Преди една година, на 8 юни, ни напусна майсторът на българската интимна лирика Евтим Евтимов. Ако беше жив, на 28 октомври той щеше да навърши 82. В недалечната 2006-а репортерът на „ШОУ” имаше щастието да разговаря с него на чаша горчиво вино в „Главатарски хан”, кацнал на брега на язовир „Кърджали”. Тогава бай Евтим, както обичаше да го наричат приятелите му, беше чукнал току-що 73 лазарника. „Все още съм на средна любовна възраст”, майтапеше се творецът, изстрелял като с ракета-носител певеца Веселин Маринов.
Разковничето на сякаш вечната му младост - и духом, и телом, бе, като че ли  в македоно-петричката му жилка, смятаха някои. Хората с такива корени, както е известно, трудно остаряват. Други бяха на мнение, че съвременният класик държи своята виталност на последната си булка – поетесата Романьола Мирославова, с двайсетина лета по-млада от него. Фактът, че последната спътница в живота му се спомина само седмица след кончината му, говори много.

Небрежно седнали върху един радиатор в шумното заведение, малко далече от светската суматоха и суета, разговаряхме с поета за много неща. Тръгнахме от предсказанията на Ванга – все пак къщите им са били съседни в Петрич. „Осиновената дъщеря на пророчицата, Ванче се казваше, едно много мило девойче, работеше при мен в радиовъзела. Един ден ми казва: „Другарю Евтимов, идете при майка ми! Тя ще ви каже много неща. Най-вече как ще станете голям човек.” „Аз и сега съм си голям”, шегувам се, като имам предвид ръста си. Майка ми и Ванга бяха големи приятелки. В ония години гадателката не я разбираха много, 

хората я обичаха, но не и властта 

Не смогнах да отида. Един път Ванче пак предава думите на майка си: „Кажи му, че ке стане голем човек, мари!”, завръщаше се в младостта си с брилянтна памет поетът вече на години. Така и не отишъл  да му гледа. А  пред  дома й винаги е имало тълпи от къде ли не. Чак до нейната смърт.

Три-четири дни след тези напористи покани от страна на Ванга Евтимов неочаквано получава телеграма от издателство „Народна младеж”, което тогава е към ЦК на Комсомола, веднага да отиде в София. А дали точно това не е видяла сляпата пророчица, пътят към славата на видния си след време съгражданин, и да го предупреди… Възякото македонче пристига при директора на издателството Валентин Караманчев. Той пък го отвежда при първия секретар, който му казва: „Твоите колеги са всички в София, трябва и ти да дойдеш. Ще заместваш половин година Слав Христов Караславов, който излиза в творческа отпуска.” Така петричанчето става от раз завеждащ отдел „Поезия”, а по-късно и директор на издателство „Народна младеж”. А е само на 33 години, член на СБП, автор на две-три книги. 

Идва шеметната 1988-а, най-силната година на Горбачовата перестройка, в която всички по указания на генералния секретар на ЦК на БКП Тодор Живков се „снишаваме, докато бурята отмине”. „Снишаваме” се и до ден-днешен, но това вече е друга тема. Евтим Евтимов по това време е главен редактор на в. „Литературен фронт”, 

но внезапно е уволнен

защото „…аз пръв повдигнах в печата въпроса за обгазяването на Русе. Написах една статия „Въздух за гласността”, която след това преведоха в цяла Европа. Понеже аз си бях главен редактор, пуснах си я сам, на моя отговорност. В редакцията пристигаха много писма от Русе, че там умират деца, че уроди се раждат, че чавдарчета и пионерчета отиват на парада за 3 март, плачейки. Председател на писателския съюз тогава беше Любомир Левчев, мой приятел. С него винаги сме имали добри отношения. Даже веднъж ми каза на чашка: „Как ми се иска да пиша за Русе, ама не ми отива.” „Успокой се, аз ще напиша!”, казвам му. Той даже прочете материала, преди да го пусна, не се уплаши и първата му реплика беше: ”Евтиме, тая статия или ще те вдигне много нагоре, или ще изгориш!” „Каквото ще да става, аз поемам удара”, отвърнах. След Любо пожела да я прочете и Богомил Райнов, тогава той беше първи зам.-председател на културата. Изпратих един от колегите си да му я занесе. Богомил му казал да ме прегърне, да ме поздрави и че застава изцяло зад мен.”


