Ако холивудският режисьор Джеймс Камерън беше ходил в троянското село Гумощник, сигурно Леонардо ди Каприо щеше да бъде облечен в шаячна везана абичка и пoтури, а неговият „Титаник“ щеше да прибави още някой към единадесетте си „Оскара“.

Защото любовната историята разиграла се там, след гибелта на непотопяемата лъскава крепост по нищо не отстъпва на тази на Джак Доусън и красивата Роуз от филма, но я превъзхожда  по това, че е съвсем истинска.

На 31 май точно преди 109 години в корабостроителницата Harland and Wolff в Белфаст започва строителството на най-големия за времето си параход в света. Той е дълъг 269 метра и висок колкото единадесет етажна сграда. Водоизместимостта му е 66 000 тона, а скоростта 45 километра в час.
 



На 10 април 1912 година луксозният лайнер потегля от Саутхемптън за Ню Йорк. На четвъртия ден от пътуването си – 14 април, в 23,40 часа той се удря в айсберг и 160 минути по-късно потъва. Загиват 1500 души. По документи на застрахователната компания „Лойд“ 38 от тях са българи.

Гумощник е малко село в сърцето на Балкана. 150 са останали от няколкото хиляди жители, които са го населявали преди години.

Църквата „Свeти Николай Летни“ e сред най-посещаваните  забележителности на селото. Тя  впечатлява с фината си дърворезба и иконопис, както и прилежащото към нея килийно училище, което е от малкото запазени в страната. 

Една от реликвите в него са дървени табели с надпис: смутител, лъжец, крадец, невнимателен,  блезословец, което ще рече, човек, който говори напразни, незначителни приказки.

Когато  ученикът „заслужи“, табелката се мята на врата му и той я носи до вкъщи и обратно на другия ден до училището. Като че ли този педагогически подход би бил безценен и днес. Не само за учениците.
 



В двора на църквата, строена през 1893 година, се издигат два паметника, които почитат патриотите от селото дали живота си за България през различните войни.

Зад тях има трети, не толкова  внушителен, но всички журналисти и гости, според  историчката Ангелина Георгиева, най-напред се спират пред него. Върху камъка са изписани осем имена. Това са мъжете  от селото, загинали на парахода „Титаник“.

Историята обаче, започва поне далеч преди трагедията, когато десетки специални агенти на канадска и американска фирми обикалят страната и мътят главите на българите, като ги канят да заминат за Америка. 

Уверяват ги, че там ще работят в огромните модерни заводи, каменовъглените и калаени мини. Ако пожелаят, ще  ги наемат и в петролните кладенци. А това значи невиждани заплати, модерни жилища в Детройт и Чикаго, обучение в скъпоплатени професии.

Лъскави афиши, налепени по градове и села приканват: „Открийте новия край на планетата, щастието е само в Америка.“  Писмата на вече заминалите потвърждават крещящата пропаганда. Раят е там.
 



Дали раят е в Америка в Гумощник и не знаят, но всеки божи ден ги убеждава, че той не в тяхното село. Немотията ги е стиснала за гърлото. Няма ги плодородните ниви от полето. Балканът е суров. Малките, труднодостъпни, бедни парчета земя искат много труд, а дават мизерна реколта.

Само Америка може да ги направи богати. Осем души решават да тръгнат. Разпродават кой каквото има.  Пейо  Колчев и Лазар  Минков, сетни сиромаси,  вземат пари назаем, за да  платят на някакъв драгоманин по триста златни наполеона за третокласния билет. И двамата остават бременни жени с надеждата, че щом се напечелят, ще се върнат и прегърнат чедата си.

Минава време и в селото пристигат не гурбетчиите, а смъртните им актове. Техни копия и днес се пазят в малкия селски музей. Там са и удостоверенията от застрахователната компания, които потвърждават, че тези хора са били в списъка на загиналите пътници и семействата им ще получат обезщетения.
 



 И докато селото оплаква  жертвите си, съпругата на  Колчев  ражда син, а на Минков – дъщеря. Те получават имената на покойните си бащи - Пейо и Лала. Малките израстват в сирашка немотия, с разказите за семейната трагедия. 

В крайна сметка майките им решават, че като деца със сходни съдби, двамата трябва да свържат живота си. Комшии и приятели ги отрупват с дарове. Трагедията на „Титаник“ ражда една голяма любов. Нейни потомци още продължават да изучават драмата на дедите си и не допускат тя да бъде забравена.
 

В катастрофата на прочутия параход и село Терзийско губи свои синове: Минко Ангелов и Христо Данчев. В тяхна памет неизвестен поет и музикант създава песен, която се предава от уста на уста  по троянския край: „Пуста да остане таз Америка, дето измами тези млади момчета, млади момчета – отбор юнаци. Пуста да остане таз Америка, дето ма остави млада вдовица, млада вдовица с невръстни дечица.“

При изпълнението по различните места се сменят само имената на загиналите.  И това продължава и до днес.

Но не всички истории, свързани със „Титаник“ завършват  така трагично. Известният хореограф, създател на ансамбъл „Българе“ Христо Димитров  твърди, че негов прадядо също е имал билет за историческото пътуване.  

Вечерта преди отплаването обаче, той и компанията му се сбиват в някаква кръчма. Арестуват ги и остават заключени цяла нощ. Когато ги пускат, "Титаник" вече е отплавал за първия си и последен курс. Така остават живи.  

Исак Гозес