Полицията открива поредната жертва на серийния убиец Джеръми, когото пресата нарича Касапина от блатата. Той примамва млади жени, след това ги упоява и отвежда в дома си, където се впуска в психологическа игра на котка и мишка, която завършва с мъчителната им смърт. Джеръми набелязва следващата си жертва по време на лекции в колежа, в който се записва под фалшиво име. Емили е млада, амбициозна и силна и ще му отправи предизвикателството, за което отдавна копнее. Пред очите ѝ умират двама от другите пленници на психопата, но тя е готова на всичко, за да оцелее.

Съдебната лекарка Рен Мълър притежава енциклопедични знания за престъпленията в региона и богат опит в моргата. Тя помага на детектив Леру, който разследва поредното жестоко убийство. Случаите се трупат лавинообразно, но детективът не може да разгадае значението на оставените от убиеца улики. Благодарение на бързата мисъл и силна интуиция на Рен обаче откриват следващата жертва, която е погребана жива. Тя е парализирана от кръста надолу, което навява спомени за брутални престъпления отпреди седем години. Възможно ли е Касапина от блатата да се е завърнал, по-дързък от всякога, за да довърши започнатото?

 

Най-важната част от работата ми е запазването на достойнството на жертвите

Интервю с авторката

 

Алейна Ъркхарт завършва криминално право, психология и биология. Работи като помощник-патолог и ко-водеща на популярния подкаст за истински престъпления „Зловещо“. Живее в Бостън със съпруга си и трите им дъщери. Дебютният ѝ роман „Касапина и орехчето“ се появява на пазара миналата есен и само за десет дни от него са продадени 70 000 екземпляра. Заема второ място в класацията за най-продавани книги на „Ню Йорк Таймс“, става бестселър на „Пъблишърс Уикли“ и „Amazon“, където е обявен и за книга на годината в категория „Мистерия, трилър и съспенс“.

 

- Работиш като помощник-патолог. Разкажи ни повече за професията си и как тя се съчетава с тези на водещ на популярен подкаст и писател.

- Харесвам професията си. Работата с мъртвите ме кара да гледам по друг начин на живота. Кара ме да поставям под съмнение изградените ми навици и погрешни схващания и разкрива колко сложно и същевременно крехко е човешкото тяло. Най-важната част от работата ми като помощник-патолог и водеща на подкаст за истински престъпления е запазването на достойнството на жертвите. Макар и мъртви, телата на масата ми за аутопсии принадлежат на човешки същества, които имат близки. Хората, които обсъждаме в подкаста, са нечии майки, бащи, синове, дъщери и приятели. Черният хумор е недопустим по отношение на жертвите. Докато по време на подкаста се придържам към фактите, като автор на роман си позволих свободата да бъда по-креативна. В дебютния си роман „Касапина и орехчето“ се опитах да предам нещата, които виждам, помирисвам и чувам в моргата. Като запален фен на криминалните романи държа много на достоверността, а в това отношение личният опит е безценен.

- На какво според теб се дължи небивалият интерес към престъпления, които действително са се случили, и дали тази мода няма скоро да отмине?

- Според мен се дължи на колективните ни страхове. Истинските престъпления ни принуждават да се изправим лице в лице с факта, че злите хора съществуват, но невинаги си личат от пръв поглед. Истината е, че всеки един от нас може да стане жертва на брутално престъпление и това е ужасяващо. Според мен тази тенденция няма да отшуми скоро, но ще претърпи трансформация. Хората, които следят истинските престъпления, за да изразят уважението си към жертвите и да им окажат помощ, са бъдещето на подобен тип предавания.

- Главната героиня в „Касапина и орехчето“, д-р Рен Мълър, е съдебен лекар. По какво си приличате и различавате, освен по очевидното: професията?

