Пак е май и всичко е някак си по-красиво след дългата зима. Небето е по-синьо и всичко е по- свежо и жизнено. За мен месец май наистина е някак си по-особен. Някога през май една красива девойка от Благоевград ми подаде ръка и тръгна с мен за Якоруда, стана моя жена, за да преживеем заедно в обич и разбирателство близо 40 години, преди тежката болест да я победи и да я отнеме от мен и децата ни.

Има обаче един месец май, който беше най-трудният, най-страшният в живота ми – май 1972 г. За това време точно ще стане дума по- долу.

Да кажа няколко думи за себе си  – кой съм, как живях и, то вече доста години, защото в края на тази ще навърша 79. Боже, как хвърчи времето, особено за нас, старите. Веднъж баба ми (Катерина), която беше много твърд човек, ме прегърна и каза: „Е толкова е животецо, чедо, една стиска. Кат галеш (като че ли) вчера тръчех боса по пате.“

За мен съдбата беше отредила изпитания много рано, дори още в утробата на майка ми. И това не са пресилени думи. Баща ми загива 5 месеца преди да се родя. Той е първата жертва на електрификацията в Якоруда. Обръщението „татко“ не съм го произнасял никога. Майка ми понася много тежко тази загуба. Тя има вече един син – брат ми Лалко. Започват да я уговарят да се откаже от второ дете. Една възрастна комшийка отива и казва на майка ми: „Лисавето, не слушай никого. Сънувах Ангел, мъжа ти. Той ми рече да ти кажа да зачуваш детето и ако е момче, да го кръстиш на него“. Така и става. Майка ми пренесе цялата си обич върху нас с брат ми, но няма да скрия, че аз бях големият й любимец. За съжаление на 8 години загубих и нея. Бях малък, току-що завършил първо отделение. Не всичко разбирах, но почувствах, че нещо страшно се е случило за нас, нейните деца. И точно в тия дни, когато по улиците ме срещаха жени, прегръщаха ме и плачеха, едно семейство направи нещо, което за цял живот беше пример за мен и брат ми. Бяха чичо ми Никола и стринка ми Мария. Те казаха: „Ще бъдете при нас. Каквото има за нас, ще има и за вас“.

Бяхме четири момчета. Работеше само чичо ми, но никога не чухме нещо, което да ни притесни. Малко по-късно ни настаниха в домове за сираци. Аз в Якоруда, а брат ми в Стара Загора, но те си останаха наша опора, докато бяха живи. Девет години прекарах в дом за сираци. Имам какво да разкажа за живота ми там, още повече че останах свързан с децата в дома в Якоруда и като учител, и по-късно, когато работех вече в друга сфера. Завърших средно педагогическо училище в Благоевград. След това бях известно време учител в село Бабяк, казарма, и пак учител, но вече в Якоруда. Разбрах, че истинското ми призвание е учителството, но бях подложен на голям натиск, наистина няколко дни обработка, за да стана секретар на комсомолската организация в Якоруда. Това промени посоката на живота ми.

Станах кадър с досие в окръжния комитет на партията и вече всяка стъпка нагоре или надолу се решаваше и с неговата намеса. Завърших АОНСУ, за да стигна по-късно като първи секретар на партийния комитет в Якоруда.

Не е тайна, че по това време нещата се решаваха в партийните комитети и там където първият човек беше властна личност, всички знаеха кой е шефът. Повечето ми колеги в Разложко бяха точно такива. Направиха неща, оставяха имената си с постигнатото от тях. Аз не бях за тази работа, честно казано. И като партиен секретар си останах учител по душа и стил на работа. Началствата също разбраха това и след Якоруда близо 20 години бях винаги на по-задни, по-скромни позиции. Не се сърдех, не завиждах на тия, чиято орбита беше стръмно нагоре и хоризонтът им много по-широк. Да, понякога от тази височина човекът не се вижда, но пък се решават необходими и други важни въпроси.

