Хората, които разбират от пари, казват, че във време на инфлация, изкуството е най-добрата инвестиция. Дори заради факта, че една картина никога не остарява. Потвърждение са шедьоври на Моделиани, които някога са продадени за бутилка вино, а днес струват милиони.

Без да се сравнява с великия италианец, художникът Лъчезар Ошавков казва: „Аз съм човек на изкуството, това е целия ми живот“ - и вече близо седем десетилетия години, не оставя четката.

От 55 години известният живописец живее в Париж. Днес обаче, негови картини са изложени в софийската „nOva art space“ галерия.

 

- Г-н Ошавков, наскоро навършихте достолепните осемдесет години.  Можем ли да наречем изложбата ви в София юбилейна?

- От малък не обичам да  празнувам рождения си ден. Ненавиждам юбилеите. Така че изложбата ми е по-скоро ретроспективна. В нея за първи път в България показвам картини, рисувани през 65-годишния ми творчески път. Най-старата е портрет на Никола Манев, правен 1957 година, а най-новата е завършена в началото на 2022.

- Да се върнем към най-старата. Каква е историята й?

- Тогава двамата с Кольо току що сме навършили седемнадесет години и сме ученици в Художествената гимназия. Той е нещастно влюбен, но не смее да изрази чувствата си. Така че обекта на неговата любов не подозира за тях. Не се знае дали тя ще му каже: Да или Не. По тази причина Манев страда. Пие вино и пуши съкрушен. Точно в този момент, на едно таванче, аз го скицирах. Годината е 1957 година.

Когато заминах, картината остана вкъщи, а по-късно я прибрах във Франция. Показвал съм я по изложби, но не сам я продавал. Манев искаше да я купи, но му сложих такава цена, че той се отказа. Заглавието й е „Импресия“, написано е на френски, при това без нито една правописна грешка.

- Въпреки че тогава сте нямали и идея че живота ви ще мине под Айфеловата кула, а и не сте знаели френски?

- Напротив, винаги сме имали тази идея. 1957 година, след турне в Съветския съюз и още няколко соцстрани, Ив Монтан и Симона Синьоре дойдоха в България. Монтан направи голям жест, като даде безплатен концерт за ученици и студенти в зала „България“. Ние с Манев бяхме там и това се оказа определящо. Освен това нашите фамилии обожаваха Франция и отлично говореха езика на Дюма. Аз бах черната овца, научих френски много по-късно, когато пристигнах в Париж. Тогава бях на 26 години, а сега съм на 82.

- Показвате 47 картини. Твърде много за човек като вас, известен с това, че работи много бавно? Кога успяхте да ги нарисувате?

- Заради пандемията затвориха цяла Франция и това се оказа добре дошло за мен. От 16 февруари 1920 година до преди месец не съм  излизал от ателието си. Нарисувах дузина картини, които сега са тук, добавих и неща от личната си колекция.

- Нима имате колекция от ваши картини?

- Това са работи, които си пазя от ученическите години в Художествената гимназия, имам 2-3 картини, които съм рисувал като студент в  Академията, както и една, която някога съм продал и след години успях да си я откупя на търг.

- Неотдавна едно празно платно бе купено за много пари. Как оценяте подобно изкуство?

- Аз рисувам фигуративни картини, които не са нито хиперреализъм, нито сюреализъм нито социалистически и капиталистически реализъм. Това са картини, които естетически са коренно противоположно на това, което е на мода в момента. Така че аз съм в опозиция на модното още от началото на осемдесетте.

В модерното изкуство, което започна през втората половина на 19 век и се налага до днес, вече няма изобразително изкуство. Изчезна образът, човекът, като сюжет от картината, бе заменен от предмета. Нямам нищо против инсталациите и концептуалните решения, но това вече не е изобразително изкуство, а нещо, което не знам защо наричат съвременно.

Салвадор Дали казваше на младите: "Никога не се насилвайте да бъдете модерни, това е единствното, от което не можете да избягате".

- Вие как се определяте?

- Като художник от съвременния авангард. В „Лувара“ и  „Прадо“ картините на най-големите са винаги на мода. Връщам се към Салвадор Дали. На любимия му журналистически въпрос: Какво ново? - той винаги отговаряше с една дума: Веласкес. И е напълно прав, защото произведението на изобразителното изкуство е единствения продукт, създаден от човека, който не се изхабява с времето. Фреските в пещерите съществуват от векове и хората отново отиват да ги гледат.

- Какво бихте казали тогава на тези, които не  искат да гледат паметника на Съветската армия в центъра на София, например?

В центъра на Виена също има паметник на Съветската армия и никой не говори за разрушаването му. Аз съм човек на изкуството, това е целия ми живот. Онзи, който разрушава произведение на изкуството, е варварин. Щом нещо не ти харесва, не го гледай, но не го руши.

В една колекция видях прекрасен мраморен бюст на цар Борис III. Някой, който не го харесвал обаче, е стрелял в челото му. Независимо от политическите съдържания, дали е Царят или Червената армия, посягането на една творба е варварство.

- Близо 70 години създавате изкуство. Каква е съдбата на вашите картини? Не страдате ли по тях?

- След като завърша една картина, преставам да се интересувам от нея. Доволен съм, че съм я продал и не изпитвам носталгия. Не правя картини за себе си и приятелите, а за всички.

- Интересувате ли се какво казват критиците за вашите работи?

- По скоро не. Предпочтам да съм анонимен, да не ме спират на улицата. Знам, че това е антикомерсиално, особено в днешно време, когато не е важно да знаеш да правиш, а да правиш, за да се знае. Освен това днес няма критерии и е много лесно да се  бие тъпана.

Веднъж казах на един критик: "Мнението на моята портиерка ми е по-важно от твоето". Не съм имал отрицателни критики във Франция. Пишещите са били винаги благосклонни към мен. Има и причини: В България, в Художествената гимназия и Академията, аз научих занаята и това респектира: Пак ще цитирам Дали, един от най-здравомислещите хора на 20 век. Той казва на младите : Започнете като старите майстори, след това правете, каквото си искате и винаги ще ви уважават. 

 

- В  ранна детска възраст сте взели първо не четката, а цигулката. В семейството ви са обожавали музиката. Вашата сестра е световноизвестната флейтистка Лидия Ошавков. Можехте ли да се разминете с рисуването. И докъде щяхте да стигнете с музиката, ако се бяхте посветили само на нея?

- Не по-далеч от кривата круша. Просто Господ си знае работата. В Париж с Константин Казански имахме голям успех като дуо, изпълняващо руски и цигански песни. Имаше период, в който се считаше, че соарето на богаташите не е на ниво, ако там не са „Братя Казански“. По едно време обаче, Коцето започна да пише песни, а аз катастрофирах тежко, загубих гласа си и така приключих с музиката.

- Връщате ли се понякога към този трагичен случай?

- Беше в началото на октомври 1984 година. Бях убит на място. В клинична смърт и кома близо месец. В това време приятелите: Никола Манев и Андрей Лекарски събират онова, което  намерили в стаята ми: рисунки, скици, драсканици, изпразнили дори и кошчетата и изложили всичко в една галерия. Тази т.н. посмъртна изложба се прочу с това, че в нея търсенето надвишаваше предлагането.

Всеки искал да има някакъв спомен от мен и така всичко се разграбило. Само че аз, благодарение на лекарите, оживях. Те ме направиха като нов и неупотребяван. Удивителното обаче е, че всяко нещо, което се е продало на тази изложба, не се появи никога повече през годините. Нито в други експозиции, нито на търг.

Исак Гозес