Александър Секулов е автор на романите „Колекционер на любовни изречения“, „Малката светица и портокалите“, „Господ слиза в Атина“, „Островът“, „Скитникът и синовете“, „Жена на вятъра“ и „Корабът на сирените“. Издал е поетичните книги „Карти и географии“, „Възхитително и леко“, „Море на живите“ и „Хроники и химни“. Драматург е на Драматичен театър – Пловдив, отличен с награда „Аскеер“ за пиесите „Няма ток за електрическия стол“ (2016), „Дебелянов и ангелите“ (2019) и „Народът на Вазов“ (2022). Носител на националните награди за поезия „Христо Фотев“, „Николай Кънчев“, „Перото“, „Иван Николов“.

 

За книгата

„Възхвала на провинцията“ е книга, която Александър Секулов ще пише цял живот. Тя е събрала негови кратки белетристични форми: остроумна есеистична проза; блестящи малки текстове, създавани по различни поводи; философски прозрения; спомени, оцветени с хумор и любов; снайперистки афоризми. Всички тях – по традиция, започнала с Атанас Далчев – може да определим като фрагменти.

Тази книга е правена като сал на корабокрушенец. Само че не корабът на автора се е разбил, а светът около него. Александър Секулов взема всичко, което се носи по вълните на реалността и въображението. Салът става все по-голям, все по-нужен, постепенно става уютен, предразполагащ към бавно осмисляне на живота – от ежедневния и злободневен до въздуха и морето на целия свят.

Ноевият ковчег на Александър Секулов е провинцията, която авторът възхвалява като спасение и озарение.

Цанко Лалев

 

Откъс

БЪЛГАРИНЪТ САМ е гений. Събрани заедно, най-често попадаме под чуждо робство. Българинът е гений на индивидуалната свобода и на колективното робство.

Затова в българската литература няма много любовни романи. Любовният роман иска да попаднеш в индивидуално робство, докато нашият човек се интересува само от бялата риза и разветия перчем. Да бъде свободен той, а не всички наоколо. Свободен от себе си.

Трагичното е, че въставаме поотделно, а умираме заедно.

 

БЪЛГАРСКАТА ИСТОРИЯ се намира в непрекъсната възбуда. В очакване зле приготвеният черешов топ най-сетне да оплоди националната ни свобода и дух. Живеем като населението на Бяла черква – със запушени уши и затворени очи в очакване на гърмежа. Спукали сме се от чакане, без да разбирамe, че трябва да излезем изпод леглата и да работим. Основният ни проблем като нация е войната на Мързела, тоест Държавата срещу Работата, демек Хората. В момента, когато Държавата окончателно победи Хората, което очаквам да се случи скоро, тя ще изчезне.

 

УМНИЯТ ЧОВЕК винаги знае, че е малцинство, и не страда от това.

 

ВЪЗМОЖНО ЛИ Е ценностната система на европейския човек да оцелее след 70 години мир? Да не се окаже, че мирът разгражда, лишава от съпротивителни сили, отнема посоките и обезценява надеждите. Как по време на безпрецедентния мир в Европа ние се залутахме като хора, изгубили фенера си в тъмна гора? Възможно ли е да не сме пригодени за мира? За свободата вече се изясни, че не е скроена по мярката на човека, още по-малко – на цели народи.

 

БЪЛГАРИТЕ И ГЕРМАНЦИТЕ са на първо място в Европа по консумация на чист алкохол, съобщиха от Германския институт по проблемите на зависимостта.

Ето защо, първо, сме били съюзници във всички възможни войни, и второ, защо сме ги загубили.

Започнало се е като другарска среща с брудершафти и парадни маршове, а е свършило като тежък махмурлук с брудершафти и траурни маршове. Незнайно защо, сметката винаги я носят руснаците.

От общото ни алкохолно братство произлиза фактът, че германците говорят на немски само с конете си, а ние говорим български само с немските туристи. Затова българи и немци лежим в тревата на бъдещето като траверси, а върху нас свисти руско-американският влак на необяснимото щастие.