Но да се върнем сега към това, което е причината да пиша днес за май 1972 г. Това ще бъде мой разказ, лична изповед, и дано не засегна чувствата или паметта на тези, които ще спомена или за които ще се подразбира. Ще се въздържа от големи обобщения, от оценки на хора и органи от по- високи равнища – Окръжен комитет, Централен комитет, Секретариат, Политбюро. Ще препоръчам, който се интересува от тези неща, да прочете книгата на Петър Дюлгеров „Разпнати души“. Макар че ще говоря за един кратък период от тъй наречения Възродителен процес, знам добре, че нещата започват много по-рано и продължават много по-късно. Казах вече, ще стане дума за месец май 1972 г.

Веднага след 1 май получих съобщение от МВР, че голяма група българи мохамедани (сега вече не им казват така) от Велинградски и Якорудски район са тръгнали през Рила към София, за да протестират пред турското и американското посолство срещу смяната на имената.

В Якоруда такова нещо нямаше или поне само няколко души сами бяха направили това в село Конарско. Във Велинградско обаче акцията беше много активна, да не кажа пък за Смолянския окръг, където нещата бяха отишли много, много напред. Нашите хора чувстваха, че това вероятно няма да отмине и тях. Получавахме и упреци, че в Якоруда не правим нищо по въпроса. На другия ден, след като разбрах, че групата върви към София, ми съобщиха, че са задържани от милицията в района на Самоков и са прехвърлени с автобуси в Белово. „Идете и си ги вземете“, беше разпореждането. От Якоруда отидохме само аз и Никола Тончев – вторият секретар в комитета. Задържаните бяха в читалището в Белово. Имаше твърде много милиция – и цивилни, и униформени. Тончев се спря при бившите си колеги от ДС, а аз отидох веднага при задържаните. Нашата група беше някъде около 30-40 човека. Бяха в една стая без мебели, седяха на пода. Влязох и ще ви кажа, че всички ме погледнаха с някаква надежда. Най- сетне виждаха познат човек. Бяха прекалено изтощени, уморени от тежкия поход, защото в планината ги беше заварил силен снеговалеж. Попитах ги яли ли са нещо и когато разбрах, че от вчера не са слагали троха в устата си, взех двама души, отидохме и купихме кебапчета, хляб и лимонади и ги отнесохме горе в стаята.

„Ех момчета, момчета какво направихте, защо?“. Слязох долу, където беше групата от Благоевград и Разлог.

Представител на МВР – Благоевград беше Божко Янков, а на Разлог Шакин и Бицин. Всички те настояваха, че за наказание на участниците в похода трябва да им се сменят имената, така да се каже, да се даде урок срещу евентуално други такива прояви.

Ние с Тончев бяхме против, казвам го честно. Давахме си сметка какво ще бъде отражението след такова едно действие. В това време пристигна Борис Аврамов, секретар на Окръжния комитет на партията. Той също се колебаеше как да постъпим. Водеха се разговори по телефона с Благоевград, с МВР, с кой ли не. Накрая се реши, че имената трябва да бъдат сменени. Между другото велинградчани действаха с пълна сила. Тук ще поправя малко книгата на Дюлгеров, който пише, че въпросът е решен бързо и безболезнено. Не беше така. Доста народ получиха шамари и ритници. Не бях в стаята, когато се извършваше това, но разбрах, че особено активни са били Шакин и Бицин. Намерих си работа да съм навънка, уж да уреждам автобус и други такива. Бях много притеснен. Тръгнахме си късно вечерта. Хората се качиха много огорчени и изплашени как ще се представят сега в родните си села и в Якоруда.

Ние обаче не знаехме и за друга една трагедия. По пътя за Рила един от възрастните участници получава тежка криза. Трима души го вземат и дълго го носят в студената нощ. Стигат до спортното градче Белмекен, чукат и казват, че водят тежко болен човек: „Ето го, помогнете му, имате доктор”. Оставят го там и настигат групата. За съжаление е твърде късно. Болният умира. Беше ми почти комшия в Якоруда. Веднага плъзна слух, че той е убит. Създаде се голямо напрежение. Помолих да дойде съдебният лекар, за да увери хората, че той не е убит.

Дойде доктор Иванов от Благоевград, но скоро се върна при мен в комитета, беше силно изплашен и каза: „Не мога да влезна там. Не ме допускат. Викат с цяло гърло „убийци, убийци“.

Ще ти дам милиционер, за да влезнеш. „Другарю Роснев, аз съм лекар, не съм политик. Какво да кажа на тия хора от един поглед. Нужна е аутопсия, моля ти се не ме мъчи, тръгвам си“. Следобед беше погребението. Виждали ли сте такова погребение, мохамеданско. Ковчегът се съпровожда само от мъже, жените до прага на починалия. Вероятно участваха повече от 250-300 души, подредени в редици, типично като войници, по 7 или 9 души в редица. Мълчаливо, бавно, с израз на някаква сила, и това действително беше демонстрация на протест и сила. Якоруда изтръпна от видяното. Ние също чувствахме, че след Белово и след погребението нещата са много тежки. По време на самото погребение група жени отиват пред моята къща и започват да крещят под прозорците: „Дека е оня, цръния, да го закопаме и него тука в цръната земя“. Върнах се вкъщи, стринка ми плачеше. Чичо ми се мъчеше да я успокои, но и той беше напрегнат. „Ангеле, моля ти се, ако ме обичаш, стринка, маани се от тая работа. Ще стане нещо много лошо и нема да го преживея“, молеше ме тя. Мислел съм, можех ли да го направя. Сигурно можеше, но не го направих. През целия си живот бях възпитаван на дисциплина, подчинение и отговорност.

След няколко дни при мен в комитета дойде овчар от Държавното сортово стопанство. Бяхме добри познати, защото беше от тия, които като комсомолски секретар бях отчел като млад овчар и на една среща в Благоевград беше награден със специален транзистор – тогава доста ценна вещ. Той започна уж за фуража, но чувствах, че не това е темата, за която е дошъл. На бюрото ми имаше магнетофон, казах му да иде да каже на секретарката да ни направи по едно кафе и когато той излезе, за момент включих магнетофона, който беше на бюрото ми. Думите, които той ми каза, са в паметта ми и сега:

„Наще хора са решили, че за да се намеси Авропата /Европата/, трябва да има жертви. Едно време Батак е станал причина турците да си идаа в Анадола. Ангеле, чувай се, внимавай къде одиш, мола ти се.“

Обадих се в Окръжното управление на МВР и им казах за записа. Дойде лично полковник Арабаджиев (тогава още не беше генерал). Той го изслуша заедно с още няколко човека – Тончев, секретарката и др., и каза: „Вие сте си глътнали езиците от страх, бе. Утре ще дойда тука и с фуражка на главата ще обиколя всичките ви селища и да видим какво ще случи”. Разбира се, не дойде, а нещата се случиха.

Но нека да не обиждам паметта на този човек. Той и по време на най-тежките часове и дни тогава много ни помогна, и не като полицай, както сега е думата, а като човек. Идваше често и правеше много срещи заедно с нас, а често и сам в тези села. Разбрал, че в района няма линейка, той подари един джип от МВР на Конарско. А знаете какво беше положението с колите тогава.

На 16 май бях на пленум на ЦК на Комсомола. За моя изненада участва и Тодор Живков. Представи ни новия бъдещ първи секретар на Комсомола Енчо Москов. Той дори не присъстваше на пленума, бил някъде из Русия. Не беше член на пленума на ДКМС. Вътрешно бях огорчен. ЦК на Комсомола бяха повече от 100 човека и от тях не беше никой достоен да стане първи секретар. Така се решаваха нещата. Да не останете с впечатление, че съм имал някакви амбиции. Бях вече на 33 години, какъв Комсомол?

