Странно нещо е животът. Изтъкан от мигове тъга и възторг, срещи и раздели. И едно непрекъснато преследване на мечти и надежди, надпревара с времето с една-едничка цел - да не пропуснеш нещо важно, да не се разминеш с човек, който би могъл да осмисли живота ти. 

Една такава светла душа е нежното лице, топлите сини очи на Народния театър Добринка Станкова. За мен винаги е била и си остана Доби. Пътищата ни се пресякоха на няколко пъти и ми оставиха незабравими спомени. Обикновени, житейски, женски, приятелски. Разбира се, и за мен тя беше преди всичко Рачето от “Черните ангели”. Като се замисля само в какво време сме живели! Признавам си, никога не съм гледала на героите от филма като на терористи. Май тогава тази дума не беше много популярна. Много й се сърдех на русокоската, че не беше по-героична, по-сурова. А това, че си търси чантичката в последния си земен миг, направо ме потресе. 

Вместо да каже “Да живее...”, тя пита за чантичката

Разбрах я по-добре, когато след години я гледах на сцената на Народния в “В полите на Витоша”. Боже, каква красавица! И пак нерешителна, крехка, плаха. Но имах чувството, че не само ще си намери чантичката, ако се наложи, но и ще я метне на рамо и ще направи избор.

Както казах, странно нещо е животът. Минаха години и съдбата реши няколко Коледи и няколко Великдена да сме в една компания с Доби. И видях как Рачето държи здраво юздите и определя и посоката, и скоростта. Истинска фармацевтична енциклопедия - то хапчета, то мазила, то пластири. Но най-странното за мен беше настаняването и тръгването. Защото Доби държеше възглавницата й да е по неин тертип. Носеше си всичко необходимо - ножичка, игли, конци, торбичка.

И първото нещо, което правеше, беше внимателно да разшие хотелската възглавница, да извади излишния пълнеж и пак така внимателно да я зашие. На изпроводяк процедурата се повтаряше в обратен ред - разшиване, връщане на извадения пълнеж и зашиване. Защо разказвам това? Защото си мисля, че показва Доби в една различна светлина. 

Не тя се адаптираше към пространството, а адаптираше пространството към себе си

И още с първото си стъпване на сцената на Народния театър загатнала за тази своя дарба свише. Много пъти през годините актрисата е разказвала за не съвсем колегиалния прием, който й оказала голямата Маргарита Дупаринова. Още на първата репетиция тя заявила на всеослушание, че младата й колежка няма никакъв глас. Но Доби издържала на напрежението и обидата, преодоляла нервния срив и се справила блестящо. До края на живота си Дупаринова й изпращала букет на всяка премиера в знак на извинение. Бая букети трябва да са били, защото Добринка Станкова игра на сцената на първия ни театър 50 сезона. 

Тя е родена на 1 декември 1947 г. в София. И както казва, е влюбена в театъра още преди да се роди.

Обича толкова много тази професия, защото това е мисия. Нищо че звучи високопарно. Ако имаш някакъв талант, желанието да стигне до хората е неистово. След като в 8-и клас прочела “Война и мир”, била абсолютно убедена, че образът на Наташа Ростова е писан за нея. А след като разбрала, че ще се снима филм по романа, изпратила писмо до режисьора Сергей Бондарчук, в което го уверявала, че е готова да изиграе ролята.

Явно Бондарчук не е получил писмото, но това си е за негова сметка. Добринка споделя, че много се е борила, за да бъде актриса. “Първата година не ме приеха във ВИТИЗ и записах руска филология. Аз съм завършила руско училище и тази невероятна световна култура ми е много близка. Спомням си, че когато четях великите руски поети, на мен ми беше достатъчно да прочета една малка книжка на Есенин и след това виждах, че я знам наизуст. В тази литература и в цялата руска култура има нещо невероятно.

Съвсем без усилие влязох в руска филология. Но тогава напливът за ВИТИЗ беше страшен. Аз нямам роднини, които да се занимават с театър, но от малка съм в някакви състави, затова казвам, че имам чувството, че преди да се родя, съм на “ти” с театъра”, споделя актрисата в интервю за БНР. Добринка Станкова не се отказва от мечтата си и през 1971 г. завършва актьорско майсторство в класа на проф. Любомир Кабакчиев. И само година след завършването си печели първата си награда за женска роля и е поканена в Народния театър. 

