Катринe Енгберг е родена през 1975 г. в Копенхаген, където живее и днес. Дебютният й роман „Наемателката“ е преведен в повече от 20 страни по света, а продажбите му в Дания надхвърлят 100 000 екземпляра. Книгата, както и нейното продължение – „Стъклени крила“,  бяха приета много добре и от българските читатели.

Сега „Хермес“ представя „Погрешни стъпки“ – третата част от бестселъровата поредица за полицейски следователи Йепе Кьорнер и Анете Вернеру, която се отличава с неповторим стил, гениално преплетени сюжети и запомнящи се герои.

За „Погрешни стъпки“

Когато 15-годишният Оскар изчезва, полицията предполага, че той просто е избягал. Типичен случай за пренебрегвано дете от богато и ексцентрично семейство, което иска да се откъсне за няколко дни от проблемите си. Родителите му обаче са сигурни, че с него се е случило нещо ужасно.

Единствената улика е загадъчно писмо с цитат от Оскар Уайлд, което никой не може да разгадае. Дали става въпрос за оплетена схема за отвличане или прощално писмо от депресиран тийнейджър? Имал ли е Оскар причина да посегне на живота си?

Тогава тялото на млад мъж е открито в инсинератор за отпадъци. Жертвата е убита същата нощ, когато Оскар изчезва. Следователи Йепе Кьорнер и Анете Вернер започват трескаво издирване. И се натъкват на шокиращи семейни тайни.

 

Старият „Омега Сиймастър“ на Йепе показваше три часа, когато той и Анете влязоха в кабинета си в полицейското управление на улица „Тайлхолм Алѐ“. Модерните коридори на Отдела за престъпления срещу личността бяха пусти, и то не само защото беше събота следобед. Миналата година следствените звена бяха прехвърлени от историческата сграда, която се намираше в „Инре Бю“ и беше проектирана от Кампман, в новия суперполицейски участък в „Сюдхаунен“, но преместването не беше толкова лесно за осъществяване. Новото съоръжение беше с твърде малки размери и въпреки съвременния си дизайн, не предоставяше на следователите особено добри условия за работа. И съответно тук нямаше жива душа. Въпреки че кабинетите в старото управление бяха занемарени, стените и старите, сводести тавани бяха пропити с дух, който никоя нова постройка не можеше да замени.

Офис столът изсъска адаптивно под Йепе, щом той се настани зад бюрото и включи новия си компютър с носталгична въздишка. Беше работил между тъмните дървени панели на старото управление дванайсет години и щеше да отнеме време да свикне с безличните тухли и стъкло на „Тайлхолм“.

Постави пред себе си снимката, която му беше дала майката на Оскар Драйер-Хоф. Слабо момче с тъмна коса, кафяви очи и кожа, която, изглежда, не беше изложена на достатъчно чист въздух. Лице, по тийнейджърски приклещено на границата между завършените черти и детската пухкавост. Интелигентен поглед, доколкото имаше смисъл да се говори за нещо такова въз основата само на едно изображение. Времето на снимката беше слънчево, може би беше от разходка по море, и блясъкът бе накарал момчето да присвие очи, сякаш гледаше скептично.

Йепе остави снимката настрана, отвори програмата ПОЛСАС и започна да пише доклад с днешните си бележки за изчезналото момче. Анете седеше срещу него, звънеше на съседи и съученици и с равно темпо задраскваше имената им от списъка. Постепенно се бяха свързали с почти всички, но никой не знаеше къде е Оскар. Йоаким, съученикът на Виктор, който го беше видял да говори с шофьора на черна кола до Ботаническата градина, не беше обърнал внимание нито на марката, нито на номера на автомобила, и като се позамисли, всъщност не беше сигурен дали това е станало в петък, или в четвъртък.

Йепе изпрати сбит имейл до следователя Томас Ларсен и го помоли да проучи семейство Драйер-Хоф, като се съсредоточи върху сигнала за заплашителни писма, както и върху финансите и бизнеса на родителите. Ако някой беше отвлякъл Оскар, причината най-вероятно беше или в богатството, или в историята на семейството.

