Когато четем книгите на  Димо Райков става по-леко и по-светло  наоколо ни, точно каквато трябва да бъде ролята на един истински писател в едно омърлушено и потиснато общество. Така Димо Райков помага на всички ни, въпреки че самият сигурно се е уморил да защитава, да дава кураж на обезверените и невинните. 

Със Силви Вартан

С Умберто Еко

С нашумелия френски писател Марк Леви

Какъв по-хубав подарък за  рождения си  ден - 31 август  -  може да си направи един син? Да си спомни запазения миг на  последната му среща с родителите си.  Тримата заедно  - майката, бащата и той, синът.

Разговорът ни върви  емоционално, трогателно до сълзи, защото най- скъпите на сърцето хора, живеят с нас докато и ние сме живи. 

- Да ми простят читателите моята писателска  сантименталност, но  днес на моя юбилеен ден  имам най-красивото  небесно видение:

Виждам  двете ми любими същества, мама и татко там Горе, пак  да са заедно както бяха винаги заедно и на земята, за да отпразнуват "празника".

Двамата, които с цената на  мъката, странджанската, българската мъка на все оцеляващи в този наш живот са ме родили и отгледали -  как са седнали на небесната трапеза, която и там за скромни хора  е пак скромна като земната им. 

Да, на хора като мама и татко храната винаги, дали тук, на земята, или там, на небето, бе и е една и съща - глава чесън или лук, малко сирене, едно-две яйца... И  сол, много сол... Като соления им реален и въображаем живот на странджанци и българи от едно жертвено поколение.

И виждам, през пелената на сълзите си сега,  виждам,  как той, татко,  е наклонил  глава към майка, гледа я право в очите, а не встрани, и... 
Какво шептят устните на любимия човек? 

Да, татко казва, ясно и без каквото и да е неудобство: "Яче, обичам те,  благодаря ти, че ми роди Димчо и той днес става голям мъж  - на 70 години!”

И майка се усмихва. Щастливо и от все сърце... И казва - " И-и-х, голям, казваш, Петко, станал Димето, че колко са тези 70 години, малък е той Данеца, дете е още...

Така казва, да,  мама Янка и цялото небе се разлюлява, и виждам, усещам го това със сърцето си, как моите скъпи хора също оживяват, да, те са живи, както преди..

-Ето, моята майка Яна Вълчева Райкова от село Стоилово.  Боже, тя цялата трепери от обич, от майчина радост. Пременена, чистичка, както винаги, малко притеснена.  Толкова нежна и толкова красива е мама, толкова топла, колкото е нежна и топла и на снимката!

Толкова щеше да се радва, че нейното дете, нейният "Диме" става голям, голям мъж, на цели 70 години. А  татко  Петко Димов Райков, сиракът, дни преди да отлети той ми сподели, че никога през живота си не е произнесъл думичката "мамо". Защото я е нямал.

Това ме порази, одраска мозъка ми. Господи, та как се живее този живот, след като дори и в най-критичните и тежки моменти ти не си промълвил тази вълшебна и пречистваща те дума  - "мамо”.

Мама Янка и татко Петко...И аз до тях. Защитен. Обичан и пазен. От техните сърца. По законите на живота  сега тях ги няма.

Всъщност ги има. Но Там, на онова по-добро място. Зелено и тихо.Мама тръгна натам пет години преди татко, тя и това искаше, милата. Все  казваше, нека аз да бъда първа, нека татко ти да поживее  повече, че той, майка е бил сирак, все с мъчното е живял, бял ден не е видял.

И си тръгна, неочаквано, изведнъж. Както изкачвала стълбите в най-снежния и мразовит януарски ден, бързала да види за кой ли път изпратените й предния ден снимки на току-що родената в Париж правнучка.  И тупнала на последното стъпало, да, там, откъдето всъщност започва салона, същият салон, където на всеки 31 юли цялото семейство празнувахме моя рожден ден.

Татко поживя пет години  след мама. И успя да дойде и да види Париж и правнуците си, нещо, което бе мечта и на мама, но за нея си остана мечта.

И сега  виждам хората, които тя бе посрещала и гощавала . Стотици.  От последните бедняци от улицата, които татко събираше и ги водеше у дома да опитат от новото му вино-елексир,   до едни от най-първите хора на България. И от предишното соц. време, и от новото.

