Йона Тукусер е художничка. Възпитаничка на Института в Измаил, Бесарабия, магистър на Софийската художествена академия. „Момче, което плаче” по някакъв странен начин се е намесила и в нейния живот. Тогава е била още ученичка в родното си село Главан.
Видяла фотография на „Момчето...” в един вестник, харесала я и си я прибрала вкъщи. Разбира се, тя знаела легендата на пожарите, но това не я уплашило. Една сутрин родителите й, които били на работа, неочаквано се върнали. Отворили вратата на обора и отвътре ги блъснали пламъци и дим. Успели да се справят бързо. Угасили огъня. Дъщерята не споменала нищо, нито за фотографията на картината, нито за легендите около нея, но побързала да я занесе в една отдавна изоставена къща. Ако ще има пожар, то да няма какво да гори.

Години след това, вече известна художничка, Йона нарисувала петнадесет картини с общата идея да се представи ужасяващият глад, на който били подложени нейните съселяни по време на Сталиновите репресии. Картините били закачени в една галерия в София, част от тях се продали, други останали там години. В крайна сметка в галерията избухнал пожар. Изгоряло всичко освен нейните пет платна. По тях дори нямало поражения, само частични опушвания и замърсяване. „Остави ги да ги почистя и ела да си ги вземи”, предложил галеристът. Когато това станало, две от картините вече ги нямало. Спасили се от огъня, те били безпомощни пред крадците.

Година живях чужд живот

През декември 2010 година, на 53 години, съвсем неочаквано почина баща ми. Беше тежка загуба за мен. Живеех в София, мъчех се да рисувам . Платното ми беше на пода, там работех. Имаше лунно затъмнение. Излязох навън да погледам. Луната беше много красива. Прибрах се и усетих някаква твърда материя да навлиза в главата ми. Безболезнено влетя и спря около сърцето.
Обхвана ме страх, паника, прибави се и остра болка. Болеше ме душата. Боже господи, какво става, питах се и започнах да рева. Да кажа, че бях притеснена, няма да е точно, беше нещо по-силно. Плачех без причина. Вече не бях аз. Имах работа, срещи, преговори, но всички се проваляше. Докато си отворя устата да кажа нещо, и почвах да плача. Какво ти става, питат ме, а аз си тръгвах, без да мога да дам някакъв разбираем отговор. Разбрах, че вече нищо не мога да правя. Спрях да излизам, да рисувам, не гледах телевизия, не четях. Седях, клатех се и плачех. Това продължи една година. 365 дни аз не бях на този свят. Дадох си сметка обаче, че в мен се е вселила някаква тъмна енергия. Бях престанала да чувствам, а това е фатално за един художник. Вече не можех да правя единственото нещо, което имаше смисъл за мен - да рисувам. Само болката ме радваше, тя все пак ми даваше кураж и някакъв сигнал, че още съм жива.


Картината “Лилит” (вляво) днес се издирва от полицията 

Една година. Всички надежди, че това ще отмине от само себе си, се изпепелиха. Дадох си сметка, че нямам повече сили. Тогава отидох на гроба на Свети Серафим в руската църква „Свети Николай Чудотворец” и започнах да се моля. Бях чела и чувала за способността му да изцерява от тежки болести. Вярвам в Бога и от дете баба ми ме водеше в селския храм. През последната година обаче не бях стъпвала в църква. По Възкресение Христово за три дни отидох в Бачковския манастир. Молех се на иконата на Света Мина и Божията майка. Животът ми продължаваше да бъде ад. Свещеникът ми каза да чета Петдесети псалм. Нуждаех се от сила, която да ме освободи от бремето, което се бе вселило в мен. 

Една вечер пак бях с библията в ръка и пак на страницата, на която е петдесети псалм. Четях със страст, вниквах в думите. Не бягах по изреченията както друг път. В един момент стаята започна да се тресе. Помислих, че е земетресение, но с ужас забелязах, че всъщност се тресеше тялото ми. Паднах. Сякаш бях полята с варел вода. Отворих очи. Стаята бе друга, светлината – друга, и аз също. Усетих как в средата на гръбначния ми стълб се отваря дупка. Треперех от страх. Не смеех да се пипна, нито да мръдна. Чувствах се сама и беззащитна. 
Сутринта се събудих с огромно настроение, летях над леглото, радвах се на улицата, на хората. Продължих с молитвите и след около месец си станах пак тази, която бях. Сигурно мнозина ще се усмихнат на тази моя изповед. Може би и аз бих го направила, ако някой друг ми го беше разказал. Но се случи с мен. Това беше чудо. Дяволът се бе вселил в мен. Кой го бе вкарал и защо, не знам. И не искам да знам.

Архиепископ Серафим - духовникът

Архиепископ Серафим е роден през 1881 г. Един от най-видните духовници на нашето време. Архиерей на Руската православна църква, чието архиерейско служение почти изцяло преминава в България. Той идва в София и близо 30 години обгрижва духовно както руските емигранти, така и множество българи, в това число и духовници. Той оглавява руските православни общини в България от 1921 до 1950 г. В служението му съществено място заема борбата за чистотата на Православната вяра. Автор на безценни богословски трудове и проповеди, както и на акатист на свети Йоан Рилски Чудотворец, когото нарича „слава и красота на Българската църква“.



Картината „Момче, което плаче” е известна не толкова с художествените си качества, а с това, че предизвиква пожари в домовете на собствениците си. Оригиналът е дело на италианския художник Бруно Амадиа, известен като Джовани Браголин, но има много нейни фалшификати и копия, които спокойно шестват по галерии и частни колекции. Статистиката сочи, че оригиналът е сменял сто собственика. Толкова са и огньовете, предизвикани от нея. Изгорели са сгради, покъщнина, но не и самата картина. Тя винаги оцелява. Вече има и обяснение: Специалният лак, с който е покрита тя. 

Исак ГОЗЕС