Българският свещеник Владимир Дойчев написа изключително силно послание в мрежата. Той коментира истерията с презапасяването покрай коронавируса в много силен призив към сънародниците ни. 

Статусът му бе споделен от десетки в социалните мрежи:

"Толкова тъжно реагираме като общество. Някакви хора се блъскат в магазините, за да се презапасят с макарони и тоалетна хартия.

Пълнят цели багажници с тях. И още, и още... не знаеш колко е достатъчно... Мислите, че това е най-печалното? Грешите!

Има и по-лошо... Други ги гледат отстрани и ги осъждат. Наричат ги “гъзове” и всякакви производни на тази дума. И с това се чувстват елитни. Човек не живее за тоалетната хартия, а за красното име, а? Не го казвам аз, а един герой от “Под игото” - Рачко Пръдлето.

Защо нямаме общностен дух? Защо нямаме милост?

Е, добре, ще ви кажа защо хората се презапасяват. Защото са уплашени, защото са объркани, защото нямат вяра, защото предполагат, че няма на кого да разчитат! Нима осъждането помага? Нима ако прибавим грях към греха, нещата се поправят?

Ако вие нямате страх - вдъхвайте кураж! Ако сте трезви - внасяйте спокойствие! Ако имате вяра - молете се и правете поколони! Ако имате упование - проповядвайте покаяние! Ако пък нямате всичко това, имайте поне малко срам!

Какво още трябва да се случи, за да спрем да се големеем един над друг? Нима не разбираме, че всяка криза идва, за да ни смири, да ни сплоти, да ни припомни, че сме едно? Само вижте как изглеждаме.

Някой ни каза, че смъртта чука на вратата на дома ни. Един побягна да търси тоалетна хартия, друг му я продаде на десеторна цена, трети им се подигра, че са “г*зове”, а четвърти видя във всичко това, че световната конспирация иска да му спре магнета, от който слуша чалга.

И най-важно - одъртелите и писнали на всички клоуни на къщата мрачно предупреждават да не се празнува Христовото Възкресение от мъртвите, защото може да умреш от това. Колко писатели могат да измислят нещо по-абсурдно?

Твърдим, че сме християни! Тогава?! Кога ще започнем да съжаляваме братята си? Да, тези същите, паднали в какви ли не нелепости.

Не враговете си, за които Господ заповядва да се молим, а именно братята си! Кога ще заплачем за тяхното здраве и спасение? Или може би трябва да станат достойни за нашата християнска милост? Да подадат CV, написано на ухаещо руло?

Помните ли какво пишеше Емили Дикинсън: “Да бъдеш цвете е дълбока отговорност”. Да си християнин - също! Не е достатъчно да раздаваш квалификации на другите грешници. Точно обратното - трябва да ги обичаш!

Да ги разбираш! Да се тревожиш за тях! И с примера си да ги приобщаваш към доброто! Да ги стимулираш да осъзнаят гротеската, която създават и да им посочиш друг начин на живот.

Ако не те послушат, то поне да не им се подиграваш, а да просиш от Бога да им изпрати вразумление.

Само че... За да стане всичко това, трябва да знаеш, че и ти самият си грешник. Че имаш свои сърдечни презапаси от вътрешна тоалетна хартия, за които си затваряш очите. Дори пред лицето на смъртта...

Дори пред нея ние светим, но не топлим. Все едно някой е запалил изсъхнали кърпичнки за дезинфекция..."