( Тук един весел момент - снахата на Тодор Живков, поетесата  Маруся Мирческа, която бе у нас с компания от  Кабинета на младия писател по време на едно  турне из Странджа, на изпроводяк прегърна мама, целува я дълго и почти разплакана  й благодареше, благодареше:  лельо Янке, лельо Янке, такова голямо сърце имаш. 

Тогава някой се обади:  Лельо Янке,  знаеш ли кой те целува сега и ти благодари така дълго, това е снахата на другаря Тодор Живков. Мама се вцепени, залитна... А Маруся я притисна още по-силно.

Колко министри, депутати, академици, професори, писатели, журналисти, учени, колко  народ мина през нашата къща!

А подаръците  мама ги пазеше като зениците си. Спомням си колко се радваше на красивия плат, който й подари академик Ефрем Каранфилов .  Като си уши рокля от плата,  я  обличаше винаги по празници.

И чак сега, след толкова години, аз се стресвам:Как моите бедни родители са  смогвали да посрещат и да нахранят толкова хора. Да им изпеят толкова песни ! 

Да, чак сега си задавам  този въпрос. 

И изпитвам срам, че съм им създавал неудобство и непосилно напрягане, та това не са един и двама души! У нас са спали редовно по десетки хора! Откъде мама е намирала сили, завивки, храна в бедното ни градче, където едно замразено пиле не се намираше. И как след всяко гостуване са стискали душица до заплатата на татко. 

О, как им пееше мама с леля Бърза и леля Тинка на гостите, как водеше хорото, а виното и ракията на татко като че ли нямаха край. Сега като се замисля... Че то само писателите бяха десетки... Колко спомени! Като споменах  идването у нас на Кабинета на младия писател,  тогавашният му председател Николай Петев обяви годежа си с моята красива  съгражданка Донка Драганова и от къщи тръгнаха към дома на Донка.

Как  егоистично съм постъпвал  тогава! Вдигам   телефона - мамо, идвам с приятели... И хлопвам слушалката...

Колко неразбиращи сме към родителите си! И едва като дойдем на техните години  идва времето да ги разберем, оценим и да се упрекнем.

Тя, майка ми, милата, си имаше болести, но е събирала сили да зарадва, да не скърши хатъра на блудния си син, който ще дойде от Търново  с поредните "големи и учени" хора...Мама никога не ми противоречеше, дума напреко не ми казваше. Сред разгара на "госькето" само ми прошепваше:  

"Благодаря ти, Диме майка, че дойде и ми доведе тия големи и умни хора, благо ми е, майка, че имаш такива приятели, че ядат от моя хляб и се радват на моите песни от сърце. И--и-х, майка, благодаря ти, че дойде." 

И ме гледаше, гледаше, с големите си и толкова  добри  очи... Да, чак сега осъзнавам, че тя всъщност всичко е правила пряко сили и здраве, само и само да дойда аз,  да поседна редом с нея, да се сгуша като дете.

Милата ми майка Янка!

Прощавай, мамо, че ти създавах толкова грижи, на теб и татко. Чак сега, когато аз "гледам" всичко това, което съм постигнал с цената на куп болести  и "стискане" в живота си,  С отказ да го имам за себе си, а единствено  да го дам безрезервно и без капчица колебание на моята дъщеря и внуците, разбирам какво ти е било на сърцето и душата.

Но разбирам и колко ти е струвало това , да, чак сега го разбрах напълно това твое жертвеготовно живеене.  

Прощавай, майчице, и не ми се сърди, животът е такъв, че всичко се връща, повтаря...И в това е неговата сила, в това, което ти и татко, бедни материално, но богати на сърце родители, обикновени хора-светулки,  ми внушихте със скромното си, но същевременно властно  присъствие на тази наша земя.

Не замъци-палати, не милиони и милиарди, не екскурзии из целия свят, не лимузини, ядене и пиене като за световно,  а скромно живеене,  себераздаване, усмивка, погалване на другия.

Докосване... Докосване...И онова "И-и-их, майка, благодаря ти, че дойде..."

Да, човекът е жив, докато е жив споменът за него, нали? Мама, аз, татко  и Къщата  ни в  Малко. Търново, ул. "Илия Бояджиев" -17 а.