- Рен притежава черти и качества, които самата аз бих искала да притежавам. Що се отнася до различията, тя завършва медицински университет, както възнамерявах и аз, но раждането на близначките ми наложи да променя плановете си. На по-лично ниво тя се различава от мен по способността си да си позволява да изпитва чувства. Аз съм склонна да избутвам чувствата на заден план, особено докато работя. Държах героинята ми да е силна, но и истинска. Харесва ми, че Рен съумява да изживее емоциите си и същевременно да се фокусира върху по-общата картина, когато става дума за починалите. Надявам се, че написването на тази книга ще ми помогне да се науча да давам воля на чувствата си.

 

Откъс

 

Джеръми чуваше писъците през вентилационната система. Не реагира по никакъв начин. Вечерната му рутина бе от особена важност за него. Обикновените ежедневни задачи го караха да се чувства повече себе си. Простичкото пускане на водата на стария смесител на подредената мивка го успокояваше. Вечерта му обикновено приключваше тук, пред огледалото. Току-що си бе взел душ, който често бе последван от лениво, но гладко бръснене. Обичаше да си ляга с чисти тяло и съзнание. Гледаше да не пропуска вечерния си ритуал независимо от външните фактори.

Тази вечер обаче силното пищене го извади от рутината му. Джеръми се погледна в огледалото, докато гневът увиваше пипала около сетивата му. Усещаше го как плъзва като гнилоч. Не можеше да мисли, докато писъците се носеха някак ритмично от мазето. Мразеше силните звуци. Като дете имаше чувството, че заобикалящият го свят ще го смаже като менгеме, когато излезеше на някое оживено място. Сега копнееше само за музиката от блатото. Симфонията на блатните създания му действаше успокоително като топло одеяло. Природата създаваше най-доброто музикално оформление.

Джеръми се опита да не обръща внимание на писъците. Рутината му бе свещена. Въздъхна, прибра един паднал на челото му рус кичур и включи радиото до мивката. Слушането на музика бе второто нещо, в което намираше утеха. За съжаление, такава не му се предостави, защото от тонколоните зазвуча Hotline Bling на Drake и той веднага изключи радиото. Понякога имаше чувството, че се е родил в грешното поколение.

Джеръми бавно изми кръвта и мръсотията от ръцете си, като се опитваше да не мисли за приглушените и агонизиращи стонове, които се разнасяха от вентилационната система. Погледна лицето си в огледалото. Имаше чувството, че с всяка година скулите му леко се повдигаха и изпъкваха. Това бе странен, но задоволителен страничен ефект от остаряването и се чувстваше благословен заради него. Много уважавани хора се възхищаваха на подобни лица. Повечето от тях дори не осъзнаваха колко примитивно зловеща е подобна фиксация. По-голямата част от хората не искаха да видят дивашката страна на човешката душа, оформена преди милиони години от бруталната нужда на предците ни да оцелеят. Заради това еволюцията се счита за полезна. Просто хората са прекалено глупави да разберат, че собствените им пристрастия произлизат от генофонд, създаден от жестокостта.

Джеръми не приличаше на покварен човек. Той изглеждаше напълно безвреден, дори благоразумен. Затова всичко сработваше. Има едно цвете на име Amorphophallus titanum, което разговорно се нарича „трупно цвете“. То е голямо, красиво и по нищо не личи, че е опасно. Но когато цъфти на всеки десетина години, изпуска миризма, подобна на гниеща плът. Ала продължава да живее. И да процъфтява. Джеръми не бе по-различен от трупното цвете. Хората се възхищаваха на това необичайно растение въпреки недостатъците му.

Утре бе четвъртък. Четвъртъците бяха неговият петък, макар да ненавиждаше подобни клишета. Въпреки това се наслаждаваше на лукса да не ходи на работа в петъците, откакто започна втората си година в Тюлейнския медицински университет. Не че нямаше лекции, но от петък започваше неговият уикенд. През уикендите вършеше по-голямата част от работата. Много се вълнуваше, защото имаше планове за гостите си този уикенд. Разбира се, пълното изпълнение на тези планове зависеше от способността му да доведе още един гост в групата.