Върнах се на другата сутрин в Якоруда и Тончев ми каза, че вечерта ще дойде Ядков (секретар на ОК на БКП). Искаше да обсъдим обстановката в общината. Решихме, че трябва да сме максимално актуални, Тончев да посети някои предприятия в Якоруда, а аз да отида до две-три села, като взема с мен и секретаря на Отечествения фронт – бай Георги Цинцев. Долу пред общината имаше някакъв джип, а ние в комитета имахме „Волга”. Оказа се, че джипът е с представител на Окръжния съвет. Помолих го да ползва нашата кола, ако му трябва, а аз да взема джипа, защото пътят, където отивах, беше лош. Малко преди да тръгна ме спря шефът на криминалната полиция в Якоруда и ме попита може ли да дойде с нас, защото имал важна среща в Бунцево. Тръгнахме. Попитах шофьорчето как се казва. Николай току-що се беше уволнил от казармата, съвсем младо момче. Наближихме село Бунцево. Забелязах, че пред магазина и под клуба до него има мотоциклети. От известно време, като видеха джип, мъжете яхваха моторите и изчезваха. Тоя път никой не мръдна. Влязох в клуба, поздравих, откликнаха двама-трима души само.  Всъщност от село Бунцево беше доста голяма група от похода през Рила и събитията в Белово. След малко ме повикаха, че жените искали да се оплачат нещо. Започна разговор уж за разсада на тютюн, но почти веднага започнаха обвинения, че сме били хората в Белово и Качо, най-възрастния участник, сега лежал у тех в агнешки кожи. Разговорът ставаше все по-напрегнат. Трудно е дори да се каже разговор. Жените викаха, дърпаха ме, а мъжете зад тях стояха, готови да се намесят. Реших, че е по-добре да си тръгнем. Качихме се в джипа и казах на шофьора: „Към Конарско”, като не съобразих, че момчето не е от Якоруда. Той сбърка пътя и тръгнахме по един горски път до място, склад на трупи. Там пътят свършваше. Решихме да почакаме малко, с идеята да се успокои малко обстановката и да хапнем суха храна, която си бяхме взели.

Тъкмо седнахме и зад нас се чу шум от много човешки гласове. Обърнах се и видях, че са мъжете от Бунцево, въоръжени с тояги и други инструменти, подготвени за най-лошото. 

Станах и тръгнах към тях. „Какво искате бе, хора? Давате ли си сметка какво ще се случи?“. Изведнъж от по-задните редици изскочи един, вдигна брадвата пред мен и замахна с всичка сила към главата ми. Мисълта, която ме прониза в тоя момент, беше – край. Наведох се, за да не ме удари по главата, и брадвата се стовари върху кръста ми. Ударът беше много силен. Пред мен имаше малка рекичка. Прехвърли ме чак през нея. Скочих, защото той отново се подготви да ме удари, и извадих пистолета. Още когато го пипнах, разбрах, че той е счупен от удара. И все пак видяха ме с оръжие и те не знаеха, че пистолетът не е годен. Наблизо имаше гора, бягах и чувствах, че тичат след мен. Успях да се отскубна и се прикрих в гъсталака на млади борчета. Двама или трима души минаха под мене и ги чух да казват „тука е някъде”. Сигурен съм, че знаеха къде съм, но мисълта, че съм с пистолет в ръката, ги възпираше. Върнаха се и за известно време настана тишина. Погледнах часовника, беше един часът на обед. Замислих се, тука ли ще прекарам, докато се стъмни? А и тогава къде ще отида?

Гледах пистолета с благодарност и едновременно с яд, че няма дори един патрон в цевта, пачката от удара беше изхвръкнала.

