Бризентова престилка, каквато старите месари препасваха винаги щом застанат зад тезгяха,  е символичната биографична книга на художника Цветан Казанжиев. Немият свидетел на живота му през последните повече от тридесет години. Купил я  за шестдесет стотинки, но  цената й днес въобще не подлежи на обсъждане. Откакто я има, неведнъж се е налагало да я поизкърпва, да я потяга, но няма ден, в който да  е  помислил да я замени с друга.

Върху бризента вече  се натрупал дебел шарен  пласт:  боя, гипс, грунд, химикали, и пот, много пот. И точно те я правят уникална.  Неслучайно  един от най-известните японски графици Тошими Китано, поискал да я купи, в  мига,  в който я видял.  Собственикът й обаче с риск да огорчи приятеля си,  бил категоричен:  Това ще стане, но след  мен.  Като  ме няма. Японецът  приел отказа хладнокръвно, по азиатски, но добавил нещо, което прозвучало странно от устата на един вещ познавач: Това е най-хубавата ти картина.

Точно затова „творбата“ „рисувана“ толкова дълго , никога няма да напусне ателието на Казанджиев.  Останалите обаче, които е сътворил отдавна са се пръснали  по света.  Някои прелетели океана, други стигнало до Япония, трети и четвърти населили колекции из цяла Европа. Ямбол обаче, си остава тяхното  родното им място. Както и на  създателя им.

- Г-н Казанджиев, капацитетите ви подреждат  сред  най-успешните съвременни родни графици. Престижните ви награди от много високи форуми са доказателството. Сигурно сте мечтали за това от дете?

- Завършил съм несъществуващия вече „Полувиш институт за учители по трудово обучение и рисуване“ в град Дупница. Прибрах се в Ямбол и реших: Искам да бъда художник. Не просто да рисувам, а това да бъде професията ми. Нищо друго не ме интересуваше.

- Но това е било нещо ново, дори непознато за вас. От къде такъв кураж?

- Беше на живот и смърт.  Рисувах с молив, вечер, под светлината на нощна лампа.  Напредвах бавно, започнах да изчиствам нещата: щрих, петно, линия. Само аз си  знаех, какво правя. Не показвах нищо  на никого. Исках да стана  график. Не живописец или нещо друго-график.

- Не сте учили в художествената академия. Не ви ли липсваха знания?

- Всеки сутрин , в девет часа, чаках да отворят библиотеката, качвах се в отдела за изкуство и учех. Исках да знам всичко свързано с графиката: техника, начин на работа, материали, технологии на отпечатването. Бях сам, не познавах нито един художник в града. Наех ателие и започнах с илюстрации по разкази  на Йовков. Тогава един приятел, журналист ми поръча нещо за новогодишния брой на градския вестник. Взех туш, перо и рисунката ми бе отпечатана. Така започнах.

- А как продължихте?

- Местните творци  разбрали за мен. Дойде, вечна му памет, известният художник Ганчо Карабаджаков и ми предложи да представя няколко рисунки за годишната изложба на ямболската група. На отриването с изненада видях, че и петте ми работи са на стената. Директорът на „Заводското училище“,  което съм завърших ми каза. Цветане, за първи път виждам мой  ученик да не е стругар,  шлосер или механик, а  художник. След няколко дни училището купи и петте ми картини. Това бяха първите пари, които спечелих от изкуство.

- Какво направихте с тях?

- Купих си графична преса. Бях толкова  щастлив.  Имах солидна теоретична подготовка и вече можех да експериментирам. Пробвах по много пъти, докато се получи нещо, което ми харесва. На 26 години не знаех какво е пиене, пушене, гаджета. Толкова се бях увлякъл. И тогава потвърдих  решението си: Докато съм жив, ще се занимавам с графика. Качвах се на влака за София, носех наколко работи , оставях ги и чаках,  дали ще се приемат за изложбата. След година дойде първата ми покана от чужбина,  от Полша.

- Как ви намериха?

- Не знам, но в една година получих  покани и за седем международни форума. Работих денонощно. Докато стигна до една картина изминавам дълъг път. Това са плочи, експерименти, печатане... Непознат критик ми се обади по телефона и ми каза:  Стоя пред  два твои отпечатъка. Ти си последния мухикан на класическата графика.

- Защо?

- Сега минаха на компютри, дигитални  технологии.  Аз ги  отричам.  Не пипнеш ли материалът, боята , това не е изкуство.

- Правили сте пет изложби в Япония. Как стигнахте дотам?

- През 1996  година взех  награда на международното трианале за графика малък формат в Лодз.  Призът беше за мен и  България. Там се запознах с един от най-известните японски графици  Тошими Китано. Той ме попита: Правил ли съм изложба у нас? Не-отговорих и след  петнадесет  дни получих оферта от галерия в град Нагоя. В поканата  бе фиксирано: общо 43  графики със  съответен формат и строги срокове.  Пратих всичко и малко след това ми се обадиха,  че изложбата ми е  минала много добре.  Осем дни  по късно получих предложение от Нагано. После от  друг град видяли работите ми, харесили ги и ме поканиха. Така за две години пет направих изложби. Всяка с нови  работи. Страхотен труд.

- През 2012 година,  във връзка с 80-годишнина от основаването на Японската асоциация за печатна графика в Арт Музея -Токио Метрополитен  организират изложба на най-добрите художници в света, препоръчани от членове на асоциацията. Вие сте номиниран. От кого?

- Тошими Китано,  което и изключителна  чест. В каталога от изложбата присъстват само четирима български графици: Иван Нинов, Милко Божков,  Димо Колибаров и аз.  

- Америка също ви изненада приятно?

- Не знам кога и как от Американския биографичен институт  са проучили, къде съм ходил и какво за правил, но получих от тях, диплом, официален сертификат за признание в областта на изкуството

- В последните години все пак изменихте на графиката?

- Отначало го пазех в тайна. Две години рисувах живопис  и не казвах. Но вече имам две международни награди. Рисувам и акварел на специална хартия.

- След толкова работа забогатяхте ли?

- На 62 години съм. Никога не съм мислил  кое мое нещо колко струва.

- Но на магазина струва...

- Аз не го правя за магазина. Искам след мен да остане нещо истинско стойностно . Това си струва усилията.

- Явно затова вашите съграждани твърдят, че:  В Ямбол единствено светофарите и Цецо не спират да работят.

Интервю на Исак Гозес