Художничката Йона Тукусер: 100 000 българи умират от глад в Бесарабия за две години!
Войната в Украйна ще свърши, но как ще се погледнем после, пита се нашата сънародничка
Йона Тукусер е родена на 5 март 1986 г. в село Главан, Бесарабия. То е основано през 1832 г. от български бежанци. Йона учи в Измаилски хуманитарен държавен университет и завършва с бакалавърска степен по изящни изкуства.
След като взема българско гражданство следва в Националната художествена академия - София, където получава бакалавърска и магистърска степен по живопис. Живее и твори в Рим и Ню Йорк. През 2021 г. се премества в Лондон.
- Йона, преди дни българският парламент прие декларация, с която обяви Гладомора в Украйна през 1932 и 1933 години за геноцид. Тази история, от която губят живота си милиони, заема важно място във вашето творчество. Какво според вас е значението на този документ?
- За мен, като човек, който тринадесет години е посветила на темата, значението е голямо. Важното е да се направи всичко, за да не се повтаря подобна трагедия. Похвално е, че парламентът е приел тази декларация, но тя трябва да завършва не с точка, а със запетая.
- И какво трябва да се добави след нея?
- Да се добави, че по време на гладомора през 1946-1947 година в Бесарабия са загинали от глад 100 000 българи. Причините са същите причини, както и през 1932-33. Такава е истината. И ако тя се премълчава, или изкривява, то това не води до пълното възстановяване на "историческата справедливост", както пише в Декларацията за признаване на Гладомора за геноцид.
През септември-ноември показах двадесет мои картини по темата в Националната галерия "Квадрат 500". Моето послание е, че трагедията трябва да ни обединява, а не да създава вражда между хората. В изложбата "Глад“ включих и две картини, направени в началото на войната в Украйна. Нарисувах ги в София, в киноцентъра „Ню Бояна“, където собственикът Ярив Лернер ми даде възможност да работя безплатно.
Те са посветени на гладомора през 1946-1947 година в Бесарабия и на войната в Украйна днес. Картината от миналото е четири метра и разказва историята на българче от моето село Главан. През 1946 година родителите му почиват от глад. Другата е вдъхновена от съдбата на шестгодишния Илия от град Мариопол, за когото разказаха медиите.
Родителите му загиват в сегашната война, той прекарва три седмици в бомбоубежище и споделя, че е бил толкова гладен, че започнал да яде играчката на своя приятел. Историите се преповтарят, въпреки че ги разделят 75 години.
- Само преди дни вие показахте филма си "Антропофаг" това е научното название на човекоядството. Защо решихте да се върнете към този зловещ отминал период?
- Бях в пети клас, в час по история учителят ни показа снимка на човекоядци: мъж и жена, които са яли и продавали човешко месо на пазара. Това се случва 1921-1922 в СССР, Полволжието. Тогава учителят ни даде за домашно да разпитаме нашите баби и дядовци как са оцеляли в гладомора 1946-1947 година и да направим преразказ.
От моите роднини научих, че в този период хората са падали и измирали от глад по улиците. Яли са кучета, котки, мишки, правили са хляб от трева. Причина: имало е голяма суша, започнала е колективизацията, създават се колхозите и държавата изземва от къщите: зърно, животните, всичко. Въобще и в трите случая на гладомор в СССР формулата е една и съща.
Властта ограбва храната на семействата и ги обрича на глад и смърт. Важно е да се говори за тази зловеща история, защото античовешката политика може да бъде приложена отново някой ден. Ние станахме жертви на ненаказаните престъпления на съветски комунистически режим. Това не трябва да се допуска вече.
- Филмът ви не се ражда случайно. Имали сте основателна причина да се върнете в това жестоко време?
- През 2017 имаше конференция за глада в Измайлския държавен университет. Участвах с доклад, свързан с моето творчество по темата. В резултат на това, заместник-ректорът, професор по история, ме обвини, че насаждам настроение и омраза срещу Русия. А, всъщност, аз разкрих истината, не пожелах да фалшифицирам историята.
Обвиненията на професора ме провокираха да се заема с филма. Търсих останали живи след трагедията и документирах с камера техните разкази. В продължение на месец обиколих тринадесет села и се срещнах с осемдесет и пет души, оцелели по чудо. Много от тях не искаха да говорят. Прехвърляха по две три думи.
