Един оригинален поглед към българската история, разказана за деца, но подходяща и за възрастни. История без дати и години, вдъхновена от изворите на времето. 

„Разказите на стария дъб. Приказки за българските владетели“ е книга, която се опитва да доближи историята до нейния изначален разказ, когато се е предавала от уста на уста.
С времето този разказ на родовата памет превръща събитията в легенди, легендите – в приказки, и в края на краищата приказките стават история.
 


 
 
Вярвам, че все още има надежда – и тя е в децата ни. Но от нас зависи какво ще посеем в главите им
(Интервю с Богдана Кривошиева)
 


 

 
Богдана Кривошиева е завършила специалност „Археология“ във Философско-историческия факултет на ПУ „Паисий Хилендарски“. Научните ѝ интереси и публикации са свързани с религията и културата през Античността. В книгата си „Разказите на стария дъб“ авторката обръща поглед към българската история. Притчов и асоциативен, красив и жив, езикът ѝ следва традицията на народната приказка, за да възкреси чрез художественото слово паметта за славната история на Първото и Второто българско царство. 
 
- „Разказите на стария дъб“ звучи като приказка. Защо избрахте тази форма, за да разкажете средновековната българска история?

- Много хора губят интерес към историята още от деца и основната причина за това е начинът, по който е поднесена в учебниците. Убедена съм, че дефицитът на знания се дължи именно на неразбирането на учебния материал. Ето защо реших да напиша историята ни на достъпен език с уговорката, че все пак не става въпрос за онези традиционни приказки, които започват с „Имало едно време...“. Преди всичко това са разкази за миналото, в които проговарят и самите извори.

- А защо се спряхте на този период?

- Историята на българите е стара колкото света, но е доста мътна и фрагментирана в периода преди Средновековието. Там става въпрос за съвсем друга приказка. Затова „Разказите на стария дъб“ започват от времето, когато българите влизат в полезрението на средновековните хронисти. А и самата история през Първото и Второто българско царство звучи като приказка, за разлика от по-новото време. 

- В книгата има много любопитни подробности, които са малко познати на читателите. Откъде черпите информация?

- Като историческа книга, няма как да не се опра на изворите и научната литература. Но освен това тя е и художествена, ето защо реших да включа някои легенди и предания. За мен те също са важен източник, тъй като отразяват събитията такива, каквито ги е съхранила народната памет. Разбира се, не липсват и интерпретации, но те са само в онези епизоди, за които няма категорични данни в науката. На тези места съм следвала логическата връзка. 

- Тази година се навършват 300 години от рождението на Паисий Хилендарски, както и 260 години от написването на „История славянобългарска“. Можем ли да кажем, че предстоящото излизане на книгата е обвързано с тези събития?

- Самата книга е свързана с тези значими събития и аз се радвам, че тя излиза точно сега, защото за тях почти не се говори днес. Така както миналата година (2021 г.) без никакви чествания, съвсем тихомълком, се навършиха 1340 години от създаването на България. Не проумявам как е възможно да не се отдава значение на толкова важна за нас годишнина? Народната амнезия е тревожен сигнал за бъдещето на една държава. Затова съм изключително благодарна на издателство „Хермес“, че застана зад книгата и я издаде именно през тази Паисиева година. 

- Метафората за дъба, който пази спомена за славната българска история, е много силна. Вярвате ли, че ще се пробудим чрез словото?

- Едва ли има друг начин. Историята отдавна го е доказала. Тежка е съдбата на България. Всяка педя от земята ни е отстоявана с живота и кръвта на предците ни, а днес ние с лека ръка сме готови да я предадем. Надявам се, че това не е невъзвратим процес. Вярвам, че все още има надежда – и тя е в децата ни. Но от нас зависи какво ще посеем в главите им.

- В тази връзка какви са посланията, които искате да отправите към младото поколение читатели?

- Посланието е само едно: родолюбие.