„Тръгнахме с надеждата за по-добър живот. Заедно, цялото семейството. И в един миг всичко рухна. Върнах се като жив труп, заедно с телата на най-близките ми…“.
Жестокото битие, гурбетът, който не прощава дори в „другия свят“.
Всичко бива изпепелено в пламъците на една сграда. Германия, град Офенбах. Майка и 3-годишното й дете са жертвите. Родопите скърбят.
Над 1 100 наши са починали зад граница в рамките на три години. Техните смъртни актове са били пресъставени в Кърджали. Или по 30 души всеки месец, само от областния град.
„Средно по 367 нашенци умират в чужбина“, споделят за „Родопи voice“ от Гражданския отдел в Общината.
Болшинството от тях са гурбетчии…
„Във всяко село са тези драми. Семействата са разделени. Единият работи на Запад, другият гледа децата. Ако цялото семейство е заедно, няма връщане. Иначе събират пари за дом. Да вдигнат къща, да ремонтират наследствената, да купят за децата апартаменти в града.
Живеят разделени за тази мечта. И когато трагедията се случи, започваме да събираме пари за връщане на телата. Десетки са подобни случаи в околните села“, споделят пред „Родопи voice“ жители на населени места в региона.
„Строят къщи на по пет етажа, пък семейството от трима души. Защо им е това?“, задава въпрос пенсионер от Чернооченско. Край пътя за „Маказа“ от години се извисяват еднофамилни „палати“.
„Бре, синът ми име едно дете. Израснал е в едноетажна къща. Сега иска сарай. Що ти е - го питам. Няма отговор. Ама комшията градил 4 етажа, той повече, че да му покаже.
Какви времена достигнахме. На мен един хляб ми е достатъчен. С него отгледах и сина си“, казва старец. Сочи с ръка грубия строеж на бъдещия дом на отрасналото си дете.
И е убеден - никога няма да живеят в него. Няма да се върнат.
„В чужбина съсипват нашенци. Като паяк, който изсмуква муха, уловена в паяжината. И нашите рухват. Нямат сили заради една мечта. Да ги гледат със завист колко са преуспели. Това е мъчение, не живот“, пък казва друг родопчанин. На двора, в малката къща, върху която пада сянката на големите сгради на гурбета.
