В един частен архив в Хасковско има документи, които потвърждават този факт и те ни бяха предоставени от неговия собственик и бивш директор на архива в Хасково, Марин Караиванов. Благодарим на топархиваря, който доста време се е ровил в частния си архив и единствено за „ШОУ” предостави част от оригиналните текстове в настоящата публикация. В тези протоколи за първи път изплува и вписаната медицинската диагноза на поета „Акутна шизофрения”.
Понякога овехтелите протоколи крият много  от тайните на популярните личности. Но е добре, че ги има тези протоколи, че са съхранени, за да узнаем от тях истини, за които от другаде не бихме могли да научим. В случая разгръщаме протоколите, които крият неизвестни факта от живота на димитровградския поет Пеньо Пенев. По онова време, когато  поетът гълта шепа таблетки веронал в димитровградския хотел „Москва”, пръв за смъртта му узнава тогавашният първи секретар на Окръжния комитет на БКП в Хасково, небезизвестният Янчо Георгиев. 

Денят е 27. 04. 1959 г.  В оня трагичен миг човекът желязо, комунистът Янчо Георгиев, явно не може да сдържи нервите си и гръмогласно заявява пред целия, свикан спешно, партиен актив на окръжния комите:  „Онези душевно-дебелогъзи, ръководни, партийни сволачи от  градския  комитет на БКП в Димитровград са истинските преки виновници за Пеньовото самоубийство!” Дали партийният кадър е имал правото да изрече тези думи или не, днес не е толкова важно. По-важно е другото - това че, своеобразната политическата диагноза на ВИП-БКП-кадъра се оказва, уви, безпощадно екзактна! И едва ли е било случайно, но той мълниеносно е привикан в ЦК на БКП, където секретарите на ЦК Боян Българанов и Пенчо Кубадински язвително му трият няколко тягостни часа сол върху изглежда още доста неуврялата му, както трябва, марксистко-ленинска глава. 

Днес пожълтелите протоколи ни връщат в онова време, когато големите на деня хем язвително, хем императивно внушават на бай Янчо Георгиев, че: „ Не ентусиазираното, всенародно, социалистическо строителство и партийните му ръководители са погубили самобитния,  невротичен бард, а преди всичко неговата медицинска диагноза „Акутна шизофрения”, която на всичкото отгоре е, уви, неизлечима!... 

Та в онзи ден твърде емоционалният хасковски БКП-шеф се разминава само с едно нищо и никакво устно мъмрене от членовете на ЦК и с краткия съвет да си затваря колкото се може по-често устата. В края на този толкоз многозначителен контекст, ще се поровим в протоколите от още по-назад във времето, за да изтъкнем още един неизвестен за читателя факт от битието на поета. 
В София, на тържествено мероприятие през месец ноември 1949 г. по случай поредната годишнина от Великата октомврийска социалистическа революция, в присъствието на тогавашния всенароден, любим вожд Вълко Червенков, нахъсеният деветнадесетгодишен младок Пеньо Пенев вдъхновено рецитира свои тематично-бригадирски стихове. Римуваните строфи силно впечатляват партком-държавния лидер, който впоследствие, негласно и косвено, му оказва съществено, позитивно съдействие в творчески-битов ракурс.  

Но след смъртта на  Сталин  на 05.03.1953 г., върлият му последовател Червенков е отстранен от властовия Олимп на страната. От този момент насетне и битието на димитровградския трубадур изпада в необратим ступор, въпреки че му се случват няколко силни, ярки проблясъци на поетично-творческа еуфория. 

Какво точно се е случило в онези последни няколко месеца от живота на поета, ние не знаем, но в протоколите има свидетелски предположения според които: „…Омерзеният от соцбитието поет Пеньо Пенев  или съвсем умишлено се самоубива, или пък  е подло, инсценирано самоубит с помощта на Държавна сигурност (ДС), защото се е превърнал в смъртно-отегчително, едва ли не антагонистично, непоносимо бреме за новата класа партийни другари…” 

Резултатът обаче е налице, поетът е сринат интелектуално и душевно, защото проницателно и интуитивно е прозрял болезнено, чак до мозъка на костите си, йезуитските, идейни постулати на марксистко-ленинските доктрини. 


