В една юнска вечер на 1967 година милионите българи, струпани пред миниатюрните черно-бели телевизори, за да гледат поредния „Златният Орфей“, чуват една песен, която направо ги омагьосва. „Бяла тишина“ на Борис Карадимчев и Богомил Гудев е удостоена с първа награда, а изпълнителят й – студентът по специалността външна търговия в Икономическия институт Георги Минчев, става новият любимец на родната публика. Това не са спечелени, както често се случва, пет минути слава, а любовта на милиони, на която той се радва до края на живота си. Защото всичко не свърши с тази песен. Заедно с него България запява и „Снегът на спомена“, „Сребърни ята“... и още, и още .
За съжаление животът на Жоро продължава твърде кратко - само 58 години. Той не издържа осмата операция, извършена, за да го спаси от коварния тумор в главата. (Щурецът Петър Гюзелев, който си отиде от същото, твърдеше, че болестта им е „подарък“ от Чернобил и тогавашното родно правителство, което мълчало след аварията в атомната електроцентрала.)

Георги Минчев е роден в София през 1943 г. Заедно с култовата група „Бъндараците“ той се счита за един от основоположниците на българския рок. През 1967 г. работи с „Щурците”, а през 1968 – 1969 г. със „Сребърните гривни“. По това време пее кавъри на Клиф Ричард, Джери Лий Луис, Елвис Пресли и Литъл Ричард и бързо става всенароден любимец. Ерген, но не самотен, а търсещ, както сам се определя, той основателно става любимец на жените. 

 В началото на 70-те Георги Минчев заминава за Белгия, където следва кино- и телевизионна режисура в IAD Брюксел. През 1974 г. пише нотите за „Утрешният свят“. Иска да издаде албум, но му се струпват по-важни проблеми. 

„Тогавашната ми съпруга се беше влюбила безумно в друг и хукнах да спасявам любовта си. Аз съм най-обикновен мъж. Изобщо не съм сваляч - това е една роля, която съм си измислил и продължавам да играя. Всъщност - доста срамежлив съм! Видя ли жена, в повечето случаи се изприщвам или поне се изчервявам – казва артистът пред списание „Жената днес“.“

Все пак години по-късно „Утрешен свят“ вижда бял свят.

 В първите години на демокрацията Жоро безспорно е любимият бард. Той пее „Сам на бара... ех, мама му стара...“. Възрастна жена му се обажда възмутена защо псува. В същото време улицата го боготвори. Той е във вихъра си. 

Но идва фаталният ден и един от приятелите му, журналистът Димитър Генчев, който също без време напусна този свят, написа: 

„... 18 февруари 2001-ва беше тъжен, но слънчев и по зимному топъл ден. Точно като Георги Минчев. Стотици хора се бяха събрали, за да бъдат с барда в последния му път. Бате Гошо отиде в рая под звуците на песента „Равносметка“, написана специално за него от Буги Барабата”.

За Георги Минчев никой не може да каже нещо лошо, твърдят колегите му. Човекът е жив, докато го помнят другите, смятат мъдреците. Георги Минчев е жив. Всяко лято в негова памет десетки хиляди се събират в софийския „Южен парк“, за да възпеят приятеля си и да му поднесат цвете. Скулптура в Каварна и паметна плоча в любимия Созопол са другите знаци, които напомнят за него. 

Днес механичното пиано на Георги Минчев е експонат в Националния политехнически музей. А всеки ден жителите от квартал „Редута” минават по улица „Георги Минчев“. 
„...За мен той беше Човекът музика. Не само автор на прекрасни песни. Доказа, че и в България можеш да правиш собствен рок”, казва Васко Кръпката. Именно на създателя на „Подуене блус бенд“ Жоро завещава китарата си. Тя е в ръцете на създателя на „Подуене блус бенд“ и в Сиатъл, на гроба на Джими Хендрикс.
 

Триото: Георги Минчев, Бисер Киров и Васил Василев

Гошо не знаеше да моли и проси

Неотдавна и Бисер Киров отлетя към рая. Ако са се събрали, там вече звучи красива музика. Защото искрено приятелство свързва двамата бардове още от детските години. В наскоро излязлата книга „Благодарствена песен“ в разказа си за войнишките години Бисер пише:

 „В Марица веднага след клетвата се появи истинският баща на Гошо – Петър Минчев, който току-що бе излязъл от затвора. Висок приятен мъж на средна възраст, с тъмен тен и бомбе. Беше в тъмносиньо дълго палто и с Гошо го срещнахме на портала. Говореше интелигентно, с характерен софийски акцент. Това беше същият човек, който заради жена си влиза в затвора заради Закона за спекулата и изоставен от нея, се завръща оттам без нищо, даже синът му не носеше неговата фамилия. С болка реагираше, когато на свиждането се обръщаха към него с „редник Куртев“.

 В следващите срещи Гошо молеше да го наричат пред баща му „редник Минчев“. Разбира се, майка му умишлено бе преименувала сина си, за да го избави от забраните, които биха го преследвали като син на осъден от Народния съд.

Петър Минчев почина скоропостижно няколко години по-късно, като не остави нищо. Едва през 1966 година видях в афишите новата фамилия на Гошо - Георги Минчев...“

По-нататък Бисер Киров споделя мисли за съдбата на своя приятел след демократичните промени от 10 ноември 1989 година:

„Гошо беше в еуфорията си. Всички огорчения, задръжки, вътрешни терзания и стаена черна болка намериха отдушник в новите му текстове, които въодушевено и себераздаващо пееше по площадите. Разбирах го, но го молех да махне грубите думи, защото не му лежаха. Той бе непримирим. След години, когато болестта му става знайна, намерих оправданието в нея, защото стиховете, които той ми остави като негови тестови находки, нямаха нищо общо с панаирджийската революционност на първите му демократични песни.
Гошо беше жизненонеобходим на „синята революция“ и още повече на не особено безкористните му спътници , които покрай него уредиха бъдещето си с дялове в мениджърската приватизация на „Балкантон“,  със субсидиите на известни партийни фондации. Това „бяло“ момче изживя последните си години без парно, с неизплатено „Тико“ и с окрадени възторзи. Не се умилкваше около синия партиен щаб. Трябваше аз да ходя на „Раковски“ 134, за да моля началството да го посети преди смъртта му. Гошо не знаеше да моли и проси и само вярната му сестричка Марина от Виена успяваше да закърпи финансовите му проблеми.

Но в горчивите автобиографични песни наред с топлата самоирония звъни голямото дарование на поет, именно тези песни го надживяха и остават пример за младите. Пример на една култивирана и високоинтелигентна духовност, съизмерима със знаменитите текстове на френските бардове. Гошо завинаги е ОРФЕЯ НА БЪЛГАРСКИЯ РОКЕНДРОЛ.