Радина Стоева е медицинска сестра. Красива млада жена на 32. Само след пет дни й предстои сватба. За радостното събитие чак от Канада е дошла сестра й. Затова след изтощителното слято нощно и дневно дежурство развълнувана, тя бърза за вкъщи. На трамвайната спирка обаче пада и умира. Помните ли оператора Гриша Кумитски, който преди няколко години измъкна от мъртвото вълнение, петдесетгодишна рускиня, а сам не успя да достигне до брега. Ами Петър Тодоров и Христо Стефанов, мъже в разцвета на силите си, които на 12 юли 2012 година отнесоха до плиткото давещо се момиче, след което мъртвото вълнение ги погълна и с това свърши и земният им път. А минният спасител от Мадан Илия Щинков, вадил десетки затрупани в забоя свои колеги, но дни преди да се пенсионира скала смазва главата му.
Юлиан Манздалов пък беше футболист. Той успява да извади няколко дечица от заклещения в река  Лим автобус, но в крайна сметка се удавя от изтощение и премръзване. 
 Матросът старшина Димитър Димитров  пък изхвърля от трюма пламнал детонатор. Корабът, в който има 57 моряци и е пълен с мини и торпеда, оцелява. Спасителят му обаче загива.
Този списък може да бъде  много дълъг. Стотици са героите пожертвали се, за да спасят живота на другите. В  тяхна памет на 15 август в 12 часа завиват сирените. Така България за пореден път отбелязва  Деня на спасението. 

15 август не е избран случайно. На този ден точно преди 65 години един млад, само на 26 години, лекар, се нареди сред  безсмъртните. 
Стефан Черкезов, току-що завършил медицина,  е назначен за участъков  доктор  във  великотърновското село Стрелец. Съпругата му Лидия е счетоводителка, а малката му щерка Антония е само на шест месеца. Пред младия мъж   се очертава блестящо бъдеще. Той  е  реализирал мечтата си да стане лекар, следващата стъпка, за която упорито се готви,  е да специализира хирургия.

В жежкия следобед автобусът пъпли,  оставил назад последните къщи на Горна Оряховица.  Черкезов бърза, съвещанието в града доста се проточило, в селото  го чакат пациенти и след това, ако привърши, преди да е заспала,  ще си поиграе с малката си щерка.  Унесен в мислите си,  докторът дори не забелязва бетоновозът, който неочаквано се изпречва на пътя на автобуса. Ударът е неизбежен. Рейсът пламва като факла.  Чуват се викове стенания, плач.  Докторът мигом се  хвърля  в огъня. Вади човек след човек. Стихията бушува.  Бялата му найлонова риза се стопява върху тялото му. След малко пламва и косата му. Опитва се да я загаси с голи ръце.  Линейките вече са  на мястото на катастрофата. Колегите му  бързат да го приберат. Той отказва. Карайте другите,  настоява, и отново потъва в огъня.   Когато и последният 47-и човек е спасен и заминал за  болницата д-р Черкезов си отдъхва и тръгва пеш. Слънцето не знае пощада. Той е като изгоряла факла.  Идва линейка. Вече няма други, качва се. Най-после е в болницата,  но  и тук настоява: Погрижете се за другите, аз умирам.  На следващия ден и това се случва.  Преди да издъхне, моли  съпругата си: Кажи на татко, че ненапразно си е хабил парите  да ме изучи. Станах лекар. 
В този ден  Лидия е само на 22 години. Лично министърът на здравеопазването я кани да постъпи в Медицинския институт. В  памет на мъжа си тя приема. Дипломира се и завършва кариерата си като доцент. Малката Антония също тръгва по пътя на родителите си.  Сега тя не живее  в България, специалист е  по уши, нос, гърло,  каквато е била мечтата й.
Днес великотърновската болница носи името „Доктор Стефан Черкезов“.   Посмъртно той е обявен за „Герой на социалистическия труд“ .   На него кръщават улица в София. Но колкото човешкият дух,  сила, благородство и саможертва са неизмерими, толкова величава е и човешката глупост. 

След Десети ноември 1989 година  някой умник решава и други го подкрепят, името на пожертвалия се доктор да бъде премахнато от уличната табела. Той, а и останалите едва ли са си направили труда да разберат  кой е Стефан Черкезов. Когато им обяснили , било вече късно.  Според правилника не могат да се  възстановяват веднъж премахнати имена на улици. Разбира се, от  това подвигът на скромния лекар ни най-малко не губи от своето величие. В негова и на другите като него памет  в деня на героичната  гибел  на лекаря ще звучи „Химнът на спасителите“, това е песента на Емил Димитров, по текст на Иля Велчев „Ако си  дал“.
 

България единствена ги почита официално

България е първата страна в Европейския съюз, а може би и в света, която с правителствен документ отбелязва подвига и саможертвата на хора, които са обрекли себе си заради другите.

Зад това благородно дело стои настойчивостта и усилията на друг един лекар - неуморния инкубатор на идеи доктор Тотко Найденов. Той е издирил и събрал имената на 130 доктори  и медицински сестри, починали по време на работа.  Близо половината от тях са хирурзи, повечето в „Пирогов“.   
От доктор Найденов научаваме за  най- значимата лекарска фамилия в Златоград. Тя е дала на България пет докторски поколения. Пет души от Хекимовия род са загубили живота си, следвайки лекарския си дълг. 

През  1936 година Родопите са обхванати от мащабна епидемия.  Чумата е обезлюдила цели райони. В желанието да помогнат и следвайки дълга си,   братята  Димо и Стоян Хекимови се заразяват от болни пациенти и умират. 

В същото време  Георги Димов,  който е техен роднина,  обикаля селата, за да доставя лекарства на болните.  Заразява  се от  жълтеница, като оставя девет деца сирчета. 
Братовчедите хирурзи Божидар и Кирко Хекимови умират  по един и същ начин -  от масивен инфаркт, след като извършват тежки операции.
В списъка на героите доктор Найденов поставя и емблематичната баронеса Юлия Вревская. Като доброволка в Освободителната руско-турска война, тя се заразява  с коремен  тиф от войника  за когото се грижи. Умира в Бяла, Русенско. 

Мотото на средновековните лекари  е: „Светейки на  другите, изгарям“, а емблемата е запалена, със смаляващ се пламък,  свещ, довършва разказа си  Тотко  Найденов.



Исак ГОЗЕС