Един от най-изтъкнатите преводачи Венцеслав Константинов е починал днес на 78-годишна възраст, съобщиха негови близки.

Наричат го "трубадур на словото", а чрез неговите преводи до българските читатели достигат творбите на Франц Кафка, Гьоте, Хайне, Рилке, Томас Ман, Бертолд Брехт и др.

Венцеслав Константинов е роден на 14 септември 1940 г. в София в семейството на професора по теория на музиката Константин Константинов. Потомък е на просветния деец и кмет на Пловдив Стефан Гевгалов. През 1969 г. завършва германистика и философия в СУ „Св. Климент Охридски“. Назначен е за учител по немски и английски език в Банкя. Прави дисертация на тема влиянието на немския литературен експресионизъм върху българската поезия от периода между двете световни войни. След 1987 г. е преподавател по превод на немскоезична поезия в Софийския университет, пише dir.bg.

Изнася лекции и участва в научни конференции в университети на Берлин, Лайпциг, Марбург, Виена, Прага, Берн, Цюрих, Лозана и др. Венцеслав Константинов живее в София, а от 1968 г. – и в родопското село Солища̀ – като писател и литературен преводач на свободна практика. Владее 4 езика.

От 1989 г. е женен за американистката проф. Албена Бакрачева. От двата си брака има три дъщери.

Нека почетем един негов превод на Рилке:

"ВЕЛИКАТА НОЩ
Често се чудех на тебе, стоях на открития вчера прозорец,
стоях и пак ти се чудех. Все още новият град
изглежда ми бе забранен, а пейзажът, неукротен,
в мрака изчезваше, сякаш ме нямаше. Никакъв близък предмет
не си даваше труд да ми стане понятен. Покрай фенера
нагоре се виеше уличка: виждах, че ми е чужда.
Отсреща - някаква стая, достъпна, озарена от лампа -,
вече участвах; те го усетиха, спуснаха щори.
Стоях. И тогава проплака дете. Знаех майките
някъде там из къщите какво причиняват - познавах
в същото време на всеки плач неутешимата първопричина.
Или запяваше някакъв глас и изтръгваше далечен отломък
от моето очакване, или долу покашляше старец,
изпълнен с упрек, сякаш снагата му имаше право да бъде
по-сприхава срещу по-нежния свят. После удари някакъв час -,
но заброих твърде късно и той се отрони край мене. -
Като момче, чужденец, когато най-сетне са го допуснали,
но топката все не улавя и не умее нито една от
игрите, които другите толкова леко помежду си споделят,
стои там и гледа встрани, - сега накъде?: аз стоях, и внезапно
разбрах, че ТИ общуваш с мене, играеш си, зряла
нощ, и ти се чудех. Където църковните кули
се мръщеха, където ме заобикаляше град
с предотвратима съдба и неразличимите хълмове
лежаха насреща ми, а в близост наоколо
жадната чуждост обграждаше случайното пламване
на моите чувства -: сега, Висина,
за тебе не беше позор, че ме познаваш. Твоето дихание
струеше над мен. Твоята белязана от далечна сериозност
усмивка проникна в мен."