На строежа - Пеньо Пенев е горе вляво

Освен това, като гръм от ясно небе, бива официално, публично и нагло обвинен едва ли не в национално предателство. Причината -  по световноизвестната, престижна, великобританска, държавна корпорация Би Би Си, тоест радио Лондон, е прочетено стихотворението му „Епоха”. А то, според партийните другари, съдържа ужасно проницателната квинтесенция: „Колко трудно е в нашия век, да бъдеш честен човек!”. Една безспорно автентична констатация, която българските корумпирани тоталитарни властници не могат току-така да преглътнат. 
Именно заради тези толкова искрени, проникновени стихове, Пеньо Пенев е злостно заклеймен от глашатаите на тогавашната партийна пропаганда, че той е „национален предател”! Оплют е по нашенски от главата до петите, както от партийните другари в Димитровград, така и от неговите псевдоприятели, като се започне от стихоплетеца  Божидар Божилов и се стигне до Тодор-Живковия, дежурен ласкател Георги Джагаров. А другият глашатай на властта, Любомир Левчев, с неговия сърцераздирателен вопъл: „Другарят Живков може да ми забрани всичко, но не може да ми забрани да го обичам!” запазва пълно мълчание по случая. 

Така тръгват
мегадоносите
срещу поета

По зададен от властта тон, тайфи от мерзки зложелатели и набедени таланти на мереното слово, скалъпват до съответните, вечно бдящи и слухтящи БКП и МВР-институции, многобройни, истерични мегадоноси. Във вонящата помия от гнусните писания против поета с ехидна злост и натрапчиво, и злорадо се изтъква, че: „Пеневият идейно-духовен любимец е не кой да е, а онзи тъй печално всеизвестен, украински, баш анархо-бандюга, така наричаният от главорезите си „бащица” - Нестор Махно.” В един от тези доноси пише: „…Нафирканият до козирката Пеньо Пенев гръмогласно  цитира под път и над път лозунга на Нестор Махно: „Бийте белите, докато не почервенеят, бийте червените, докато не побелеят! А по нощите в центъра на Димитровград си позволява да пее химна на бандюгите: „На борьбу с полками белых, с болшевиком, с всех злодей, захотел опять свободу у трудящихся людей!” (Бележка на автора: цитатите са от частен архив А.Н., л.ф.17, оп.9, а.е.27, л.11-15)
Според автентичните, мемоарни сведения на офицера от Хасковското градско управление на „Народната милиция” Христо Радичев, заемащ впоследствие все водещи, офицерски длъжности във въпросното ведомство, доносите срещу Пеньо Пенев са преднамерено и целенасочено уговаряни. След това са подготвяни в непроницаемите бърлоги на Димитровградското учреждение на МВР от щатни агенти на Държавна сигурност. Така че, днес вече си даваме сметка, че димитровградският трубадур е умишлено злепоставян, почти карантинно изолиран и обругаван. Най-вероятно това е възможната причина да го напусне съпругата му, тополовградчанката Мария Господинова. От този момент нататък поетът окончателно се алкохолизира и в края на краищата предпочита нескончаемото безмълвие на смъртта. Веднага след това започва разпространяването на  сквернословните слухове за това какви са причините за самоубийството на Пеньо Пенев. Поетът уж имал здравословно-органически проблеми и вродено суицидно предразположение към това непременно да сложи край на алкохолизирания си бохемския си живот. Тоест, изтъква се, че Пеньо имал маниакалната страст към самоубийство и, че това е т.нар. вроден синдром. 

Истината, 
съхранена 
в протоколите

Какво още можем да извадим от протоколите, съхранили летописа на онова време?  Веднага след смъртта на поета е свикано, екстрено заседание в кметския кабинет на Димитровградския народен съвет. И основната точка -  къде в края на краищата да бъде погребан самоубилият се, душевно сринат поет? Това заседание било наложително, защото самоубийците по онова време били погребвавани по различен начин. Тогава партийният секретар на „Митя касабата”, както наричали  Димитровград, злостно процежда през добре поддържаните си, снежнобели зъби: „А бе, що ли не го хвърлим, тоя  спиртосан сарахош, в река Марица!” Словесната тирада на партийния другар била съпроводена от всеобщото, ехидно хихикане на присъстващите, които едва ли не с чувство на облекчение посрещнали вестта за смъртта на поета. Може би за това, че Пеньо Пенев никога не е изразявал желание да членува в БКП или изобщо да участва в някакви  организационни мероприятия на партията. Няколко пъти съответните официални, номенклатурно-властови, БКП-фактори настойчиво го уговаряли да постъпи в  редиците им, но „сархошът” категорично отказвал, заявявайки че е и ще си остане „безпартийно-индивидуален анархокомунист!” 