 

МИНЕ ВРЕМЕ – и някой прецапва Дунава да ни освобождава. Напоследък нещата се влошиха: всичките ни граници приличат на Дунав. А както е писал Салтиков-Шчедрин, българинът се радва еднакво и когато посреща, и когато изпраща. Било цар, било освободител, било и двете заедно. Пък и вече толкова пъти сме освобождавани, че сме напълно освободени от чувство за национална принадлежност. А най-вече сме освободени да не мислим за свободата.

Свободата е интелектуална, а не политическа категория. Затова любимото занимание на българския политик е да подменя местата им.

Да квалифицира интелектуалното несъгласие срещу себе си като политически комплот срещу демокрацията.

Да бърка свободата с освобождението.

И все не можем да се оправим с понятието „отсам и отвъд Дунава“.

Отсам живеем като чичовци, оттам се правим на хъшове. А накрая се давим като власи. В края на реката.

И в началото на свободата.

 

БЪЛГАРИНЪТ Е като всички хора по света. Страхува се от живота, страхува се от смъртта, страхува се от любовта. Диша на пресекулки и оцелява в надеждата. Сърцето му е храбро и малко. Силата му е трева, погледът – облак. Самотата му е смела и дава вяра. Само едно си няма българинът и това го прави различен от останалите – памет. Винаги когато дораства до прозрението за своята принадлежност към света, той забравя. После със своята упоритост на къртица започва отначало.

 

СТРАННО как народите не съумяват да разберат как и кога минават от единия тротоар на историята на другия. Това вероятно е нормално. Народите не правят нищо друго, освен да преминават през улиците на времето. На някои улици има демонстрации, на други – карнавали. Лошо е, ако улиците, на които попада твоят народ, са все задръстени от барикади. Човек иска да попадне и на някой триумфално празен булевард. Пък било то и на залеза! Само хоризонт да му се мерне в края, а не купчина от камъни. Не грамади и барикади.

Човекът все пак е само обикновен пешеходец, а не професионален, ежедневен революционер.

 

 

БЪЛГАРИНЪТ СИ СПОМНЯ, както умира.

Без да оставя спомени, без да остава в спомени.

Потъва в миналото като в родна пръст. Оставя кости и плът в предишното и се запътва към бъдещето, прозрачен и лек, сякаш никога не е бил.

Свежда глава над преживяното от мъка, а не от радост, че се е случило.

Българинът се ражда като спомен и изтлява като човек.

 

БЪЛГАРСКАТА ИСТОРИЯ Е ЕДНО отложено възкръсване.

Едно скептично евангелие, препълнено с разпятия, но без нито един Христос.

Един географски кръст, върху който е положено българското тяло: без риданията на Магдалена, без предателството на Юда, без трънения венец, без гаврата на стражата, без невярващите очи на тълпата.

И едно небе, към което няма смисъл да извикаш: „Елои, Елои, лама сабахтани?“.

Оставен на самия себе си, българският Христос придобива чертите на Сизиф. Непрекъснато нагоре по плешивия хълм, без да достигне мястото, където страданието се превръща в морална категория за следващите го.

Чрез смъртта си българският Спасител спасява себе си, но не и своите ученици и последователи. Някакъв абсурден синкоп прекъсва националната памет на преживените страдания. За да ни остави единствено подлия гъдел от оцеляването.

И може би нашият Великден ще настъпи тогава, когато се научим да възкръсваме, а не да оцеляваме. Когато разберем, че смъртта не е захвърлен камък, а положен камък. Че жертви, които да вградим в основите, има много, но майсторите са малко. Че преди да проливаме кръв, трябва да имаме план и отвес за ъглите.

И тогава жертвените черти в образа на българския Христос ще изтлеят, за да се види спокойното лице на Майстора, за когото спойката на камъните е по-важна от самите камъни.

 

 

Следете актуалните новини с БЛИЦ и в Telegram. Присъединете се в канала тук