Само ще добавя:

Да бъдат благословени нашите майки и татковци, светулките на българското време. Тези, които изтърпяват грешките на политици, на ненаситили се алчници и егоисти. Тези, които винаги са жертвите и... виновниците... Необходимите жертви. И необходимите виновници.

Когато татко вече се бе запътил към небесното място, ми призна: 

„Диме, аз друга жена освен майка ти не съм бацнал ( по странджански диалект, тоест целунал), толкова много я обичах, но имам един грях към нея, който ме яде отвътре, толкова малко, почти никога не й казвах с думи, че я обичам.

Аз, знаеш, съм сирак, майка си не помня, затова и никога през живота си не съм казвал и думичката "мама". Може би и затова, а и от мъчния живот,  проговорих чак на 4-5 годинки... Да, Диме, все отлагах, все ми беше неудобно да кажа на майка ти  "Обичам те, Яче..."

Защо сме такива, Диме, странджанци, защо сме такива българите, все строги към най-близките,  дори сурови, толкова взискателни, скъпим се, пестеливи сме и на думи, и на едно леко погалване,  ама май и на живот, Диме. И се сещаме за всичко това чак тогава,  когато го изгубим.

За мама и татко  това 70 години са нищо работа. И сто да са, пак са нищо работа. Щом са за тяхното дете. Да, за всяка майка и всеки баща и белобрадият старец, щом е тяхна рожба,  си е просто  дете!   

Савка ЧОЛАКОВА

Писателят Димо Райков  живее и твори в Париж. Шестнайсет от книгите му са написани там, в нощните часове. Защото през денят е трябвало  да гледат внучетата с жена си  и да ги научат на български език. . „Париж ми даде пълна свобода да живея и да пиша. Ние получихме френско поданство  и френски пенсии. Щастливи сме независимо от трудностите, които трябваше да изминем.”  

Димо Райков е сред  най-интересните съвременни български автори. Носител е на Престижни  национални награди за белетристика и публицистика.

Превеждан е в чужбина.  Завършил е „Българска филология” във Великотърновския университет „Св. Св. Кирил и Методий“. Бил е  редактор в  литературни издания и национални медии,  съветник на Комисията по медии и култура в 38-то Народно събрание на Република България,  шеф на „Връзки с обществеността“ в Министерството на труда и социалната политика. 

Автор е на книгите:  Стълба от камък, разкази, 1983; Жребият, повест, 1987; Мигът на невестулката, разкази, 1989; Писма до мъртвия брат, роман, 1993; Пансионът, роман, 1995 ; Париж, моят Париж…, 2006 ; BG емигрант в Париж, 2008 ;

Писма до мъртвия брат. Пансионът, 2008 ; 55 тайни на Париж, 2009 ; Кестени от Париж, разкази, 2011 ; Реката на смъртта или разказ за генезиса на една омраза, 2012 ; Диагноза :Българин в чужбина, 2014 ; Сини сърца, 2015 ; Париж – радостта от живота, 2016 ; Франция, разреши да те обичаме, 2017, Анхедония, 2019 ; 55 дни карантина в Париж, 2021 г ;

Ние сме Странджа, 2022 г; Избрани разкази, 2022 г. Романите на Димо Райков „Писма до мъртвия брат” и „ Пансионът” се намират в 15 от световноизвестните публични и национални библиотеки – Ню Йорк, Вашингтон, Блумингтън, Бъркли. Харвард, Лондон, Париж, Москва, Варшава, Букурещ, Прага, Белград… Сборникът с разкази „Мигът на невестулката” е в раздел „Колекция” на Националната библиотека на Австралия, а шест негови книги в онлайн вариант се намират  в Конгресната библиотека на Ню Йорк.

Творбите на Димо Райков се продават от най-големите онлайн-книжарници сред които  Амазон. А книгата му  „Париж, моят Париж” има няколко преиздания и е в топ 20 на най-продаваните и четени заглавия, издадени от ИК „Хермес” за цялата му 20-годишна история.

Трилогията на Димо Райков за Париж – „Париж, моят Париж…”, BG емигрант в Париж” и „55 тайни на Париж” се нареди на първо място сред заеманите книги от читателите на Столична библиотека при направена анкета - изследване за 2016 г.