Емили щеше да се присъедини към тях. Джеръми прекара седмици наред в анализи, след като станаха партньори в часовете по биология, и вече бе сигурен, че тя ще се окаже предизвикателството, за което копнееше. Емили бягаше за здраве по няколко пъти в седмицата и не ядеше боклуци, така че навярно бе издръжлива. Живееше с две съквартирантки в град Пончатула, където бяха наели голяма стара къща извън територията на университета. Като се изключи желанието ѝ да споделя всичко за себе си с новия си лабораторен партньор, тя бе компетентна, самоуверена и интелигентна – все качества, които щяха да са ѝ от полза по време на играта. Останалите също щяха да допринесат посвоему, но заради удължения им престой в дома му нямаше да успеят да участват в дейностите, които беше планирал за тях през уикенда.

Другите му двама гости бяха подложени на малко приканване, откакто пристигнаха миналата съботна вечер. С тях успя да се заговори в „Бюканънс“ без предварителна подготовка. Обикновено отделяше време да се запознае с потенциалните си гости, както беше с Емили, но тези двамата сами му паднаха в ръчичките. Сякаш вселената го молеше да ѝ изхвърли боклука. Естествено, той се съгласи.

Кейти и Мат бяха болезнено обикновени. И напълно лишени от здрав разум. Те го последваха радушно до дома му заради доброто му телосложение и обещанието му за наркотици. Вече съзнаваха, че са взели глупаво решение. От вентилационната система отново се разнесе измъчено стенание и го накара да изгуби търпение.

Джеръми заряза вечерния си ритуал и тръгна надолу по стълбите към мазето, където бяха отседнали гостите му. Веднага чу как тихите стонове на Кейти прераснаха в изплашени стенания и видя, че дребната ѝ фигура се сви, когато я приближи.

– Трябва да се държиш прилично, когато си отседнала в нечий дом – каза той и я погледна право в мътните кафяви очи.

Кейти бе безнадеждно незабележима. Кестенявата ѝ безжизнена коса бе залепнала за врата ѝ от засъхнала кръв, която приличаше на лепило. Бе очевидно, че е бедна, макар отчаяно да се опитваше да го прикрие. Зъбите ѝ приличаха на миши и това би било очарователно, ако не беше такава невъобразима глупачка. Когато ги приближи в бара, тя тъкмо разказваше на Мат история от дните ѝ на мажоретка в гимназията – жалък и пресилен разказ, предвид настоящата ѝ физическа форма. Джеръми провери въжетата, с които я бе вързал за стола, и системата, с която хидратираше тялото ѝ. Нямаше чупки в маркучите и банката бе почти пълна.

– Мат се държи уважително. Бъди като Мат, Кейти. – Джеръми се усмихна широко и посочи към мълчаливото и неподвижно тяло на младежа в стола до нейния.

И на двамата им бе известно, че Мат е припаднал – навярно от шок – по време на предишното посещение на Джеръми тук долу. Кейти започна да хлипа силно и той завъртя очи. Тя тестваше гостоприемството му и отчаянието ѝ го отвращаваше още повече от нея. Джеръми остана известно време мълчаливо в мрака до стола ѝ. После пусна портативната колонка между двата стола. Зазвуча A Girl Like You на Едуин Колинс. Той се усмихна. Най-накрая нещо свястно.

– Ах, така е по-добре – каза Джеръми и започна да танцува на музиката. Това даде възможност на Кейти да се вземе в ръце.

До края на първия припев тя зарида. Без повече колебание Джеръми взе клещите зад стола ѝ и с едно плавно движение изтръгна отвратително розовия нокът от палеца на лявата ѝ ръка. След това придърпа пищящото ѝ лице в своето.

– Издай още един звук и ще започна да ти вадя зъбите. Ясно?

Кейти съумя единствено да кимне и Джеръми захвърли клещите в ъгъла. Намигна ѝ и тръгна нагоре.

