Тъжно е, когато се разделяме с някого. Уж знаем, че животът е низ от раздели, а никога не сме подготвени. Така и този път... Има хора, с присъствието на които си свикнал толкова, че имаш чувството, че никога няма да си отидат. Когато питаха преди години баща ми от какво си е отишъл някой, той казваше: “От скръбна вест”. Колко прав е бил.
Не мога да кажа, че Иван Несторов ми е бил близък в общоприетия смисъл. Но от друга страна, актьорът имаше доживотен пропуск за дома ми - и благодарение на телевизията ми гостуваше от време на време. Затова скръбната вест ме свари неподготвена, независимо от достолепната възраст на актьора.
Иван Несторов е роден на 22 октомври 1933 г. в малкото село Тъжа, сред тихите хълмове на Стара планина. Син в семейство на скромни хора, той научава първите уроци за труд и честност още от детството. Баща му работи земята, майка му се грижи за дома, а той като малък гледа света с любопитство и почти проницателна наблюдателност
Тези години, белязани от простота и дисциплина, оставят у Иван усещането за стойността на всеки човек и на всяка дума, казана с уважение.
Първите приятелства се формират на двора, сред съседите и връстниците. Иван умее да разбира другите - да изслушва техните тревоги и радости, без да ги съди, без да ги поправя. Това качество се развива с годините, пренасяйки се в отношенията му с колегите и приятелите. Той е човек, на когото можеш да се довериш, защото в думите му има постоянство и честност.
Семейството винаги заема централно място в живота му. Въпреки напрегнатия ритъм на сцената и снимачните площадки, Иван намира начин да бъде с близките си. Говори за майка си с топлина, за баща си с уважение, а братята и сестрите си винаги описва като важни и надеждни съюзници. В кръга на семейството той е тих, забавен, понякога шеговит до степен на детска лекота, но и сериозен, когато е необходимо. Никога не демонстрира власт или надмощие - напротив, внимателно се вслушва в нуждите на другите.
Приятелствата му с колеги и съмишленици също са дълбоки и дълготрайни. Много от тях разказват как Иван е бил първият, който се обажда, когато някой има нужда, който забелязва трудностите и предлага помощ. Той не се стреми да бъде център на вниманието в компанията, предпочита да е човекът, който поддържа равновесието и създава пространство за другите. Именно това го прави обичан не само заради таланта, но и заради човещината му.
Несторов е приет във ВИТИЗ в класа на Стефан Сърчаджиев, но се налага първо да отслужи военната си служба и затова завършва при Боян Дановски. Приятел разказва интересна случка от студентските му години: веднъж на изпит по актьорско майсторство Иван закъснява и влиза в аудиторията с два часа закъснение. Вместо да се засрами, той започва да имитира колегите си, предизвиквайки смях, и в крайна сметка получава висока оценка за артистичността и рефлекса си. Това умение да съчетава смелост и финес остава негова характерна черта и в живота след това.
След дебюта в силистренския театър и кратко пребиваване в театъра в Толбухин (Добрич) Несторов акостира в Младежкия театър в София, където играе повече от 43 сезона
С времето личните му взаимоотношения се обогатяват от многото хора, с които споделя живота си - от близките приятели до младите колеги, които той наставлява и подкрепя. В разговорите си Иван често подчертава: “Истинската стойност на живота не е в постиженията, а в моментите, когато си успял да бъдеш полезен на някого, когото обичаш”. Този принцип се усеща във всичко, което прави: в начина, по който слуша, как се отнася към ближните и как се радва на малките ежедневни радости.
Иван има и своята интимна страна, която малцина успяват да видят. В кръга на най-близките си той споделя смеха, тишината и понякога дълбоката си умора.
Може да остане часове наред в разговор с приятел, обсъждайки живота, семейството или миналото, без да бърза да се намеси с оценки. Всички го помнят като чувствителен, деликатен и уважителен към индивидуалността на другите.
Колеги споделят малки детайли за човека зад сцената: как в една зимна вечер помага на непознат да премине река, защото вижда, че му е студено и тежко; как изпраща пощенски картички на колеги за рождените им дни дори когато е далеч; как се смее тихо на шегите на внуците на приятелите си. Това са жестове, които не са интересни за медиите, но го показват такъв, какъвто е - човек, който забелязва, чувства и реагира.
През годините Иван Несторов съумява да съхрани хармония между себе си и света около него, като оставя на сцената и снимачната площадка само част от себе си, а останалото пази за семейството и хората, които обича. Животът му е пример за това как човек може да бъде публична личност и все пак да запази своята човешка същност - да слуша, да обича и да подкрепя.
Иван Несторов от години не беше активен на театралната сцена. Но винаги е бил част от звездната трупа на любимия театър
Стройният напет красавец постепенно се превърна в попрегърбен господин с побеляла коса. Но живият му, леко присмехулен поглед до последно огряваше лицето му. И тъй като е част от легендата “Младежки театър”, Несторов често е в спомените на колегите, които в разказите си обикновено съчетават документалното с емоционалното: “Когато говорехме за Иван, много от нас казваха, че той никога не е бил човек, който търси аплодисменти за себе си. Това, което остава у всички нас, е едно тихо, но вярно благородство”, сподели един от тях след официалното съобщение за кончината му. Друг добавя: “Дори в последните си дни той продължаваше да се появява на репетиции, да участва в клуба “Артисти със сребро в косите” - общност, която обединява актьори с богат опит и остър поглед към живота. Той бе там, защото вярваше, че никога не си стар, когато имаш желание да общуваш и да слушаш”.
Интересните случки, за които се разказва в гилдията, нямат край. Дори един чисто битов инцидент като случайно разлятата вода за чай се превръща в повод за смях, преразказан от Иван. Защото той успява да създаде топлина и хармония около себе си дори когато нещо се обърка. Разказва се и как по време на пътуване за благотворителен спектакъл той спасява малко коте, попаднало на улицата, и настоява то да пътува с тях, докато му намерят дом.
Има една история, която може да просълзи всеки, който поне веднъж е помирисал праха на театралната сцена. Веднъж Иван организира изненада за млад колега, като тайно събира група приятели и му дава кутия с лични бележки, в които всеки пише как го е вдъхновил. “Той никога не пропуска да подкрепи другите, казва колегата, и това не е показно - прави го тихо и с внимание.”
Иска ми се да цитирам думите на големия актьор, споделени в интервю за сп. “Кино и театър“: “Истинският човек се познава по това какво оставя след себе си за другите, а не по наградите, които печели”.
Така си живеем безметежно, мислейки, че времето ще ни стигне за всичко - да посетим стар приятел, да дадем милостиня на бедния, да кажем добра дума за някой, който ни е наранил. Но времето лети... не спира.
И неусетно дойде 17 януари и получихме скръбната вест, че Иван Несторов си е отишъл от този свят, оставяйки след себе си спомен за човек, който знаеше как да бъде приятел, син, баща и съмишленик - винаги човечен и винаги близък до хората, които обичаше. Светло му небе!
Подготви Мариана ДОБРЕВА
