Живописна България“ е вдъхновяващ сборник с пътеписи от Иван Вазов, който достига до читателите за пръв път в самостоятелно луксозно издание. Публикуването на книгата отбелязва и 100-годишнината от смъртта на патриарха на българската литература, чието слово и до ден днешен вълнува читателите. Иван Вазов, вдъхновен от българската природа и история, сътворява в пътните си бележки едни от най-красивите си и въздействащи текстове.
 
Сред включените в томчето пътеписи са „Витоша“, „Един кът от Стара планина“, „Волът“, „Водопадът (Из недрата на вечното)“, „Висините“, „Планината се събужда“, „Рила“ и др.
 
„Живописна България“ е книгата, с която поставяме началото на новата поредица на Издателска къща „Хермес“ – „Българска литературна класика“.
 


 
 
Откъс от книгата
 
ВИТОША
 
По заник-слънце Витоша добива особено обаятелен вид. Лучите на заходящето слънце обливат с нежен розов цвят скалите на Камен дял и на Резньовете, гърбът й е позлатен и тихо рисува в модрите висини своите грапави очертания, Черни връх, вълшебно далечен, издига щърбата си пирамида в светлия простор, често завит със светлоалени облачета, които сякаш се събрали на тая чудесна висота дружно да изпратят слънцето и да му пожелаят лека нощ. Но пряспата вече е в сянка, в сянка са и плещите, и останалите части на планината, дъбовите й ниски гори придобиват тъмнозелен почти мрачен шар, в сянка е и София, и цялата Софийска долина. И само ония скалисти върхове гледат още слънцето, залязло зад Люлин планина, и светят от прощалните му нежнорозови лучи като някакви вълшебни дворци и кули, разядени, изръфани от вековете.

Нова и чудата картина представлява гигантът, когато мъглите лазят по стените му. Големи сиви пухови вълни пъплят по зелената му мантия. В подвижните им отверстия и неправилно изрязани проломи поглеждат острови от зеленина или сивите сипеи на урвите. Често мъглите се сливат в една непроницаема сива завеса, която застила цялата долна половина на планината. Тогава горната половина виси в небето като една вълшебна планина, но още по-висока, странна, необичайна и фантастична между тая бяла мъглява завеса отдолу и тоя лазурен океан отгоре.

Но оня, който иска да види Витоша в най-бляскавата й хубост, нека я погледне зимно време, в ясен ден. Заслепително бялата покривка на Витоша блести ярко в чистите висини на небето, под заслепителното осветление на слънцето. Възхитителна е тогава Витоша. Тя добива неземен, феерически вид, тя губи за окото всяка плътност, прилича на един призрак, на един чуден мираж, застанал недвижим в дълбините на кръгозора и толкова далечен, и фантастичен, и прекрасен! Когато обаче тъмните развълнувани облаци замрачат челото на Витоша – а те го замрачават толкова често, – хубавицата става страшна със своята бурлива намусеност. Тя мята въз цялата природа някаква трагичност. Грозните облаци застрашително се ширят по небето, превземат пространствата му, като предсказват наближаването на бурята и на буйни поройни дъждове, що крият в безплътните си черни недра. Радостта бяга от небето и земята, птиците плахо дирят прибежище. Студен вятър иде от намръщения лоб на планината, а глухият тътен на гръмотевицата, излязъл из тия облаци, раздира вече начумерените небеса.

Витоша живее със свой особен живот, тя се смее, въси се, спи, замръзнала под ледната си плащаница зиме; ликува в празничния блясък на зелените си гори лете и в багрено-златната си премяна есен, въздиша в шепота на листака си, пее хайдушката си песен в шума на ветровете, в гърмежа на водопада си, в яростта на бурите си, ту мила, ту сърдита, но винаги дива, царствена, повелителна и колосална, и стихийно велика. Тоя неин самобитен, вътрешен живот се увеличава с прилива на човешкия живот лете, от май до септември, когато тя става гостолюбива домакиня, пристъпна за софийските туристи. Тогава дълги и шумни кервани от тях се закатерят по хълбоците й, запъплят те редом по козите пътеки и без пътеки по стръмните й урви, за да отидат на гърба й и от него – на поклонение на Черни връх. Всяка година този хубав обичай се възприема от повече свят. По нея се разнасят весели гласове, песни, смехове на морните пътници от двата пола, кипящи от младост и живот и от жажда за бяг към небесата.

Тогава пустинната голина на Черни връх зачернява от човешкия мравуняк, по грамадните скали, що стърчат въз темето на върха, се запокачват и накацват юноши и моми, а поляната му живописно се пъстри от разноцветните облекла на гостите. Тоя престол на облаците и орлите сега се населява и ехти от вълните на живота. И щастливците сега са стократно възнаградени за умората на дългото пътешествие дотука. Пред тях, от тая небесна висота, се отварят панорами феерически, каквито рядко дава планина на посетителите си. Цялата Софийска долина като на длан стои пред тях със София; Стара планина с главните си висове: Ком, Лакатник, Ржан, Мургаш, Св. Илия, Баба, сини и прозрачни в кръгозора; цялата Лозенска планина, и Плана, и Самоковското прекрасно поле, и снежните чуки на Рила, и величественият Мусала далек в хоризонта, и мъгловитият простор на Пловдивската равнина. На юг и на запад се вълнуват картините на Люлин планина, на Вискер планина, Граховското поле и Осоговската планина. Пространства безконечни, видове омайни, гледка възхитителна и незабравима. А чистият планински въздух пълни гърдите с възторг и със здраве. И душата на възхитения зрител неволно възклицава: „Поклон, о, моя хубава Българийо, поклон, чудна класическа Тракийо, поклон, жална и скъпа за сърцата ни Македонийо! Отечество, колко си хубаво, колко си за обич ти!“.