Георги Гълов е журналист, политически деец (председател на Бирената пария) писател, разказал биографиите на Иван Славков (Батето), Петър Дънов и Емил Димитров. Сатирик. Много читатели откриха себе си в романа му „Само за идиоти“, който достигна рекордни тиражи. Човек скромен, работлив и талантлив, качества, които правят индивида достоен, но не и богат. Но това е Гълов. Не знае от къде идва странното му име, но по-лошото е, че и не знае накъде отива.
- Г-н Гълов, на 11 май известният ваш литературен герой Иван Славков трябваше да навърши 77 години. Вие написахте два тома под заглавието „Батето“. Как се стигна до това, на вас да се отдаде тази възможност? 
- Всеки искаше да напише тази книга. Докато работихме, идваха журналисти и казваха: Искаме да направим книга за тебе. Той отвръщаше: Добре, обаждайте се. И на мен ми казваше същото. Веднъж отидохме с директора и юриста на едно вече несъществуващо издателство. Носехме готов договор. Казахме, моментът на истината дойде. Трябва да напишем книга за Иван Славков-Батето. Той каза: Да. В никакъв случай... Няма да откажа. Съгласен съм. Аз съм човек, който държи на думата си. Но няма да подпишем сега договор. Така приключи срещата ни. Но преди да си тръгнем, той ми каза: Ти ми се обади. И аз започнах да му се обаждам. Всяка сряда. В продължение на три години. И винаги се провеждаше един и същи разговор. Ще направим ли книгата? Да. Никакви проблеми. Намирах го на морето, в чужбина, навсякъде. Три години. Но не съм пропуснал. Всяка сряда. 

- Това по груби изчисления прави 138 среди...
- Рядко, когато не ми отговореше в сряда, го търсих в четвъртък. Но му бях занесъл всички книги, които вече бях издал: Биографиите на Емил Димитров, на Петър Дънов, романите... Казах това е, което аз съм направил. Не бяхме приятели. По-скоро познати. И в един прекрасен ден той ми се обади: Ела утре,да почнем да работим. Беше 2009 година. На другия ден в десет часа бях в къщата му и започнахме. Беше като войник. Изключително дисциплиниран. Спазваше се с точност уговорения час. Докато работихме, не е вдигал телефони, не е приемал други хора. 2-3-4 часа на ден. Аз се уморявах, той – не. Началото бе доста трудно. Бавно вървяха нещата. После стана много забавно.

- Пийвахте ли по време на разговорите?
- Не. Нито той, нито аз. Въпреки че ми е предлагал. Бях допуснат до неговия кръг приятели, главно от спорта и телевизията. Единственото, което правеха те на тези обеди и вечери, бе, да си разменят книги. Обсъждаха кой какво е прочел. Своята биография обаче Славков не поиска да види и коригира. Даже си мисля, че въобще не я е чел... Няколко издателства предлагаха услугите си. Избрахме най-добрата оферта според нас. В крайна сметка през 2010 година продадохме от двата тома чудовищните 73 000 екземпляра само за двадесет дни. Третият том трябваше да има заглавието „ Секс, спорт и скандали“ . Започнахме, но той се разболя и почина. Това сложи край. Отиде си за тридесет дни от бронхопневмония. 

- В очите на повечето българи Иван Славков бе бохемът, галеникът на съдбата, кариеристът, постигнал всичко благодарение на брака си с Людмила Живкова. Това ли е той?
- Аз винаги съм го питал как издържа. Половината България го обичаше, но другата го мразеше. Той казваше: Ако можеш да направиш добро, направи го, ако не можеш подминавай. Ти не живееш да те обичат или мразят... За мен Славков беше безкрайно добър човек. Денонощно звънеше телефонът му и някой искаше нещо. Той казваше: Не мога да помогна на всички, все пак аз съм един пенсионер.

- Имаше ли неща, които премълча или не поиска да напишеш. Докрай откровен ли беше?
- На всичко, което съм го попитал, ми е отговорено.


Иван Славков с последната си съпруга Валя

- Ако той не се беше оженил за Людмила Живкова, каква ли щеше да е съдбата му?
- Нямам отговор. Но въпреки всички легенди те са си били едно нормално семейство. Обичали са се. Вярно, че тя е дъщеря на първия човек на България, но той изтъкваше своята теза: Имаше и други деца на първенци, но от тях никой нищо не направи. А Людмила сътвори много значими неща...

