Иван Хаджиберов е роден в сравнително заможно занаятчийско семейство в Габрово. Като малък е буквално върнат от оня свят. Мислели го за умрял и го карали за опело. Когато се изправил, по чудо оздравял, попът му предрекъл, че се връща за велики неща на земята. От 5-6-годишен помагал на баща си в дюкяна. Много обичал парите и сметките с тях - усещал приятна тръпка, когато му подавали парата в ръцете. Научил нагледно какво е “алъш-вериш” (вземане-даване, търговия) и “вересия” (даване без пари, заем). Мечтата му била да има собствен бизнес. Живеел с осъзнатото призвание да осъществи нещо велико в живота си, разказва bulgarkamagazine.com.
Дълго време въртял бизнес в съдружие с брат си Димитър, баща си Беро и шурея си Андрея Момерин. Отначало се занимавал с кираджийство - превозвал стоки от Северна България (Княжеството) към Южна (Източна Румелия). По онова време (80-те на XIX в. до Съединението) Габрово бил митнически пункт на Княжество България. Внасял тютюн от Източна Румелия, а изнасял осолена риба.

Спечеленото вложил в бащината воденица. В този бизнес инженерната му мисъл за първи път проработила 

Направил воденицата си единствената в Габрово, която мелела чисто бяло брашно, без трици. В този бизнес пък взел участие, като негов съдружник, шуреят му А. Момерин.

От воденицата припечелвал, но не колкото му се искало. Решил да направи още нововъведения. Отишъл в Германия, откъдето купил динамо и няколко крушки. Монтирал ги към воденицата, за да може да се работи в нея на светло и през нощта. 

Така преди още в двореца на Фердинанд да има електричество, воденицата на Хаджиберов се осветявала нощем с еленергия. Това все още не задоволявало Хаджиберов. Той имал планове да направи фабрика за фини платове, каквато нямало още никъде в България.

Свързал се с английска фирма, която обещала да му осигури от луксозните си прежди. В България по онова време имало доста печеливши текстилни фабрики, но всичките били за по-груби платове, предназначени най-вече за турския пазар. Хаджиберов оборудвал фабриката с нови, скъпи станове и производството започнало. Но всичко това изисквало големи заеми.

Шуреят му Момерин се уплашил от големите рискове и продал своята част от дружеството. Хаджиберов останал сам, а дълговете ставали все по-непосилни. От статия в списанието на Българското икономическо дружество прочел, че на Ниагарския водопад използват водния пад за еленергия.

Пожелал и той в Габрово да направи свой частен ВЕЦ, който да му осигури необходимата за фабриката мощност. Криел какво е намислил. Събрал група специалисти, с които обикаляли Габровския балкан, за да търсят подходящо място за строеж. На едни от съгражданите си разправял, че дири къде да направи варница, а на други - че иска да строи параклис.

Всички решили, че полудява, и почнали да го говорят, че е “мръднал” от многото кредити 

Тогава банките решили да му спрат финансирането, от което се нуждаел за бъдещия строеж. Обявили запор на имуществото му. Жена му от срам не излизала от къщи. Сложили червен печат на дома им, а тя метнала на него черга, за да не го гледат хората.



Легендата разказва, че Хаджиберов си уредил среща с приятеля си, директорът на БНБ в Търново, за да говорят за удължаване на финансирането. Директорът категорично отказал. Тогава Хаджиберов извадил пистолет и му изкрещял: “Или кредит, или куршум и за двама ни!”. Тръгнал си с нужните пари, но до края на живота си директорът не му проговорил вече.

Хаджиберов завършил строежа на централата си благополучно. В знак на добра воля позволил на всяко габровско домакинство да ползва безплатно по една крушка от неговата ВЕЦ. Така, благодарение на Хаджиберов, Габрово станал вторият български град след София с ел. снабдяване 

Хаджиберовата ВЕЦ станала първата българска частна ел. централа, ползвана за промишлени цели. Благодарение на нея бизнесът му много се разраснал. Фабриката му получила нови мощности. Заради луксозните си платове тя била призната за придворна фабрика - обличала княжеското семейство. Хаджиберов много забогатял, а заради изобретателния му дух го нарекли “Българския японец”. Продукцията му във времето била отличена с множество златни медали от търговски изложения.

След обявяване на Независимостта на България (22 септември 1908 г.) на път от Търново за София цар Фердинанд посетил именно къщата на Хаджиберов. Това бил първият дом, в който Фердинанд гостувал - вече като цар на българите, а не като княз.

Хаджиберов го посрещнал на дълъг килим с цветовете на българското знаме, постлан от каретата му до къщата. Обърнал се към госта си с думите: “Ваше величество, Вие сте цар на българите, а аз съм цар на електричеството! Добре дошли в български дом!”.

Другото важно, с което ще се запомни историческото дело на Ив. Хаджиберов, е начинът на устройване на неговия промишлен комплекс, израснал около фабриката. Построил за всички общежития - отделни за семейства и за несемейни, за мъже и за жени.



Осигурил за всички безплатно лечение. Наел учители, които да се грижат за децата на работниците. Уредил да се изгради в комплекса разкошен парк, в който пуснал елени, фазани и лопатари. Посадил плодни дръвчета, които се ползвали от работниците. Направил дори зоологическа градина.

За забави и разпускане след работа уредил салон за вечеринки. За него купил пиано и разни други музикални инструменти от Виена. В салона се изнасяли импровизирани театрални представления. В рамките на комплекса Хаджиберов направил тенис кортове и ледена пързалка. През 1912 г., след многократни разширения на фабриката, в нея работят 280 работници, а капиталът й възлиза на 1,2 милиона лева.

По време на Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война е доставчик на платове за българската армия. През 1915 г. във фабриката работят 72 стана. Поради обвинение по член 4 от Закона за съдене виновниците за народната катастрофа - “за забогатяване по време на война”, е арестуван през 1919 г.

Прекарва 9 месеца в предварителен арест

Оправдан е с амнистията от 26 юли 1924 г. През 1923 г. фабриката е опожарена, а след това и възстановена. През 30-те години се произвеждат по около 120 км плат годишно. От април 1931 г. е преобразувана в акционерно дружество. Умира на 5 март 1934 г., изпратен е с вой на сирените на всички габровски фабрики и непрекъснат звън на църковните камбани.

След смъртта на Иван Хаджиберов неговият син Сава Беров поема ръководството на бизнеса. При идването на комунистите той успява да се спаси, избягвайки в Питсбърг, САЩ. Там умира през 1966 г. под грижите на племенничката си Дора Йолова.

Той има три дъщери и двама синове. Най-голямата му дъщеря, Иванка Хаджиберова, е женена за Николай Георгиев от Велико Търново. Николай Георгиев е собственик на един от първите киносалони в България. Неговото кино “Модерен театър” най-рано започва прожектирането на озвучени филми във Велико Търново.

Дъщеря на Николай Георгиев и Иванка Хаджиберова е Дора Йолова, която расте във фабриката на дядо си и днес пише спомени за него. Другата им дъщеря е Живка Нейкова, чиито наследници живеят в Австралия. Синът им Стефан Георгиев пък има внучка - Даниела Бабикян, съпруга на политическия анализатор Арман Бабикян. Към семейството на брата на Иван Хаджиберов - Димитър, принадлежи Любен Беров, министър-председател на България (1992 - 1994 г.).