Подир нелепата смърт на „Барабанчикът в похода”, както поетът сам се беше нарекъл в стиховете си, за него са написани много и безброй прошнуровани и прономеровани, патетично, възпоменателни панегерици. Едни такива  хем трогателни, хем и доста противоречиви, но в повечето случаи някак си съмнителни, защото са изпълнени с много премълчавани факти и драстично изопачавани истини. 
Но след знаменателната победа на демокрацията през 1989 г. много от родните литературоведи обръщат палачинката и без всякакъв свян възпяват пламенния бард на възхода Пеньо Пенев. В тези венцехваления особено се отличава литературоведческата група от мастити литературни критици, в която влизат Христо Дудевски, Любомир Георгиев, Петър Данчев, Пантелей Зарев, Митко Иванов, Здравко Петров, Елка Константинова, Кръстьо Куюмджиев и Иван Спасов. Та всичките тези майстори на перото се изкилиха душевно за да доказват, че пламенното стихотворение на Пеньо Пенев „Към комунизма” се родее и дори се конкурира до известна степен с Бетовеновата „Апасионата”… Във всичките тези писания за поета обаче никъде не намира място един неизвестен от биографията му факт – повече от всичко друго поетът е отявлен анархист. 

Поетът: „Да, аз съм анархокомунист!”

Твърди го само един негов братовчед, който се казва Станчо Дребов. Той разказва, че още докато е юноша Пеньо упорито чете някои руски издания на анархистите Михаил Бакунин и Пьотр Кропоткин. Още като ученик в Севлиевската гимназия той се сближава с тогавашните доста активни, есперантисти-анархисти, успявайки, на един дъх, да изчете значителен брой литературни произведения, все с преобладаващо анархистка тематика. И от душа и сърце, истински, се възхищава на огнено-дишащата поезия на българските анархисти Георги Жечев, Гео Милев и Панайот Чивиков. Така, някак неусетно, душевно-идейно, юношата Пенев се оформя, като съзнателно-мирогледен, убеден анархист. Същевременно твърде усърдно изучава международния език есперанто, установявайки дружески връзки с анархисти из Севлиевския регион. По време на едно инцидентно, милиционерско следствие през 1946 г. в Севлиевското околийско управление на МВР, когато го питат за политическите му убеждения, още непълнолетният Пеньо отговаря без каквото и да е колебание: „Аз съм анархокомунист!” Това е потвърдено в документ от служебните записки на капитан Никола Маринов, някогашен началник на граничните районни управления на МВР в Ивайловград и Крумовград в периода 1946-1952 г. Тогава той лично е разпитвал арестувания юноша Пеньо Пенев при опита му през 1947 г. нелегално да премине Българо-гръцката граница, самонахъсен за гръмки, революционни подвизи. Според неговите мемоарно-писменни данни се удостоверява, че Пеньо Пенев завършва гимназия в град Севлиево и още, учейки там, установява съществени, трайни връзки с местни анархисти, които по онова време не били никак малко в предбалканското градче, известно със своята будна, свободолюбива интелигенция. Именно тогава любознателният ученик съумява съвсем безпрепятствено да изчете доста разбунено-бунтовна литература, ярко наелектризирана преди всичко с анархистка тематика. А Дребов категорично констатира в спомените си, че по онова време Пеньо вече успява да прочете някои руски издания на анархистите Михаил Бакунин и Пьотър Кропоткин. Освен това същият този братовчед Станчо Дребов подробно изтъква в мемоарните си писания, че през пролетта на 1947 г. бъдещият, именит бард на социалистическото строителството в България, прави драстичен, неуспешен опит да премине българо-гръцката граница, за да се присъедини и безкористно да се бие на страната на левите гръцки анархопартизани. Това се случва веднага след погребението на легендарния национал-революционер и анархист Михаил Герджиков, починал на 18.03.1947 г. в София. Поетът е този, който активно участва в многолюдна, погребална процесия, носейки до гробищата един от десетките, траурни венци. Това обаче хич и не му пречи още на другия ден стремглаво да запраши към българо-гръцката граница. Според Дребовите, черно на бяло, значително обширни, писмени възпоминания, дълго и старателно братовчед му Пеньо подготвял своето огнедишащо, писмено обръщение-призив, нарочно написано на есперанто, за да го изпрати лично на гръцкия генерал Маркос, който по онова време умело командва лявото, гръцко, революционно движение. Но опитът на поета да премине през българо-гръцката границата е неуспешен, защото малко преди това имено до гръцката граница са разстреляни група гимназисти, тръгнали да бягат у съседите. А Пеньо не е знаел за това и попада на една от засадите. Арестуван е, съветван е, подписвал е документи… Но всичките тези факти от битието на Пеньо Пенев, и до днес си остават само като официални документи в архивите.

Тодорка НИКОЛОВА, Хасково