Поетът с по-младата си булка Романьола Мирославова, влюбени до сетния си дъх

Подхващаме и разговор за връзката му с поетесата Романьола Мирославова, една от най-коментираните теми тогава в столичния поетичен елит. През последните десетина години тя е неотлъчно до него въпреки видимата разлика във възрастта. Не може живият класик на интимна лирика да не сподели и най-съкровените интимни тайни от житието-битието си. Ето какво каза тогава авторът на „Горчиво вино” с неговото неповторимо чувство за хумор: 

“Това беше един доста таен брак 

Не исках никой да знае. Оженихме се пролетта, май месец. То и Романьола не знаеше. 10 години живеехме заедно. Тя никога не е поставяла този въпрос. Поп Иван /служител в църквата „Успение Богородично” в село Куклен – б.а./ ни беше поканил на чашка вино. По едно време му викам: „Отче, можеш ли да ни ожениш, без да разбере никой?!” И той остана изненадан. Романьола говори с жена му, попадията подскочи: „Чакай, чакай, кого ще женим?” Отец Иван каза, че няма спънки – аз съм на 71 години. Ние фактически узаконихме едно положение.”

Още приживе много от стихотворенията на Евтим Евтимов се превърнаха в успешни естрадни интерпретации, обичат ги и млади, и стари. И сега. Мнозина естети пък се възмутиха от Надежда Захариева, че започна да пише за чалгаджийките. Подхващаме и тази деликатна тема: „Надежда Захариева сама заяви на времето, че е „Царица на чалгата”. Разбирам я. Три деца й увиснаха на ръцете, като сложите и Дамян /Дамянов – б.а./, най-голямото й дете. Просто времето я принуди!”

Няма как да не отминем и щекотливия въпрос за най-големите слагачи и нагаждачи от писателския съюз към особата на Тато. Класици, като Емилиян Станев, Йордан Радичков, Дончо Цончев и още дузина, пред които скланяхме смирено глави заради безспорния им талант, признат и по света, бяха в една ловна дружинка с Тодор Живков. Своеобразна наколенка към партийната върхушка. Столичната „клюкарница” обаче 

винаги отминаваше дарованието 

от Петрич. Може и той да си е имал своите малки тайни грехове, но те не ставаха достояние на обществото. „Ако аз бях ловец, сигурно и мен щяха да поканят. Всеки сам се е определил, не коментирам тяхното поведение. Знам, че някои целуваха ръката на Тодор Живков, имаше и такива, които на колене му падаха. Сега /2006 г. – бел. на ред./ излиза книга за мен. Там ги бях писал с истинските им имена тия случки, но така или иначе един по един умряха. Сега, като са мъртви, им смених имената”, разнищи донякъде и този казус поетът.

Авторът на така наречените вулгарни романи Христо Калчев взриви навремето интелектуалния елит, поразмести пластовете в гилдията. И той вече е позабравен, но… „…той е един блестящ писател. Разказвач от класа, голям талант, но явно след промените потърси друга ниша. Христо не вървеше след събитията, а ги изпреварваше. Той обаче не се усещаше, че тия романи, този начин на писане, го отдалечава от ония сериозни книги, които сътвори по-рано. Той не измисляше нищо в тях. Прицелваше коя мутра ще се разстреля утре, вдругиден. Предсказа включително и на Луканов, че ще бъде убит.”

Талантът, любовта към словото и към бога на виното Бакхус 

винаги са вървели неизменно ръка за ръка 

Историята не познава изключения. В годините, когато се създадоха най-стойностните творби в българската литература, животът на класиците ни бе гледан под лупа. Особено количеството и качеството на тяхното алкохолно опиянение, за което се носеха легенди, а най-големите „попивателни” в писателското кръчме на „Ангел Кънчев” бяха известни. Като главен редактор на в. „Литературен фронт”, всяка сряда точно в 10 ч. Евтим Евтимов сяда в кафенето на първия етаж с неговите подчинени. Там обсъждат текущите си задачи. „Слизал съм и в ресторанта, но не той е бил моя съдба. Георги Джагаров не беше такъв пияница, какъвто се опитаха да го изкарат и както се говореше. Коста Павлов здраво се наливаше, но най-много издържаше Янко Станоев. И сега не мога да разбера кога е трезвен, кога – пиян. Сладко му е. С Усин Керим сме ходили по литературни четения, за него алкохолът си беше нещо естествено, но той си носеше истинската циганска кръв в най-добрия смисъл на думата. Други пък се правят на цигани…”, така приключихме разговора си с твореца на най-изящната българска лирика. След което и ние се отдадохме на опиянението от чаша горчиво вино. Към полунощ Романьола отведе гениалния си съпруг в покоите им…
   
Георги АНДОНОВ, Кърджали