Всеизвестно е, че Йовков не бил човек на компаниите, не обичал да “бистри” с колеги и приятели ни политиката, ни злобата на деня. Съвременниците му го намират за саможивец и на масата му в кафе-сладкарница “България” не смеел да седне никой без покана. Той идвал в това луксозно заведение не само заради уюта и добрата кухня, но и заради вестниците - наши и чужди, които собственикът предоставял всяка сутрин.
С особено любопитство и внимание четял криминалната хроника от газетите, съобщенията за битови драми, за кавги, сбивания, убийства поради ревност или алчност...

Кой е Индже войвода, този пленителен образ 

в разказа на Йовков? Документалните извори за него са оскъдни. Известно е, че той става литературен герой на самия Пушкин (малката и недовършена повест “Кърджали”). Роман със същото заглавие издава и прочутият полски генерал и политик Михал Чайковски (известен още като Садък паша), също запленен от величавата драматична фигура на Индже. Но и той пише по устни разкази и предания.
 
Индже всъщност се казва Стоян, роден е между 1755-1760 г. За негово рождено място спорят Сливен, с. Попово (Карнобатско), Жеравна, с. Доганджик (Лозенградско)... Предположенията, че бил еничарин, не са правдоподобни, според някои, не само защото еничарството е преустановено като практика по това време, но и защото няма данни да е приел исляма. Може би е бил свързан с войнуците (военизирано християнско население) или доганджиите (специализирани военни части за обучаване на ловни соколи). Със сигурност след 1792 г. той се присъединява към кърджалиите. Наистина ли Индже в един момент от свиреп насилник и убиец се превръща в закрилник на християните и главно на сиромасите? Това е въпрос, на който не може да се отговори еднозначно, но тъй или иначе в промяната му няма намеса красавица на име Пауна. Това, което е сигурно: 

песните и преданията 
за неговите набези 
като разбойник 
и насилник са повече


и по-убедителни от тези, в които той се възхвалява като народен закрилник и борец за свобода. 

Обезлюдяването на много селища в Източна Тракия е в пряка връзка с престъпленията на Стоян-Индже. Изселници в Молдова, Цариград и другаде са запазили песни и спомени за кървави кланета и погроми, свързани с името на Индже и неговите главорези. Прототипът на Йовковия герой със сигурност е бил на служба в молдовския княжески двор в Яш, където се издига до гвардейски командир - след 1806 г. Доверието, което му гласуват там, свидетелства в полза на неговата промяна. Жени се за Екатерина, има син и след време се премества в Бесарабия. 

Истинският Индже 
загива в ръкопашен
ой в битка при Скулен, 


на десния бряг на р. Прут, през 1821 г., юни, където се сражава със своите хора срещу много по-силна турска войска. Противоречива и драматична личност, но много далеч от романтичния образ на Йовковия герой. 


Петър Слабаков и Доротея Тончева във филма „Шибил“

Шибил, или Мустафа Шибил (живял някъде в средата на ХIХ век), също е много различен от снажния, напет хубавец, описан от големия наш писател. 

Прототипът на Шибил е турски циганин, обирджия по пътищата, разбойник Да, има любовна история, но избраницата му се нарича Дженда, а не Рада, както става ясно от песента:

Джен­да на пъ­тя сто­е­ше,
бя­ла къ­де­ля пре­де­ше.
Му­с­та­фа иде от­до­лу, 
але­на ко­ня яз­деше. 


Панайот Хитов в книгата си “Как станах хайдутин” описва подробно неговата история. Шибил върлувал десет години в района Бургас-Сливен-Котел-Елена и населението поревало от него. Няколко пъти влизал в затвора и накрая решил, че му е време да остави този занаят. Подкупил местните власти, те го пуснали и той заседнал в Градец, където заживял охолно и честито. Дженда била дъщеря на местен големец - Върбан чорбаджи, била омъжена и имала четири деца. Но става жена на Шибил, за срам и ужас на близките си. Разхождала се с няколко реда алтъни на врата. Краят на Шибил е не по-малко любопитен и трагичен от този в разказа на Йовков. Мустафа Шибил се похвалил някъде, че големите конаци на сливенския аянин са построени с негови пари. Дошло това до ушите на аянина и той решил да го погуби. Използвал за целта доверено лице на бившия разбойник, някой си Иса от село Пашакьой. Този Иса го подмамил да отиде до воденицата на Градец, а там, от засада, го застреляли още щом слязъл от коня. Лично Иса му отрязал главата и я занесъл в Сливен в дисагите си. Тялото на Шибил на бърза ръка било погребано наблизо в плитък гроб. Дженда научила за това чак след четири дни, когато върху гроба вече имало грамада от камъни, хвърляни от местните хора по стар обичай с грозно проклятие. Писателят Цончо Родев в историческия си роман “Бурята” пише: “Който пътник минеше, бе хвърлял там по камък и бе изричал: “Проклет да е Шибиля!”. 


Йовков със съпругата си Деспина и дъщеря си Елка


Женда била удушена наскоро след това от свои съселяни, които не можали да й простят, че се е повлякла подир ненавистния разбойник. Според изследването на сливенката Щилияна Василева грамадата близо до новия път от Петолъчката до Котел е просъществувала като “Шибилевата погромнина” допреди 40 години, но днес вече е заличена. 

Йовковата драма “Албена” също е написана по действителен случай 

от 1904 г., в който жената се е казвала Яна, от село Мусубей (днес Долен извор). Йовков е бил свидетел на случилото се като учител в това село преди Балканската война. Куцар се наричал всъщност Петко, а истинското име на Нягул било Иван Опря - румънец, ратай на кмета. Яна имала две деца - Марко, на 8-9 години, и Петко, на 3-4 г. Иван, който бил любовник на Яна, след предварителна уговорка влязъл през нощта в къщата и убил Петко

Яна му съдействала, като го повикала, когато мъжът й заспал, и хвърлила върху лицето на жертвата престилката си. После двамата се опитали да прикрият престъплението, като сложили на главата на Петко калпак, за да не се вижда раната. Малкият син на Яна навярно е детето, което е издало майка си при разпита. След отвеждането на Яна децата останали при баба си. След време Марко бил прибран от семейство в село Пчеларово, за да пасе овцете им. По време на Първата световна война наблизо има сражение (т.нар. “Добричка епопея”, 1916 г.) и овчарчетата намерили в местността снаряд. Той избухва в ръцете им и така големият син на Яна загива. Малкият син Петко бил осиновен от Митьо Киров, заможен земевладелец от с. Загорци. Осиновителят му се грижи добре за него. Когато става време за войнишка служба, той му купува кон и го изпраща с него,за да остане в кавалерията в Добрич. Когато момъкът се заженва, осиновителят му дава земя в с. Загорци и го подпомага. Петко имал три деца и си купил къща в Добрич. Тук за пръв път със семейството си заедно той има възможността да гледа, на сцената на добричкия театър, пиесата “Албена”. Според спомени на негови близки, той плакал по време на цялото представление. По характер бил труден човек - работлив, но затворен и неразговорлив. В семейството му се пазели да не споменават за родителите му, защото той се разстройвал и псувал. 

Яна била отначало в шуменския, а после в сливенския затвор. Според някои починала в затвора, след като родила дете от Иван, а според други излязла жива и здрава оттам през 1940 г. и тръгнала да издирва децата си с куфар, пълен с подаръци. 

Петя АЛЕКСАНДРОВА