Йона Тукусер е родена на 5 март 1986 г. в Бесарабия, с. Главан, област Одеса, Украйна. В момента живее в Ню Йорк, Рим и София. Учила е изящни изкуства в Измаилския хуманитарен държавен университет. През 2010 г. завършва магистърска степен по живопис към Национална художествена академия в гр. София. От 2005 година е изрисувала много стенописи в частни домове. Работи като помощник-реставратор в църкви и храмове в Украйна и България. Представила е изкуството си в множество индивидуални изложби в България, Франция, САЩ, Украйна. Участвала е в общи международни изложби в Русия, Словения, Казахстан, България и др. Носителка е на много награди, между които първо място за живописната творба „Смърт“, приз за живопис за „Тъга” в Москва. Първо място за пейзаж и портрет в Национална художествена академия в София. И за илюстрация на приказката „Грозното пате“ на Х. К. Андерсен. Забележителния проект „Глад „ на Йона Тукусер се представя от Фондация за изобразителен синтез с председател художникът Йонко Иван. Той е куратор на проекта.
Дано на младите художници, които сега поемат пътя си в изкуството,  не им се наложи да минат през ужаса, което преживях аз. Дори и в най-черните си мисли не съм допускал, че е възможно такова нещо. Защото преди това всичко беше чудесно. Още в началото, когато заживях в София, получих поръчка за два маслени портрета. Явно съм се справила добре, защото скоро се появиха и нови кандидати. Накратко казано тръгна ми славата. Тогава се появи той-непознат мъж, който поиска да направя портрет на жена му. Така започва невероятният разказ на художничката Йона Тукусер. Една драматична история с относително щастлив край. Всичко се случва в продължение на два дни, някъде в Пловдивско. 

- Защо някъде в Пловдивско?
- Защото наистина не знам точното място. Беше вила извън града. Отидох там за два дни, натоварена с платно, бои и всичко, което ми е необходимо за работа. Но още преди да започна, забелязах нещо странно. Мъжът извади пистолет и го размаха. Искаше да прави тройка. Жена му, като че ли нямаше нищо против. Или просто не смееше да каже нищо. Седеше и мълчеше. В целия си ужас се опитвах да говоря: Казах , че не е редно това, което става. Тя обаче се правеше че не чува. Започнах да рисувам, но над мен имаше невероятен психически тормоз и натиск от негова страна. Мъжът непрестанно се наливаше с вино, крещеше, псуваше , пистолетът бе до него на масата. Отсреща жената мълчи, а аз рисувам., през цялото време рева и се старая да не го чувам. И така два дни.

- Не ви ли даваха да излизате. Дори за малко?
- През всичкото време мислих как да се измъкна от този голям хол, да се добера до стаята, която определиха за мен и да се заключа, но ме беше страх. Не смеех да каже, че искам да си легна. Той не ставаше от масата, пиеше, а до него беше пистолетът. Много късно през нощта, най-после ме пуснаха да спя. Бързо се обадих на една приятелка, казах й какво се случва. 


Картини, отразяващи ужаса на глада


 - Не си ли помислихте за избягате?
- Нито за миг. Къщата беше в планината, имаше страхотна въоръжена охрана, няма как да избягаш. Казах на приятелката ми, че ако изчезна, да знае, че съм застреляна и закопана накъде около тази къща. Помолих я на другия ден, ако се е случило нещо с мен, да ми звъни, и да си държи телефона отворен.

- Никой ли не ви притесни през нощта в стаята?
- Не. На следващия ден, докато мъжът още спеше, се опитвах пак да говоря с жената. Казах й, че искам да се прибирам. Тя ми отговори, че всичко е наред , да не се притеснявам. Имаше нещо неадекватно в поведението й. Разбрах, че е втора съпруга на богаташа, първата е починала. Беше напълно безгласна буква.

- Как приключи историята?
- Мислих да завърша портрета и да се опитам да избягам. Бях много стресирана. По едно време той дойде. Седнахме да обядваме. Плахо казах, че работа е свършена и искам да се прибера в София. Тогава той отвърна: Ще видим. После нещо омекна и поръча на шофьора си да ме закара. 

- Сигурно добре ви е платил след толкова страх?
- Не. Попитах : Няма ли да ми платите? При което той каза, че първо ще покаже портрета на свои приятели, да го оценят и после ще реши дали да ми плати. Но на мен вече не ми пукаше. Аз исках просто да оцелея. И не знаех дали това ще стане, докато не си влязох в апартамента си в София. Дали по пътя накъде няма да ме пребият.

- Виждахте ли се после.
- Не, колата ме остави и дотук. Не ги видях, нито ги чух. Пари не взех, но разбрах какви големи изроди има и колко е опасно да рисуваш портрети. 
При този човек идваха на маса да обсъждат кой да слагат кмет на Пловдив черни души, които с нищо не се различат от тези от миналия век. Част от комунистическата система, причинили смъртта на хиляди българи в Бесарабия. Система, която като разлагащ се труп, все повече вони и  неговата зловеща миризма принуждава съвременните българи да бягат от родината си . Да бягат не от война , не от османско робство, а от миризмата на разлагащия се труп на комунистическата система.


По проекта на Йона “Гладомор”  се пишат научни доклади

Гладомор - мъртвите заплашени от изяждане 

- Госпожице Йона, сега рязко ще сменим темата: вместо за охранени, ще поговорим за гладни хора. По един ваш проект, представляващ петнадесет картини, посветени на глада в Бесарабия след Втората световна война, сега работят историци и научни работници. Написаният от тях доклад , който е сериозен научен труд, ще бъде издаден от университет в Измаил. Пак там ще започне и да се изучава проектът ви, наречен : „Глад”. Какво се е случило в не толкова далечната 1946-1947 години и от къде е интересът ви към това време?
- Тази година се отбелязват седем десетилетия от това драматично и позорно събитие, което по моя край наричат Гладомор. По-този повод е и научната конференция, която се проведе в Измаил. До промените през 1991 година за трагедията, погубила един милион души, се мълчеше. Тогава започнаха да се отварят архивите . Аз попаднах на тази тема съвсем случайно. В училище поискаха да разпитаме бабите си за нещо важно, на което са били свидетелки в миналото. Теглехме листчета и на мен се падна „Глад”.

- И какво разбрахте?
- Нещо, което ме ужаси. Тогава в селото са изчезнали кучетата и котките. Много хора са падали и умирали по улиците. И роднините са бързали да ги намерят и погребат, преди някой да ги е изял. Имало е случаи на човекоядство. Загинали са 70 000 българи, от общо 1 000 000 жертви.

- Защо, какво се е станало. Бесарабия е богат край. Може би нещо свързано с климата?
- Не. Сталиновите комисари са идвали и прибирали всичко: Зърно, животни, а когато и те свършили дори цвеклото. С шишове бучили навсякъде, където може да има нещо скрито. Баба ми Доминикия със смях разказваше: Минат руснаците на път за Румъния, оберат всичко, след някой ден минат румънците  и те претарашат хамбарите ни. Сталин продавал зърното в чужбина, ние умирахме от глад

- На колко години е била баба ви тогава и как е оцеляла?
- Била е на двадесет , омъжена. Много добре шивачка. Дядо ми ходел в Румънско, Галац, продавал роклите й и се връщал със зърно. Но съселяните му го усетили и искали да го убият. Едва се спасил.

- Колко обаче са загинали...
- Българите са 70 000. Тук обаче няма документи, свързани с това. Може би, защото по това време, вече сме били в съветския блок. Всъщност през 1935 година в Бесарабия пак е имало подобен унищожителен гладомор. Този път той е бил предизвикан от румънците. Но и в двата случая резултатът е един и същи-умират десетки хиляди невинни хора.

Исак ГОЗЕС