Когато на 28 юли 1995 година след обяд, седнали пред малката масичка, прехвърляхме историите на живота му, нито той, нито аз сме предполагали, че само след часове, него вече няма да го има на този свят.

Той беше стар, болен, самотен, ограбен, беден и…много  щастлив.  Роден с късмет. Така казваше. И се усмихваше.

Издърпваше нова цигара от пакетчето, след като току що бе угасил старата. Отпиваше и от малката ракийка, въпреки  докторите.

Мансардата на седмия етаж на улица „Раковска“ 88 бе като кораб, опустошен от  ураган, празна и тъжна, но той гледаше към прозореца,  където бе  небето и някой слънчев лъч, пробиващ сумрака. Говореше, че между тези четири стени още витаят духовете на неговите хора:   Кисимов, Вапцаров, Бешков,  Стефан Македонски,  Владимир Димитров , с когото рисували една и съща  картина-  Майсторът горе-той долу.

Обичаше всичките си приятели, независимо дали са   хамалите, пияниците от махалата, несретниците,  непризнатите, знаменитите  и не се отричаше от нито един от тях.

Не мечтаеше  за пари и слава, а само  да може да стане и тръгне , както някога. Но… сърцето кракът, ръката…  А и асансьорът, който все не  работи, го бяха обрекли на принудително затворничество.  Последните седем  години не бе стъпвал на улицата. Старите му другари, или по-точно тези които останаха, вече нямаха сили да изкачат  сто и осемдесетте стълби. 

Ателието хан и  храм на изкуството, в който се  водеха дълги словесни  войни за всяка кауза, картина или художник опустя. Изчезнаха  дори онези, които лакомо ядяха и пиеха на софрата му. Нямаше какво да ги задържа. Още повече, че демократите го нарочиха за комунист. Значи анатемосан. С една мизерна пенсия и няколко болести. На такива не трябва да се ходи на гости . Затова си тръгнаха, защото вече го нямаше бохемът,  на чийто сметка  се веселяха до зори.  Преди да затворят вратата  обаче, прибраха каквото могат.  Тъжна история.  И въпреки това той твърдеше, че е щастлив. Как да го обясниш на младите и здравите, които все се вайкат, че са нещастни.

Георги Павлов-Павлето бе всепризнато природно чудо. Заради таланта,  ръста от 104 сантиметра, тридесет и  седемте  килограма тегло, духа, чувството са хумор, нескончаемата енергия и доброта. Родил се на последния ден на август  преди сто и десет години с единствената мисия да бъде художник. И поет докато не рисува.

Тогава лекарите били категорични, че такива като него си отиват на четиридесет.  Доживя до 81.  Идеята да му се направи паметник вече е забравена.  Eдна  плоча пред дома му  и улицата, кръстена на него напомнят, че го е имало.. Днес светът има други приоритети.

Чипровци е родният му град. Майка му го праща на училище година по-късно,  с надеждата, че в тези 365 дни ще порасне. Разказът му  подскача от година на година.  На младини пазел партизаните. Властта го пребила от бой. Ботушите  на жандармите се изписвали върху тялото му като цигулки. А на 6 септември  1944 година, полицията стреляла срещу демонстранти.  Не побягнал. Нека видя как започват революциите, казал си.

 Баща му продава най-ценната вещ в къщата, шевната машина, за да  се изучи. В Художествената академия Борис Митов е неговият учител.  Първите две изложби утвърждават мнението, че на живописния небосклон изгрява нов талант. На третата идва лично Георги Димитров. Попитал го: има ли бои, ателие, работи ли асансьорът /тогава работил/  и купил картина за жена си.

От дете се страхувал от прах и кучета. Иначе бил смел човек. Потвърждават го хора, които онези вечер са били там.

Минали  са повече от седемдесет години, от онези злокобни дни, в които подгонили  Александър Жендов. Поводът бил едно писмо, което талантливия художник  изпратил  до вожда Вълко Червенков. В него той негодувал срещу администрирането в изкуството и задушаващата творците прегръдка на критиката. Реакцията била по яростна от тихоокеански циклон. Жендов моментално бил изключен от партията, а творчеството му обявено за несъответстващо на партийната политика.  С две думи: погребано живо. Та ето, че стигнахме до споменатата вечер, в която низвергнатия и анатемосан художник влязъл в култовия „Клуб на журналистите“, любимо място не само на вестникарите, но и други по-първи хора. И изведнъж се оказало, че всички столове са заети, а клиентите масово зобили погледи в чиниите си.  Тишина. Дълга и напрегната. И изведнъж  Павлето махнал с ръка на притеснения си колега и го поканил да седне не неговата маса.  В този момент всичките му дотогавашни негови сътрапезници се разбягали.  

 „Аз винаги съм имал свободата , защото съм бил несъгласен с подчинението, което всяка власт изисква.“ –  казва и животът му го потвърждава.

С жените било по- различно. Те го следвали, защото освен с таланта да рисува Павлето притежавал  и дарбата да ги омайва със словото си. Една красив дама- модел била музата му и  нещо повече. Но любовта, особено по него време, освен от чувства, се нуждае и от узаконяване. Поне такава е най-често женското логика.  Павлето обаче, категорично я отхвърлял. Това укротявало ентусиазма на почитателките му, но не засягало имиджа му на любовник.  На славата си в това поприще художникът гледал с насмешка:

„Глупости-казвал- Имал съм много познати жени, с които съм се срещал, затова говорят така за мен. Жените винаги са били обект на художниците, защото за красиви и стават за рисуване. Това правя и аз.“

Нов слънчев лъч пробива сумрака и  каца в ръката му. Поредната цигара е запалена, ракийката изпита. Като човек, който е навикнал да си прави  планове за  години, Павлето реди  делата си занапред: „Трябва да нарисувам двадесет маслени картини и 40 рисунки и да направя изложба. Освен това искам да обиколя света.“

 Не че не е ходил. Бил е в Германия, Холандия, но най-много му харесва България.  Човек не се ражда случайно някъде.  

На масата е отворена. „История на естетиката“ . Чете я бавно. Време има, а и прочетено трябва да се осмисли- казва.

Съгласявам се. И двамата обаче, не знаем,  че след броени часове времето му ще свърши.

Подготви: Исак Гозес

 

Редове от биографията

  Георги Павлов – Павлето е роден е на 31 август 1913 г. в Чипровци. Завършва гимназия във Фердинанд/ Монтана/  и живопис при проф. Борис Митов в Държавната художествена академия в София (1940).

През 1948 г. е назначен за художествен редактор на списание „Дружинка“. През периода 1957 – 1958 е редактор на отдел „Художествена критика“ на вестник „Народна култура“. През 1960 – 1961 г. е редактор на културния отдел на списание „Лада“.

 Творби на Павлето  притежават:  Националната художествена галерия, Софийската градска художествена галерия, много  галерии в страната, както и от частни колекционери в България и в чужбина.

Автор е на две стихосбирки – „Вятър над Огоста“  и „Когато кестените спят: рисунки и стихове“ .

През 1969 г. играе във филма на Конрад Волф „Гоя“. Народен художник. Умира на 29 юли 1995 г. в София.

 

Следете актуалните новини с БЛИЦ и в Telegram. Присъединете се в канала тук