев. Браздата след него е блестяща и в нея има магия” - казваше Йордан Радичков. Показателен е и шаржът, цитиран от големия Антон Дончев при кончината на Дончо, че ако Джек Лондон се бе родил в България, щеше да се казва Дончо Цончев...

Онова, което винаги ме хваща за гърлото, е написаното от Георги Ведроденски в деня на кончината му:
 
“Вземам те! - прошепна му смъртта. И аз искам да те прочета!”

И като стана дума за този тъжен момент, тъкмо той е поводът да си спомним за големия български писател Дончо Цончев. Той си отиде от този свят на 22 юли 2010 г. - само 5 дни преди да навърши 77 години. Приживе той мечтаеше за неголяма хижа на високо място, от която се вижда цялата низина и човешка низост. Разбира се, в нея са разрешени: пиенето, пушенето, гостите и гостенките, смехът, плачът и псуването. Вратата не се заключва, дворът няма ограда. Това той наричаше духовното пространство.

Виждаше го в сънищата си. Вече сигурно го е намерил.
Един от най-колоритните български писатели остави повече от 60 книги, много истории и... празни бутилки, изпити с приятели и като фон на сладкодумни и мъдри разговори. Неговите герои - спортисти, геолози, рибари, ловци, работници - са свързани пряко с начина му на живот. Пише за природата, за света на животните, за възрастните и децата. Автор е на разкази, новели, повести и драми.

По професия е дипломиран геолог, бил е зидар, учител, хамалин, майстор на камини, боксьор, автомобилен състезател, дори беше народен представител от Коалиция за България. Самият той пише за себе си, че е страстен ловец, но и известен оплаквач на убитите от него животни във вид на разкази, че е изпълнен с несъвършенства в делата си и с наивни, прекрасни идеи. Но каквото и да прави, където и да ходи, като че ли сърцето му бе останало по баирите, които обикалял с геоложко чукче, за да търси скритото от предците и природата имане. Може би там е открил мъдростта, че истинските диаманти се откриват в калта.

И приятелите, и враговете му твърдяха, че съдбата го целува всеки денрано сутрин. Чувала съм да казват, че бил любимец на Тодор Живков, който го приел в ловната си дружинка. Каква е истината за това обаче, разкрива дъщеря му Ангелина в интервю, което даде преди години за “Блиц”:

- Ако има нещо знаменито в тях (срещите им - бел. а.), то е, че Живков е допуснал да прояви интерес към феномена Дончо Цончев, въпреки силно афишираната му безпартийност и пълното отсъствие на комунистическа панегирика в писанията му. Татко беше рядко харизматичен, просто пръскаше чар с присъствието си.

Един негов приятел, май че Ивайло Петров, му беше измислил прякора Дончо Чара

Та този му чар вероятно е събудил и интереса на Живков, освен шума около пиесите му. Предполагам, че Тато го е интригувал и забавлявал фактът, че баща ми, дори когато вече е имал какво да губи, след като е станал известен, е продължил да се държи като тотален каубой пред него.

Баща ми пък изпитваше огромен кеф от факта, че никога не е поискал нищо от него. Върховият момент на този кеф е бил, когато самият Живков не е издържал и ачик-ачик го е попитал от какво все пак има нужда. И татко му казал - ами най-вече да сме живи и здрави. И поискал нещо за театъра, не помня какво нещо е трябвало за Младежкия тогава, за театъра ли, за трупата ли, не знам. Това също е било прецедент, доколкото ми е известно. След този му отговор Живков изкоментирал пред всички около масата: “Той нищо не поиска за него си, ама така май спечели най-много”. 

Но това му спечели и много завист. Много лъжи се пуснаха около отношенията на баща ми с Живков оттогава, та до днес. И сега някои от източниците на тези лъжи са още живи и активни” - казва Ангелина.

Любимец или не на Тато, когато излиза романът на Дончо Цончев “Принцовете”, първото, което прави властта, е да го спре. Тя е бясна. Това не е книга за социалистическото строителство, а за живота на децата на най-маститите партийни величия. Те тънат в охолство, а са нещастни - пише между редовете. Романът излиза в “Профиздат”. Авторът използва момента, когато началниците са в отпуск, и го издава на своя глава.

Без никой да го е чел. Читателят надушва, че в него на бял свят се появяват истини, които иначе се пазят в дълбока тайна. Че в него се отваря вратата на един разкошен, фалшив свят, който няма нищо общо с техния. И започва бясно да го търси. Героите му също са изкушени да го прочетат, въпреки гаврата с тях. С някои от тях писателят не си проговаря никога повече.

Тъжното обаче е, че много години след това, когато България е вече уж демократична държава, авторът твърди: “Принцовете са още живи”.

Самият Дончо Цончев е потомък на бележити люде

Казваше, че може да осъмне, когато заговори за видните си родственици генерал Цончев и Стефан Стамболов. “Приятно е да имаш толкова велики мъже в рода си, нали?”, питаше самият той риторично. Освен политик и публицист Стамболов бил и поет от ранга на Ботев. Когато Войводата слязъл с четниците си на Козлодуй, пеели Стамболовия марш: “Не щеме ний богатство, не щеме ний пари...”

Генерал Цончев е по-малко популярен от Стамболов. Но потомъкът му го сравнява с Левски и Че Гевара, защото след като България вече е свободна, храбрият мъж тръгва да освобождава и Македония. Преоблича се като жена и бяга през границата. Отива и не се връща повече.

Дончо пък е кръстен на дядо си, който бил строител и по женска линия е рода с Кольо Фичето. Половината Питсбърг и Детройт ги е построил той. Когато разбрал, че се обявява война - Балканската, се върнал обратно в България. За да се бие за родината си. Сърцето му сега се пази в стъкленица в музея на Велико Търново. Внукът винаги е с екстравагантно борсалино, каквото носел и дядо му Дончо.

Трудно е да се говори за Дончо Цончев в минало време. Трудно е да разкажеш и всичко, което ти се иска, за тази необятна душа. И ако си послужа с неговите думи - за да не “осъмнете”, докато четете този текст, ще го завърша с 
няколко от крилатите фрази на Дончо Цончев

Аз лично се връщам често към тях, сигурно съм, че и читателите на в. “Над 55” ще открият по нещичко за себе си.
 

Крилати фрази

Валентина ИВАНОВА