Малцина обаче, се съгласиха да кажа всичко. Срещнах възрастен човек, който ми разкри, че е бил от въоръжените отряди, които насилствено изземват храната от хората. Той ми каза: "Аз бях бирник. Един от тези бандити, които от къща на къща да обирахме зърното.“ После този човек с каруцата си обикалял селото да събира труповете на умрелите. От 20 до 50 трупа на ден.
И същият този мъж в края на живота си започнал да пише писма до различни държавни институции да се признае Гладомора от 1946-47 г. в Бесарабия за геноцид над българите, дело на сталинският комунистически режим. Той ми каза още: „За да принудят хората да влезнат в колхоза им се отнемаше храната. Или влизаш или умираш от глад.
- Да се върнем към вашите картини на тема гладомор. Защо тази тема ви занимава вече толкова години?
- През 2007 година дойдох в София да уча "Живопис" в Националната художествена академия. Разказвах на колегите си за трагедията на нашите сънародници в Бесарабия и бях изненадана, че те не знаеха нищо за нея. Тогава реших, че трябва да направя серия от исторически картини. Те са именувани на номера на документа, който съм прочела и ме е вдъхновил за платното. Или на името на човека, чийто разказ съм чула и се е запчатала в съзнанието си.
Имах покана да покажа 20 платна в централата на ООН. Започнах нова поредица за глада през 1932-33, която да добавя към първата специално за изложбата в Ню Йорк. Докато рисувах започна войната в Украйна. Хвърлих четките и си казах няма да работя по тази тема, докато тя не свърши. Няма и да покажа картините си в ООН, защото не искам да разпалвам вражда между Украйна и Русия. Не искам темата ми да се използва политически.
- Няма как да не заговорим и за войната в Украйна. Тя се води във вашия роден край. Там населението е основно рускоезично. Как реагира то на инвазията?
- В югоизточната част на страната се говори руски, има много смесени бракове. Вуйчо ми, например, е женен за рускиня от Крим. Живеехме като едно семейство. Но на 24 февруари 2022, в 21 век, когато руски бомби и ракети се стовариха над Украйна, настроенията се промениха на 180 градуса.
- Някой очаквал ли е това да се случи?
- Никой. Приятели ми се обаждаха: Чуваме, че Русия може да ви нападне. Отговарях: Никога, това е невъзможно. Когато питах същото роднините си, те се смееха. Това е пропаганда, казваха. Русия няма да нападне Украйна! И когато това стана, и то по такъв жесток начин, се преобърна не само мисленето, но и живота, и света на тези хора. В този момент всеки се чувства длъжен да защити семейството, родината, държавата си. Както бяха разединени, по най-различни причини, хората станаха монолитно общество, обединено срещу агресията.
- Какво стана с вуйчо ви и съпругата му?
- Роднините ми живееха в Николаев. Обадих им се веднага: Бягайте. Те смятаха, че всичко ще свърши за 2-3 дни. Не вярваха да се бомбандира мирното население, а само военни цели. Изпращах им видеа на сринати сгради и те пак твърдяха, че това не е вярно. Не искаха да приемат истината. Удариха и техния блок с ракета и чак тогава избягаха.
- Войната ще свърши, но ще се излекува ли раната?
- Страстите са разпалени вече и вътре в семействата. Как ще си простят занапред, как ще стане? Как ще се погледнем после? Толкова приятели имах в Русия. Много ми писаха: Болно ни е от е това, което се случи. Или: „Искам да ти напиша, но не мога да намеря думи. Боли ме.“ - Това ми сподели една обикновена рускиня.
И в същото време виждам, че интелектуалци, които съм изучавала и уважавала, се радват на трагедията, желаят смърт, преливат от злоба. Това не мога да приема. Популярен богослов тръби: Това не е братоубийствена война, ние воюваме със сатаната. Аз сатана ли съм?
През трите гладомора в СССР са измирали: българи, украинци, евреи, руснаци, казахи, молдовци. Страданието на хората трябва да ни обединява, а не да ни разделя. Враждата е унищожителна, тя ражда само мъка и нови войни.
Интервю на Исак Гозес
Следете актуалните новини с БЛИЦ и в Telegram. Присъединете се в канала тук
Последвайте ни
15 Коментара: