Неслучайно Пъблишърс Уикли определя Джеймс Патерсън като Кралят на бестселърите. След като печели награда „Едгар“ за дебютния си роман през 1977 г., книгите му са продадени в над 380 милиона екземпляра в цял свят. Държи няколко рекорда в книгата на „Гинес“  като най-голям брой заглавия в класацията на Ню Йорк Таймс, най-високо платен писател за 2020 г., първия автор в света с продадени над 1 млн. електронни книги.

Патерсън счита за огромна отговорност на обществото да окуражи децата да четат и да подкрепя библиотечната дейност. Поради тази причина той се посвещава на редица инициативи за насърчаване на четенето и подпомагане работата на книжарници и библиотеки, като до този момент е дарил над 50 млн. долара за тези каузи. „Бъдещето на твърде много деца е застрашено, защото не четат книги – казва в интервю писателят. – Така рискуваме скоро да бъдем управлявани от ограничени, безчувствени и нагли хора.“

 

 

За книгата

Мишена: Лидерът на нацията

Президентът на САЩ е починал неочаквано и хиляди опечалени наблюдават процесията по улиците на Вашингтон.

Мишена: Правителството

Снайперист нанася съкрушителен удар в сърцето на столицата – виден сенатор е убит пред дома му. На съпругата на Алекс Крос, наскоро повишена в началник на детективите във вашингтонската полиция, е поставен ултиматум – да разреши случая бързо, за да докаже, че заслужава поста си.

Мишена: Алекс Крос

Алекс предчувства, че убийството е само началото на много по-мащабен план. Твърде скоро този страх се сбъдва. Ужасяваща поредица от събития хвърля правителството и цялата страна в хаос.

Залогът никога не е бил по-висок за Алекс Крос. Смелостта и лоялността му са поставени на изпитание в най-важния случай в живота му.

Откъс

Температурата през онази късна януарска сутрин беше минус петнайсет градуса. Стотици хиляди смълчани хора се бяха струпали от двете страни на водещия от Капитол Хил към Белия дом път, по който щеше да мине процесията.

Бях застанал на ъгъла на Конститюшън Авеню и Луизиана Авеню, заобиколен от членовете на семейството си. Съпругата ми – Бри Стоун, която е началник на детективския отдел на вашингтонската полиция, стоеше пред мен, облечена с красивата си синя парадна униформа. Двайсетгодишният ми син, Деймън, беше от дясната ми страна. Бе пристигнал от Северна Каролина предишната вечер и беше с термобельо, костюм, вратовръзка и черно пухено яке. Баба ми – мама Нана, която бе прехвърлила деветдесетте, отказа да се вслуша в гласа на здравия разум и да гледа церемонията по телевизията. Тя седеше на сгъваемо столче вляво от мен, завита с одеяла, с вълнена скиорска шапка и с всичките топли дрехи, които притежаваше. Джани, седемнайсетгодишната ми дъщеря, и Али, деветгодишният ми син, които бяха облечени така, сякаш се намират на Северния полюс, се бяха сгушили един до друг зад нас и потропваха с крака, за да се топлят.

– Още колко време остава, татко? – попита ме Али. – Не си усещам пръстите на краката.

Сред глъчката на тълпата откъм Капитол Хил се чуха ударите на четирите барабана и звуците на тромпетите, предшестващи химна „Привет на водача“.

– Излизат от Капитолия – отвърнах аз. – Няма да чакаме още дълго.

След малко президентският химн свърши и премръзналата тълпа притихна.

Един мъжки глас извика:

– Пушки на рамо!

Друг мъжки глас повтори командата. А после трети. Един след друг на всеки петдесетина метра от изток на запад, войниците от двете страни на пътя изпълняваха командата. Те вдигаха пушките си и заставаха мирно, изпънати като пружини. Барабаните отново започнаха да бият и бавният им ритъм звучеше тържествено в далечината.

На върха на Капитол Хил се появиха сто курсисти от „Уест Пойнт“, облечени в сиви униформи и маршируващи в такт. След тях крачеха в стройни редици курсанти от Военноморските и Военновъздушните сили и Академията на бреговата охрана. Те стигнаха до подножието на хълма и ни отминаха с високо вдигнати глави и вперени напред погледи. Долитащите откъм хълма равномерни удари на барабаните ставаха по-силни. Появи се знаменосец с двама асистенти.

Чух тропота на копитата им, преди да видя седемте светлосиви коня, които се спускаха надолу по склона на хълма. Шест от тях се движеха по двойки в три реда. Седмият оглавяваше колоната.

Конете бяха оседлани, но само три от тях, които се движеха вляво, и конят, който бе начело на колоната, бяха с ездачи – войници от Националната гвардия. Шестте коня теглеха стогодишната черна катафалка, която возеше покрития с американския флаг ковчег с покойния президент на Съединените щати.

Бавният равномерен тропот на конете вече се чуваше съвсем наблизо и се сливаше с тържествените удари на барабаните. Зад катафалката вървеше черен кон без ездач с парадно наметало. Конят клатеше глава и опъваше юздите, които държеше един войник от Националната гвардия. Ботушите за езда на покойния президент бяха пъхнати в стремената с фортовете напред.

– Защо го правят? – попита тихо Али.

– Това е военен ритуал в памет на паднал в боя командир – прошепна Нана. – Направиха го и на погребението на президента Кенеди преди около шейсет години.

– Тогава ти беше ли тук?

– Бях на мястото, където си застанал, скъпи – отвърна Нана и си избърса очите с носната си кърпа. – Спомням си, сякаш бе вчера. Беше също толкова трагично, колкото е сега.

Не съм бил роден по времето, когато Джон Кенеди е бил президент, но Нана ми е разказвала, че хората хранели големи надежди за страната ни заради младия й лидер и убийството му било жесток удар за тях.

Почувствах се по този начин, когато Бри ми се обади, за да ми каже, че четиресет и седем годишната Катрин Грант е припаднала в Овалния кабинет и е починала, оставяйки съпруг, десетгодишни близначки и потресени и скърбящи хора. Президентът Грант бе от малцината американски политици, които успяваха да обединят противоборстващите сили в името на напредъка на страната ни благодарение на емпатията, интелигентността и самоиронията си.

Бивш сенатор от Тексас, Грант влезе в Белия дом след внушителна победа на изборите. Тя вдъхваше оптимизъм на хората, които вярваха, че е настъпил краят на разногласията и политиците ще загърбят различията си и ще работят заедно за общото благо. И те го правеха в продължение на триста шейсет и осем дни.

Седемдесет и два часа след като отпразнувала първата годишнина от встъпването си в длъжност, по време на среща с военните си съветници президентът Грант се оплакала, че й се вие свят, свлякла се на пода зад бюрото си и починала след няколко минути.

Лекарите бяха покрусени. Грант беше в отлично здраве – бе преминала през обстоен медицински преглед преди по-малко от два месеца. Патолозите във Военноморската болница в Бетесда установиха, че е починала от тумор, който се развил бързо, обхванал вътрешната й сънна артерия и прекъснал притока на кръв към по-голямата част от мозъка й. Не е било възможно да бъде спасена.

На погребението й всички скърбяха за загубата и за разбитите си надежди. Докато кортежът се приближаваше към нас, хората от двете страни на Конститюшън Авеню притихнаха тъжно.

Деймън помогна на мама Нана да се изправи на крака. Двамата с Бри застанахме мирно. Мъчех се да потисна надигащото се в гърдите ми чувство, когато катафалката с ковчега с тялото на Грант мина покрай нас и черният кон се изправи на задните си крака в студения въздух. Но най-силно ме порази колата, която се движеше след черния кон. Предположих, че в нея са съпругът и дъщерите на Грант.

Спомням си как се чувствах, когато първата ми съпруга загина трагично и ме остави с малкото ни момче и новороденото ни момиченце, за които трябваше да се грижа сам. Бях съсипан и гневен. Това бяха най-тежките дни в живота ми. Мислех си, че никога няма да мога да се съвзема.

Сърцето ми се късаше за семейството на президента. Примигнах, за да не позволя на сълзите си да потекат, докато наблюдавах барабанистите, които ни отминаваха, вперили напред очи, и отмерваха ритъма на погребалната процесия.

– Може ли вече да си тръгваме? – попита Али. – Не си усещам коленете.

– Не може да си тръгнем, преди да се хванем за ръце и да кажем молитва за страната ни и за упокой на тази добра жена – рече мама Нана и протегна ръце към нас.