Той отиде за едно кафе до автомата в коридора. Избра двойно еспресо и наля капка мляко. Кой знае какво щеше да им донесе остатъкът от деня. Догади му се при мисълта за оглед на трупа на мъртъв тийнейджър. Децата трябваше да надживяват родителите си. Точка.

Обратно зад бюрото, той принтира снимките на мистериозното писмо, които Анете беше направила. Оригиналът беше на път към отдела по криминалистика на „Слотсхеренсвай“, за да бъде проверен за отпечатъци и други следи, които дай боже биха могли да разкрият нещо за произхода му. На пръв поглед беше напълно анонимно. Обикновени печатни букви на обикновен бял лист, които можеха да са написани от който и да е компютър и принтирани с който и да е принтер.

Йепе отново прочете текста.

Както бе убил художника, така щеше да убие и неговата творба, а заедно с това и цялата ѝ същност. Ще убие миналото и когато то бъде мъртво, той ще бъде свободен.*

 

Звучеше му познато, може би като нещо, което е чел някъде. Въведе редовете в полето за търсене на браузъра си и го заляха резултати, препращащи към писателя Оскар Уайлд. Оскар? Съвпадението в имената случайно ли беше или скрито послание? Йепе се сети, че Естер де Лауренти беше споменавала и цитирала Уайлд повече от веднъж, така че може би трябваше да ѝ се обади, макар че обикновено се въздържаше да се обръща към нея във връзка с полицейски разследвания. Бяха се сприятелили покрай един случай преди три години и тогава помощта ѝ едва не ѝ коства живота. Оттогава му беше помагала и друг път, но Йепе вече внимаваше да не я излага на потенциална опасност.

Той позвъни.

– Да?

На заден фон звучеше музика. Опера.

– Йепе е, безпокоя ли те?

Той отпи пробно от кафето и направи гримаса.

– Здравей, Йепе, радвам се да те чуя! – Последва кратка пауза, сякаш тя бе оставила телефона, защото гласът ѝ прозвуча отдалечено, когато пак заговори: – Само да намаля – каза тя и след момент музиката спря. – Готово. Какво ти е на сърцето?

– Всъщност се обаждам да те питам дали ти е познат един откъс от Оскар Уайлд, който ми попадна. Винаги мога да помоля Сара да го провери в интернет, но ще ми е полезно да се запозная с контекста, за да разбера какво може да означава. Да пробвам ли да ти го прочета на глас?

– Разбира се! – отговори тя с ентусиазма на академик, предизвикан на своя почва.

Йепе зачете:

– Огледа се наоколо и видя ножа, с който бе пронизал Базил Холуърд. Беше го почиствал многократно...

Не стигна по-далеч.

– Дали ми е познат?! Магистърската ми теза беше за Оскар Уайлд. Това е от „Портретът на Дориан Грей“, с който Уайлд отдава почит на младостта и осмива суетата на съвремието си.

Чу се някакъв трясък, все едно нещо беше паднало от масата и се беше строшило.

– Грегерс, какво става там? Ох, тук стана малка злополука, Грегерс изпусна една чаша и сега има стъкла и мляко навсякъде. Докса, не! Йепе, може ли да говорим по-късно? Или ако имаш време, може да се видим?

– Благодаря, Естер, какво ще кажеш за утре следобед? Към пет?

– Ще те чакам!

Когато затвори, кафето вече беше изстинало. Йепе изхвърли чашата и погледна Анете, която също се канеше да приключи телефонния си разговор. Тя му махна нетърпеливо.

– Добре. Да, „Сьонре Фрихаун“, разбрано! Отиваме. – Анете отдели телефона от ухото си. – Обадиха се от Централата. Намерили са училищната раница на Оскар на кей на няколкостотин метра от апартамента на семейството.

– Откъде знаем, че раницата е негова?

– Пише името му. Криминалистите са на път, да тръгваме – каза Анете и плесна с ръце, все едно подканяше дете.

Йепе се изправи на крака и грабна якето си с енергия, каквато кафето не бе могло да генерира. Имаха следа!