„На красивите като мен не им е лесно – другите жени ни мразят само за това, че изглеждаме страхотно“. Това е основната теза в статията „Защо жените ме мразят за красотата ми“ на Саманта Брик, публикувана в британския вестник Daily Mail. По адрес на журналистката, посветила материала на хубостта си, се посипаха заплахи и обиди в Twitter, Facebook и на имейла ѝ.
Имаше и съчувстващи, но много по-малко. Какво изпитваме ние, четейки тази статия? Донякъде ни е жал за Саманта. Шефката ѝ я тормози, защото Сам е с десет години по-млада и умее да се облича добре. Нито една, дори и най-добрата ѝ приятелка не я е поканила да ѝ стане шаферка, пише woman.hotnews.bg.

Рядко я канят на гости – жените се притесняват за верността на мъжете си. От друга страна обаче ни дразни, когато Брик пише „Аз не съм Ел Макферсън. Но съм висока и стройна блондинка и всички ми казват, че съм красива“. Обидените читателки отговарят: „Мразят те, не защото си красива, а защото си самонадеяна егоистка, която се мисли за кой знае какво“.

Дочетохме статията. Външният вид на авторката в случая няма никакво значение, защото… е въпрос на вкус. Но никоя от нас никога не е казвала за себе си „Аз съм много красива“. Да, мислили сме си го, но да го кажем? Не. Жените не говорят така. Научили сме се отдавна да сдържаме емоциите си към другите жени. Никога няма да си признаем, че ни дразни съвършенството на друга. За сметка на това ни вбесяват общочовешките ѝ недостатъци. Както примерно презираме безделничките, които висят на врата на своите бащи, мъже и любовници.

Също толкова мразим и момичетата, които се прехласват по красотата си – женският нарцисизъм е ужасен! Глупачки също не обичаме – човек никога не знае как да говори с тях, без да падне до тяхното ниво. Не понасяме и твърде „правилните“ жени със синдром на отличничката, както и безличните, безотговорните, егоцентричните и онези, които съдят за хората само по статута им. Но да се каже, че мразим жените? Не, как ви хрумна! Откъде са се взели страшните истории за женската завист, за съперничеството, което ни е в кръвта? Откъде идват твърденията, че „Най-добрата приятелка е грозната приятелка. Ако нямате такава, замислете се – може би вие сте грозната приятелка?“.

Защо се обличаме не за мъжете, а за жените? Защо когато се окажем в компанията на ослепителни красавици се чувстваме отвратително и настроението ни се скапва? Защо ни побиват тръпки, когато чуем по адрес на друга „Колко е красива!“ – особено с мъжки глас? Помните ли разказа на Катрин Мансфийлд „Чаша чай“? В него богатата млада Розмари намира на улицата и приютява бедната мис Смит. Мъжът на Розмари не е във възторг от тази идея, но когато аргументите му биват отхвърлени, нанася удар под кръста.

Казва „Скъпа, не намираш ли, че мис Смит е невероятно красива?“. Само след половин час горката Смит се озовава пак на улицата. Общо взето завистта е нещо нормално при момичетата. Дори прочутата феминистка Джермейн Гриър е съгласна с това. „Женската завист е естествена реакция на колективния ни опит. Цели поколения жени са се грижили за другите, без да мислят за себе си. В резултат на това страдат от емоционален глад. Тежко им е да виждат жени, които не са лишени от внимание. Затова изпитват желание да критикуват, да унижават и да злословят“.

При това красотата е особено важна. Психоложката Мариса Пиър, автор на редица книги за жени, си е направила след дълги години практика извода, че жените се оценяват една друга основно по външните данни, а не по професионалните си успехи (при мъжете е обратното). Това прави живота на красивите по-труден. Израелски социолози са отбелязали, че хубавиците по-трудно си намират работа, дори ако имат няколко дипломи и идеална служебна репутация. В експеримента участвали 5 хиляди израелки, които търсели работа. Всяка представила CV-то си в три варианта – първия със снимка на красавица на първата страница, втория със снимка на грозновата жена, а третия без снимка.

Най-много отговори получили автобиографиите без снимка. На второ място били „грозноватите“ CV-та. А на красавиците почти никой не се обадил. Психолози от HR фирма обясняват това просто: „Когато жената прикачва към CV-то си снимка, се създава впечатлението, че тя иска да използва външния си вид като плюс. Ако мъж го направи, то той напротив, подчертава своята увереност и това му дава повече червени точки“. В САЩ банкова служителка била уволнена заради това, че „внушителните ѝ форми разсейвали колегите ѝ от работата“. При това никой не се съмнявал в компетентността ѝ. Ние също обичаме истории от живота на звездите, но нищо не ни радва толкова, колкото папарашките снимки, на които се виждат реалните лица и тела на тези божества. Дженифър Лопес и Ким Кардашиян всъщност имали къси крака.

Хали Бери си е пуснала дълга коса и тя хич не ѝ отива. Който е видял Моника Белучи на живо, твърди, че въпреки очевидната си красота, тя има проблеми с ръста, ясно очертано коремче и обемисто дупе, а и се забелязва с просто око, че е на доста над 40… Към София Лорен и Катрин Деньов нямаме претенции. Можем да бъдем много мили и снизходителни към жени над 60-те години. Те имат други интереси, не представляват конкуренция. Същото казва и Саманта Брик в статията си – сега, когато вече е на над 40, животът ѝ е станал по-лек, защото жените все повече обръщат внимание на възрастта ѝ, а не на външния ѝ вид. Разбира се, неприятно ни е да осъзнаем, че не харесваме жените – практически всички жени. Но от друга страна, ако не беше женската враждебност помежду ни, колко ли велики книги и филми нямаше да бъдат създадени! Това наше съперничество е доста по-интересно и бурно от любовта между нас и мъжете.