Както всичко в живота и за пръцкането си има време и място. Въпреки това аз никога не осъзнах, че в грешното време и място, метеоризмът има достатъчно сила, за да промени курса на историята.

Това беше преди около пет години.


Аз се опитвах да сваля няколко килограма, така че храненето ми беше без въглехидрати. Това беше и времето, когато се запознах с мъжа ми, Роб. Той ме харесваше. Аз го харесвах. Нещата изглеждаха добре.

Пристигнахме в ресторанта и Роб поръча храна, която не бях си позволявала да ям от години. Не исках да бъда "онова момиче", така че ядох, пих и о, беше ми весело. По-късно пазарувахме и Роб ме изненада като ми купи скъп чифт обувки, които ме хвана да заглеждам. Дали това е любов?

И тогава се случи. Газови атаки по два различни начина - неконтролируеми и остри, режещи болки, които усещаш сякаш умираш. Наистина мислех, че умирам. Не исках да правя сцени и казах на Роб, че не се чувствам добре и е необходимо да се прибера вкъщи.

На път за вкъщи в колата, той се опита да държи ръката ми, задаваше ми въпроси, но изобщо не бях в състояние да отговарям. Болката беше толкова ужасна, чувствах се като намушкана с куп вилици. Тогава разбрах, ...

Боже, помогни ми. Коремът ми е пълен с газове. В беда съм. Голяма беда.

Колкото повече задържам, толкова повече болка се стреля през стомаха ми и надолу към краката ми.

"Сериозно, трябва да побързаш -. Ужасно ме боли".  Успях да се кажа през стиснати зъби.

"Уау, това ли ти е  лошо? Какво ти има? Трябва ли да те закарам в болница? "

Как да кажа на мъжа, с който току що бях започнала да се срещам, че причината, поради която се превивам от болка е защото трябва да пръдна?

Е, можете или да му кажете, или като мен, нека пръднята говори за себе си.

Хора, сериозно...чуйте ме. Нямаше нищо което да можех да направя. Имам впечатляващ контрол на сфинктера, но това не беше в ръцете ми. Бавно, тя излезе навън и за моя приятна изненада, нямаше звук. Седях тихо, с пот над горната ми устна. Добре, може би ще ми се размине. Тогава ме удари. Не лекичко, цял огромен ужасяващ облак пръдня.

Не като "Подушвам нещо?"  По-скоро "Дали някой мъртъв гние в багажника или съм в ада?"

Най-накрая се паникьосах “Отвори прозорците” изкрещях, сякаш съм във филм на ужасите.

“Какво? Защо?” попита шокиран Роб, защото изглеждах като полудяла

“Не мога да сваля прозоците, отключи ги! ОТКЛЮЧИ ГИИ!”

“Какво става?” и Роб вече крещеше, “Коя си ти…” тогава миризмата го удари. Можех да го видя в очите му. Беше ли изненадан? Ужасен? Пот започна да се натрупва в основата на клепачите му, "О, Боже мой мога да го вкуся!" Изкрещя той.

“Отвори прозорците!” както крещях, пръднята започна да излиза неконтролируемо. Драсках и стържех с нокти по прозореца все едно бях отвлечена. Роб, в невъзможност да види или от облака, или от паника пусна чистачките вместо да откючи прозорците.

Беше тотален хаос. Реагирахме, сякаш бяхме под обсада от оръдеен огън.

Накрая той беше в състояние да уцели копчето и отвори прозорците. И двамата вдишахме свеж въздух.

Бях ужасена,  но вече щастлива, че оцелях…! И тогава сетих, че да пръцкаш пред мъжа на мечтите си...е поисках да бях умряла!  

Мълчахме през целия път до вкъщи. Въпреки болките стрелбата утихна и вече отчаяно имах нужда от тоалетната.

Той отби за моя апартамент и преди да успее да спре скачайки в движение “Благодаря за вечерята, извинявай за пръцкането и харесвам новите си обувки” и избягах сякаш ме гонят ченгета.

Затворих вратата и доволно стигнах до банята, където най-накрая можех да си издавам звуците, които НИКОЙ, НИКОГА не трябва да чува! И тогава го чух. Гласа на Роб. Вътре. Пред вратата на банята.

“Анна? Забрави обувките си в колата ми и външната врата беше отворена. Къде искаш да ги оставя?”

“Махни се от вратата!” изкрещях сякаш участвам в “Живите мъртви”.

“Ок, извинявай. Добре ли си?”

*пръъъц* *пръъъц* *пръски* *безумен звук*

“Добре съм Роб, просто остави обувките някъде. Ще ти звънна по-късно, става ли?!”

“Сигурна ли си, че си…”

“Добре съм! Просто се махни от вратата!”

Най-накрая чух, че вратата се затвори и колата тръгна. Убедена бях, че това е последното, което ще чуя от този мъж. Изобщо не мислех, че е възможно пак да видите човек, който е крещял, защото е опитал вкуса на пръднята ви и то ако се познавате само от 48 часа.

Но за моя голяма изненада всъщност го видях. По точно няколко дни по-късно. Сега ние сме женени и той лежи на дивана, докато пиша това ... "Твоето мъчение те спаси" напомня ми с любов.

Е, благодаря ти гаф. Ти ни спаси. И спаси нашата съдба.