- След смъртта на съпругата враговете й скочиха и върху него. Защо не го защити тъстът?
- Не знам. Гонят го от телевизията, но отива в олимпийския комитет. Той не е човек, който може да седи на едно място... Не се отрече от Живков. Беше и в затвора. Докрай твърдеше, че го е вкарал Андрей Луканов, за да унижи цялата фамилия. В един момент зад решетките бяха: Живков, Иван Славков и синът му Тодор. Това какво е... Тогава имаше митинги против него и за него. Приятели са филмирали всичко това. Дали са му лентите, но той не беше погледнал нищо. Не се обръщаше назад.

- Филмът на Би Би Си „Да купиш игрите“, в който бе внушено, че той търгува гласа си, за определена олимпийска столица, съсипа кариерата му. Тогава той бе изгонен от всичките си постове, които заемаше. Как гледаше на тази история героят на вашата книга?
- Тежеше му. Това беше номер. Организиран от англичаните по поръчка на американците, защото сериозно се бе скарал с посланика на САЩ в София. Причините са извън спорта. Във филма никъде не става въпрос за пари. Една добре съшита игра. Страдаше от това. Шегуваше се: Ако бяха ми предложили пари, щях да ги взема, но това бе доста горчиво. Той много добре знаеше чия е постановката. Страдаше много за изключването от Международния олимпийски комитет. Велик човек... Това е моето мнение... 

- Какви бяха реакциите след излизането на книгата ви?
- Много различни. Един приятел ме срещна и ми каза: Ти направи една много голяма грешка в живота си. Дори ми стана приятно, че е само една. Той продължи: Ти даде думата на един човек, който не трябваше да говори така. След година същият този човек ми каза: Браво, че направихте тази книга. Защото това остава. Имаше публикации със заглавия: Не четете тази книга. Авторът твърдеше, че Славков е трябвало да се извини, да си посипе главата с пепел... Според мен е добре, че той се съгласи и че има такъв разказ...

- Имате книга и за Петър Дънов. В една анкета той бе определен като втората значима личност в българската история след Васил Левски. В същото време той е мразен от комунистите и най-вече от църквата. Защо?
- Според мен, защото проповядва християнството, което е без църквата. Той я вижда само като инструмент. Това е противоречието. Неговите проповеди са на основата на Библията. Не прави нищо по-различно. Той е християнин, източноправославен, високо образован в протестански училища и университет в Америка, завършил е курс по медицина. Той не е еретик. Той не създава друга религия. Той тълкува Библията. Обаче го прави извън църквата. Това е противоречието. 
Когато се връща от Америка, всички се радват, че идва толкова високообразован служител. Казват му: Ела да служиш в нашата църква, ние ще платим. Той казва, ще дойда, но не искам пари ... И те го гонят. Отвсякъде. Това е...


Учителят Дънов край рилските езера

- Знае ли се много за Дънов. Има ли материали за него?
- Не. Защото той е казвал на своите съмишленици - не се интересувайте от моя живот. Никой не е водил записки. Няма биографична справка. Той е имал осем стенографки, но те са записвали само беседите му. Аз отидох при Бялото братство. Не ги познавах. Предложих им да напиша биография. Външен човек съм и това може би е предимство. Те се съгласиха и ми дадоха над сто книги от негови съмишленици. Беше ми много интересно. Друг свят.

- В един момент животът среща Дънов с една друга значима фигура от родната история - Георги Димитров. Техните идеи и ценности са коренно различни. Какви са били отношенията им?
- Те живеят в една къща, на „Опълченска“ 66. Майката на Димитров, баба Парашкева, е протестантка. Църквата, а не партията й я изпраща на процеса в Лайпциг 1933 година. Тя е много близка с Дънов и от там е взаимното уважение между двамата мъже. Едно мирно приятелско съществуване. Учителят е криел революционера сред своите ученици, когато полицията го е преследвала. По-късно Димитров е дал разрешение Дънов да бъде погребан в „Изгрева“, което е прецедент.