Той не бе израснал в милостива среда. Нямаше почти нищо. Баща му беше твърд, но справедлив човек, който очакваше определено ниво на подчинение от съпругата и сина си. В случаите, в които Джеръми го хващаше в правилния момент, научаваше доста и придобиваше ценни умения. Като авиационен техник, баща му се грижеше за самолетното оборудване в града. Въпреки че за целта не се изискваше специално образование, Джеръми беше горд от факта, че старецът му работи със самолети и мечтаеше да надникне в едно от най-значителните изобретения на човечеството. Ала хванеше ли го в лош момент, получаваше жестоко наказание.

Въпреки непостоянния характер на баща му, Джеръми всеки ден го чакаше с нетърпение да се прибере от работа. Не правеха много неща заедно, но се радваше на присъствието му. След цял ден с майка си се наслаждаваше на приятното мълчание помежду им, докато гледаха телевизия преди лягане. Дните му бяха изпълнени със сериозно пренебрежение, поръсени с моменти на прекалено внимание от страна на майка му, сякаш тази жена не беше способна да контролира обичта си. Тя винаги изпадаше в едната или другата крайност.

Джеръми намираше временно бягство от прищевките на родителите си в книгите, които успяваха да задържат вниманието му. На седемгодишна възраст още не беше тръгнал на училище. Колкото и пренебрежително да бе отношението на майка му, през няколко дни го водеше в библиотеката на Сейнт Чарлс Авеню. Ходеха само през делничните дни, докато баща му беше на работа. По онова време Джеръми не разбираше, че майка му мъкнеше единственото си дете в библиотеката, защото имаше афера с един от библиотекарите, но попиваше уроците по заблуда, които тези посещения му осигуряваха. Отрано се научи да не казва на баща си, че майка му го оставя да се разхожда сам между рафтовете с книги, а тя се оттегляше в една стаичка с господин Карауей. Но най-важното беше, че се научи да краде. Носеше книги у дома в палтото или раницата си, като не караше майка си да ги записва в своя картон. Сега беше на мнение, че служителите просто се преструваха, че не виждат, от съжаление, но тогава имаше чувството, че е направил удара на седмицата.

От време на време госпожица Нокс, една от библиотекарките, се опитваше да завърже разговор с него. Един ден се осмели да го попита направо дали всичко у дома е наред, а гласът ѝ трепереше от безпокойство. Джеръми не отговори и вместо това я попита дали библиотеката разполага с книга за лоботомията. Наскоро се беше запалил по тази архаична медицинска процедура и по най-ревностния ѝ практик, доктор Уолтър Фрийман. През уикенда баща му беше гледал повторение на епизода „Болни мозъци“ от документалната поредица „Фронтова линия“, който представляваше брутален поглед към менталното здраве и обръщаше сериозно внимание на лоботомията, прилагана при пациенти с различни заболявания, особено такива с шизофрения. Този метод се състоеше в прерязване на снопчета нервни влакна, които се считаха за причината за атипичното поведение на пациентите.

Префронталната лоботомия на доктор Фрийман го впечатли най-много. Разговорно я наричаха с изключително провокативното определение „лоботомия с шило“. В предаването показаха снимки на безупречен на външен вид хирург, който изгаряше от желание да изследва психичноболните мозъци. По-късно, през 1992 година, чу термина по новините – серийният убиец Джефри Дамър използваше лоботомията, за да подчинява жертвите си. Джеръми се отврати. Дамър беше толкова слабоумен, че смяташе, че може да създаде свои зомбита, като инжектира в мозъците им почистващи препарати и киселини. Той беше идиот. Работата му можеше да се определи като „лоботомия“ само ако действията на Тед Бънди можеха да се нарекат „ходене по срещи“. Доктор Фрийман сигурно се въртеше в гроба си.

Джеръми беше хлапе, което копнееше за познания. Въпреки че не бе насърчаван в тази насока, той засищаше глада си чрез експериментиране. Съветът на баща му продължаваше да ехти в съзнанието му през всичките тези години.

– Ако искаш да разбереш нещо, синко, трябва да го отвориш.