Съжалявах и мислех, че ако пистолетът е годен и ме обкръжат и открият, бих се самоубил, защото видях такава ярост и озлобление, която не знаех как ще се стовари върху мене. През цялото време мислех и за другите трима, с които бях в джипа. Не видях абсолютно нищо какво се случи с тях. Тревожех се, че вероятно са убити. Мислех за какво ли не. Бях на 33 години, самотен, неженен. Съжалих, че ако загина, нищо на този свят няма да оставя. Пак ще внеса една малка промяна в книгата „Разпнати души“. Там пише, че след удара с брадвата и преследването съм се измъкнал и бързо съм се придвижил към Конарско. Не беше така. Няма ги тия часове на страх и тревожни размисли, които прекарах, скрит в боровата горичка.

Някъде към три часа и половина чух шум от двигатели на коли. Помислих, че са товарни коли, които идват за трупи, там, където стана нападението. За моя изненада малко след това чух силен глас по високоговорител и обръщение към хората на село Бунцево да предадат незабавно другаря Роснев. Даже беше предвиден половин час като ултиматум. Не беше пояснено какво ще се случи след половин час, но фактът беше факт. Търсеха ме и мислеха, че съм задържан от нападателите или убит. Чудех се какво да правя, защото слушах мощни възгласи против дошлите да ме спасяват и закани, че няма да ме предадат. Реших, че трябва да тръгна. Станах. Кракът много ме болеше.

Чудех се как съм успял да се спася с бягство. Куцах силно. Показах се от гората, бях по- ниско от малката група, която беше горе до магазина. За моя изненада веднага един от групата  залегна и насочи автомат срещу мен.

Разтворих учудено ръце. Тогава отгоре изтича човек до мен. Подкрепи ме подръка, прегърна ме и каза: „Спокойно, спокойно жив и здрав си“. Беше следователя от Разлог – Аршинков. Горе всички ме прегръщаха, целуваха, защото не вярваха, че съм жив. Бяха открили парчета от счупения пистолет. Попитах веднага какво стана с другите, които бяха с мен. Казаха ми, че шофьорчето и офицерът Зайков са добре, но бай Георги Цинцев е смлян от бой и е в безсъзнание. Откаран е в Разлог. След малко пристигна и Боян Минков, якорудчанин и шеф по това време на ДС в окръга. Прегърна ме и той и каза, че в Якоруда е Дюлгеров и е казал да ме свалят веднага долу. Качи ме в джипа и тръгнахме за Якоруда през Конарско. На центъра в селото имаше много хора. Минков спря джипа, показа се и им каза: „Роснев е жив. Ето го тука“. Излязох от джипа, хората се радваха, прегръщаха ме. Разбрах, че дори и група от там ме е търсила. Селото изцяло беше българо-мохамеданско, каквито бяха и всички други села в общината.

Долу в Якоруда пред съвета имаше много хора. Най-отпред бяха стринка ми и чичо ми. Стринка ми плачеше, а чичо ми едвам сдържаше сълзите си. Прегърнахме се, но нямаше време за приказки, в моя кабинет ме чакаше цяла група началства от окръга – първият секретар Петър Дюлгеров, председателят на Окръжния съвет Владимир Сандев, Арабаджиев, Ядков и други. Поздравиха ме и Дюлгеров каза веднага да ме отведат в болницата на преглед, а след това да отида вкъщи да се нахраня, да си почина. „Ние тука ще се оправим и без теб, ти прецени”. Отидох за малко у дома, но нещата не бяха за почивка. В Бунцево напрежението растеше.

Групата, която беше дошла да ме спасява, беше обкръжена от много хора от селото и други села, дошли на помощ на нападателите. Полковник Прашелков, който ръководеше горе, съобщаваше все по-тревожни новини. На свечеряване каза, че е имало няколко изстрела с ловни пушки. Дюлгеров каза: „Стрелба в никакъв случай. Няма да имат куража да ви нападнат, а и ви изпращаме помощ още една група, води я Васил Рашков“. И всички горе, в моя някогашен кабинет, разбрахме, че предстоят нови трудни часове и дни, като ще стане ясно скоро.

Източник: struma.bg.