- Това не пречи БКП щом взема властта да преследва дъновистите.
- Така е, защото тази партия не търпи инакомислещи. Те закриват печатницата на братството, разселват ги. Пълен погром. Но това, което учителят ги е учил, неговата философия как да живееш, явно е била много силна, щом я запазват до днес.

- Вие сте разбрали много за учението на Дънов? Приехте ли го?
- Не. Моят начин на живот е друг. Нямам тази нагласа. Те не гледат телевизия. Бягат от тази истерия. Те са вегетарианци. Живеят здравословно.
- Лулчев, който е бил връзка между Дънов и цар Борис III, е разстрелян от Народния съд. Възможно ли е било и на Дънов да се случи същото?
- Лулчев е осъден, защото е приближен до царя. А между Дънов и Борис III има само една документирана среща. През 1914 година Учителят има едно предсказание, което се смята за пророческо. Той казва: Когато на власт дойдат работниците, аз ще си отида. И той умира на 22 декември 1944 година. Казал е също, че България не бива да участва във Втората световна война. Че ще бъде потопена в пламък и гибел. И че ще дойде бялата раса, т.е. хората на ума, които няма да воюват. Дънов е живеел скромно, свирил на цигулка, не е пиел алкохол, не е пушил, вегетарианец. Тогава е можело чрез лотария един младеж от 25 000 да бъде освободен от военна служба. И Дънов изтегля точно този билет. Това не е случайно.

- Айнщайн казва: Целият свят се прекланя пред мен, а аз пред Дънов. Как ще коментирате тази мисъл?
- Няма черно на бяло доказателство Айнщайн да е казал такова нещо. Това е легенда, при това много красива. Но това не пречи в целия свят да има дружества на Бялото братство, някъде - по две. Идват тук на тяхната паневритмия на 21 август... И Пако Рабан дойде в България не за друго, а за да се поклони на гроба на Петър Дънов.

27 години е шеф на Бирената партия

Георги Гълов е най-дългогодишният политически лидер след промените от 1989 година, а Бирената партия има най-старата регистрация. Казва, че вечер, като седнат на масата, съпартийците му доста се замислят вече да ги сменят, но на сутринта се отказват. Тъжната констатация обаче е, че партията вече е с изключително затихващи функции. И причината за това не е, че хората са намалили консумацията на бира, а защото сериозните й членове масово са напуснали България: Бяхме партия на вица и шегата - разказва лидерът - времето вече не позволява това. Логично формацията ни се роди във вестник „Стършел“. Взехме модела от бащата на Швейк - Ярослав Хашек, който през 1911 година е създал Партия за умерен прогрес в рамките на закона.

Само веднъж сме се хвърлили в битка за властта в коалиция с Евролевицата. Нашият кандидат-депутат беше Антраник Арабаджиян - Астор. Александър Томов го постави на пето място в пловдивската листа. По това време се появи царят и магът, който много го уважаваше, отиде при него. Те пък го наредиха четвърти в Шумен. Астор не стана депутат, но тогава за него снеха филм от австралийската телевизия, „Таймс“ направи интервю.

- Братята Георги и Богдан Прошек са хората, които слагат началото на модерното производство на бира в България. За тях не се знае почти нищо. Как са попаднали тук?
- След Руско-турската освободителна война у нас идват много чехи. За тях ние сме новият свят. Прошек построява Орлов и Лъвов мост, Борисовата градина, фабриката за бира, става царски доставчик и има печат за качество. Пивоварната, която се е намирала срещу сградата на БНТ, е имала под нея собствен водоизточник, артезиански кладенец. Любопитно е да се знае, че за производството на литър бира са необходими 20 литра вода. И по време на войната и бомбандировките той отваря крановете и дава вода на софиянци. Започва да строи пристанището във Варна. Дава много пари, но го изключват. Знае се обаче, че той е инициаторът. С брат си Богдан създават семейства и умират в България в една и съща година.

- Вашият партиен лозунг: Със светло пиво към светло бъдеще. Защо отричате тъмното?
- Не го отричаме, но у нас то бе по-малко популярно. Но и за него имаме лозунг: Тъмно пиво срещу тъмно минало. Но нека с гордост да заявя, че ние сме единствената българска партия, която си плаща сметките. Ако не го направим: “Няма бира“, както се казва в песента.

Интервю на Исак ГОЗЕС