Актрисата обичаше да разказва за годините си в театъра и прекараните вълнуващи моменти. Съжаляваше за времето, в което всички са били приятели, но след това новите поколения зависели от парите. Като постъпила в Народния театър, актьорите се вълнували от изневери и влюбвания. След години и това вече го нямало. 

“Бяхме голяма група от над 20 човека. Неразделни - разказва актрисата. И децата ни бяха така, докато не започнаха да израстват. 

Разделиха ги парите, защото едните всяка вечер ходеха по скъпи заведения, за да трошат пари, изкарваха месеци по скъпи курорти, а другите не можеха да отидат и за седмица на море. Беше жалко.” 

Добринка е от поколението млади актриси, влезли в киното ни в края на 60-те и началото на 70-те години. Те бяха различни - дръзки, независими, интелигентни. “И още 5 живота да имам, пак ще стана актриса. Това е мисията, с която съм се родила. Ако имаш талант, никога не можеш да избягаш от призванието си”, споделя Доби. За нея актьорството е мистична професия, защото с всяка роля артистът създава едно ново същество. Творецът на сцената не живее един живот, а преживява много животи. Затова театърът е мисия. 

В разговор по “Нощен хоризонт” Мариус Донкин - тогава директор на Народния театър, споделя: ” В този нежен тембър има една остра нотка на критика. Тя е изключително стриктна и педантична в изграждането на ролята си. До степен, че започва да става трудна за колегите в изискванията си и те да бъдат на това ниво”. Нали ви казах, не тя се нагажда, а предизвиква другите да спазват нейните стандарти

А те, нейните стандарти, са високи. Няма нещо, което да спести в процеса на изграждане на ролята. Чете и препрочита Мейерхолд, не се разделя със записките с лекциите на Методи Андонов, взема уроци по оперно пеене. И винаги поддържа тялото и духа си в кондиция. Това е професионализъм от най-чиста проба. “Обичам хората, обичам всичко красиво. Това е важно - да си зареден, да имаш красиви мисли. Да си вдъхновен. Хората трябва да се усмихват. Защото това е лекарство. Ако ти се усмихваш, ти произвеждаш здраве, ти си красив”. Всяка дума на любимата актриса е още един щрих към нейния неръкотворен портрет. Защото тя е еталон за актьорската професия, за която трябват чувствителни, деликатни хора. 

Както казва голямата Виолета Бахчеванова, “Добринка беше абсолютно покритие на своето име. Нейната доброта, талант, финес бяха безценни качества в един творчески колектив като Народния театър”. А добрата Добринка има своите терзания: “Жените актриси имаме угризения към децата си. Всички сме отгледали едни възпитани, интелигентни, умни, красиви деца, а имаме угризения, че не сме им дали достатъчно. Защото всяка роля те обсебва до такава степен, че ти ден и нощ мислиш за това. Потъваш и създаваш”. За Доби няма малки и големи роли - старае се да направи всяка една ярка и запомняща се

И понеже е като войник в театъра, никога не е отказвала роля. Не мога да подмина изключително впечатляващите думи на Копринка Червенкова: “Тя има своя тема в изкуството - темата за човешката чистота, за всеотдайността, за меката поетичност и в най-баналното ежедневие”. Такава беше Доби - и на сцената, и на екрана, и в живота - изключително положителен, топъл човек, който излъчваше светлина. 

Ангелското излъчване на Добринка обаче дълго време й е носело тайни огорчения. “Боях се, че тази руса коса и синеока крехкост ме обричат на вечно девичество в киното и театъра, споделя. За щастие, на младини режисьорът Георги Стоянов прозря отвъд моя ангелизъм и ми даде истински женски роли и стана мой съпруг”. 

Няма да повтарям клишето “Отиде си без време”... Тъгувам за прекрасната актриса, за милата Доби, която намираше добра дума за всеки. И се надявам всяка вечер небесната трупа да вдига завесата и звездите да мигат в захлас пред таланта на отлетелите ни любимци.

Подготви Мариана ДОБРEВА