Гагаузите са стари българи

След Освобождението третата по големина етническа общност във Варна били гагаузите. Това ясно личи от обособените на етнически принцип 8 махали, на които се разделял градът, които, сравнени по големина, се подреждали, според д-р Борислав Денчев, в следния ред: турската, гръцката, гагаузката, арменската, еврейската, българската, татарската и циганската. Гагаузите били преобладаващо население и в много от околните села. 

Според архимандрит Инокентий Софийски село Кестрич (днешна Виница) е било заселено предимно с представители на тази общност. В статията си “Произходът на гагаузите и село Кестрич”, публикувана на 17 август 1929 г. в бр.12 на “Варненски окръжен вестник”, той пише: “На североизток от гр. Варна, недалеч от морето, е разположено село Кестрич, което брои 1628 жители, населено от тъй наречените гагаузи”.

Гагаузите се занимавали предимно с лозарство и според съвременниците си били доста своенравни хора. Антон Страшимиров пише, че те ходели с големи ножове на пояс, пиели много и вършели безумства. Писателят оприличава “лозарската половина на Варна” на “една малка тъмна република”.
Център на тази “република” бил Ченгене пазар, разположен между гръцката, арменската и гагаузката махала.

Негативизмът на тогавашните българи към гагаузите се дължи донякъде на упорството им да се гърчеят, а, от друга страна, гагаузите се препитават главно с лозарство и кръчмарство. Гагаузката махала била средище на хилядите хамали, колари, моряци и всякакви неквалифицирани работници от пристанището, ала кръчмите на Ченгене пазар били известни с най-хубавите вина и ракии. 
Обвиненията в гръкофилство са доста спорни, защото и днес, попиташ ли гагаузин какъв е произходът му, най-честият отговор е: Ние сме “ески булгар”, което ще рече стари българи.

Някои историци твърдят, че и цар Фердинанд е поддържал версията, че гагаузите са “ески булгар”. Казват, че в почетния ескорт и охраната му е имало само гагаузи, тъй като според царя те са били най-храбрите му воини, готови да умрат на поста си, но да не се върнат назад. 

Годежът

Колкото и еднакви или различни да са като генезис спрямо останалите българи, гагаузите си остават самобитен, колоритен и странен етнос, а изборът им на брачен партньор е подчинен на определени забрани и изисквания. Щом достигнели възраст за женене, младежите били сгодявани от родителите си, без изобщо някой да ги пита за мнението им (особено момичето).

Когато от семейство със син за женене проявявали интерес към определена мома, майката на девойката изпращала жена посредник - сватовница, която да проучи преимуществата на момъка и имотното състояние на рода му. После майката предавала наученото на мъжа си и ако той дадял съгласие, пак тя отговаряла положително чрез сватовницата. Родителите на момчето изпращали по посредницата на родителите на момичето една златна пара като залог за съгласие. Това се наричало малък годеж или “сеоз”.

След малкия годеж двете страни започвали подготовка на големия, наречен “нишан”. Размяната на дарове ставала по строго определени правила, но най-интересното е, че от деня на “сеоза” до момента на сватбата (който зависел изцяло от родителите на момчето и те можели да го отлагат колкото си искат) момата трябвало да се крие от всички и най-вече от родителите на момъка. Най-често двамата млади изобщо не се били виждали и можели да гадаят за това как изглежда бъдещата им половинка само по описанията на посредницата.

Сватбата

Самата сватба продължавала около седмица, като отново младите и техните родители преминавали през сложна поредица от ритуали. Всичко започвало в сряда с “мая тутмасж” - месене и увеличаване на маята за хляба. 

В четвъртъка се месело тестото и се правели колачи, приготвяла се къната и вечерта се правела “боя-геджеси” - ритуално къносване на булката, като в този ритуал участвали само жени. 

В петък всички, поканени на “боя-геджеси”, отивали заедно с булката на баня. След банята покриват лицето на булката с плат, защото на връщане шествието задължително минавало покрай някоя къща на близки или познати, в която вече бил настанен младоженецът, който хвърлял от прозореца на жените лакомства (локуми, леблебия, стафиди и др.) и пари. 

В съботата пак се събирали за “нивката” - приемане на изпратените от младоженеца булчински дрехи. Целият ден е изпълнен с ритуали и участниците в тях шетат между двете къщи. 

В неделя обличат момичето в булчинските дрехи и я... затварят в една стая, докато гостите си хапват и пийват. Тази специална веселба се казва “долуджак”. Вечерта младоженците си лягат в отделни стаи. На вратата на стаята, в която е булката, цяла нощ бдят деверите. На този етап от сватбената церемония младоженците все още не са се срещали...

На другата сутрин (ден шести от сватбените тържества) плътно забулват булката и тя полива на свекъра, свекървата и младоженеца да се измият, след което отново я затварят в една стая. Вечерта, когато отново започва празникът “баллж-ракж”, я извеждат и тя през булото целува ръка на всички гости. Чак тогава я завеждат в общата стая, събличат я и я слагат да си легне, а по-късно пускат при нея младоженеца... Тогава той за първи път вижда булката.

За първата брачна нощ леглото е било подготвено от ахчийката (или кръстницата), която констатирала на следващата сутрин дали булката е девствена. Ако е така, тя занасяла ризата на свекървата и на майката на момата, а след това поднасяла розова блага ракия (татлъ ракъ). В някои варненски села ризата се поставяла на едно решето “калбур” и се показвала на родата, а те слагали пари отгоре. Деверът известявал общността за честта на булката с изстрел във въздуха, след което започвало голямото веселие. 

Ако младоженката не била девствена, понякога я карали да мете двора. Имало случаи, когато я връщали или пък искали голяма зестра. Според общобългарската практика на баща й се давала пробита чаша с песента “Добро утро, бе, сватя, дойдох да ви кажа, че вашата булка излезе...”

Гагаузко любовно писмо

Разбира се, всяко правило си имало и изключения. Или модерните времена започнали да влияят и върху строгите нрави и обичаи на гагаузите, защото през 1912 г. младите моми от тази общност започнали да поназнайват нещичко за любовта. Че и да споделят чувствата си със своите ухажори. Доказателство за освобождаването на нравите е публикуваното в бр.5 от 26 август същата година “Гагаузко любовно писмо” в хумористичния вестник “Нова любов”. От редакцията декларират, че писмото е автентично и е публикувано единствено заради уникалния правопис на авторката. Ето какво е изпратила тя до своя възлюбен: